В днешно време направо си е находка да срещнеш истински потомствен рибар и то липованец, като Иван Петров Амосов от Казашко. Така ми се представя с трите си имена, когато бяхме седнали да ми разказва своята рибарска история. Като изреждаше фамилните си имена, той наблегна на всяко от тях: баща му Петър – цял живот рибар, дядо му Амос – също рибар. Дошъл навремето заедно с Матвей Русов, първият избрал да се засели на това място край брега на богатото (тогава) на риба Варненско езеро и дядо му Амос се оженил за неговата дъщеря. След тях дошли и други казашки семейства, все рибари, нарекли ги липованци.
Интересна е неговата история и ето, както ми разказа тогава старият рибар Иван Амосов:
– От край време всички сме били рибари. Дядо ми Амос държеше единствения гард в района (забити колове и спуснати мрежи), с които преграждали плиткия тогава канал между Белославското и Варненското езеро. Този гард беше на рибарската кооперация, която имаше и десетина кораба за улов на делфини, после излизаха за калкан. Намираха се в бухтата пред металния мост на стария плавателен канал в града. Там баща ми беше капитан на рибарски кораб, също и моторист. От него знам, че дядо Амос имал два файтона, с които разнасял рибата из околните села по Коледа и Великден. Плащали му в натура, най-вече брашно, а който не можел да плати – просто му я давал за Бог да прости.
Бях още малък, когато със средния ми брат (още не беше тръгнал да плава по корабите, като големия) излизахме нощно време да ловим кефал в езерото. В тъмното става гонката на кефала, защото тогава по не вижда мрежите, денем направо ги прескача. И като тръгнем по мръкнало с лодката все покрай брега, усетим някъде рибата, заграждаме с 4-5 мрежи, тук-туп с колове, за да я подплашим да влезе в тях, вадим, каквото се е хванало, пак обикаляме, стигаме чак до Варна и минаваме покрай другия бряг. Прибираме се, когато съмва. По едно време почнаха да забраняват нощния улов, но кой ще ни види?
Имахме два- три даляна, където през пролетта влизаше трицона, ловяхме и кая, скариди, писия, малко илария. Преди да дойдат ромите прекупвачи, разстилахме рибата на найлони, за да я сортираме. Ставаше рано сутрин, студено, ръцете вкочанясваха, но нямаше друго, това е рибарството. Отделно зимно време пускахме на стоянките мрежи на дълбокото и стояха така по две- три денонощия. Баща ми ще отиде към Боруна (срещу рибарско селище Чайка), където има повече камъш, правеше просеки в него и залагаше 10-15 винтера. На кефала като почне да му пада пердето да не вижда, пасе, пасе и хоп вътре.
Бях някъде десетгодишен, когато правихме състезания по улов на кая. Заставаме на кърмата на лодката с едно камъшче, на него вързана месина с кукичка, олово и за стръв скариди. Водата бистра, гледаш в пролуките на камъша каята си показва главата, пускаш въдицата точно пред нея и дебнеш като захапе веднага да дръпнеш, изтървеш ли момента тя се мушва в тревата, не можеш да я извадиш и месината се къса…
Една година ходихме на гости при роднини и тогава девненските заводи изтърваха и отровиха рибата в езерото. Върнахме се през септември, ужас, целият камъш по брега пълен с всякаква умряла риба. След година-две пак я отровиха, изчезна и тревата, а в нея се въдеше хубава едра кая.
Погледнато реално, баща ми и дядо ми и преди излизаха в морето за улов на калкан. Дядо Амос казваше: ”Отиваме в далечните сини води”. Имаха по 40-50 мрежи и тръгваха с гемии тук от стоянката. Имахме една гемия „Св. Петър”, но за нея после ще разкажа. След това близо десет години ползвахме друга стара гемия под наем, докато построим новата.
Та, с тази старата (нямаше нито номер, нито име) двамата с баща ми отиваме към Кранево за калкан. Много добре помня деня, 23-и април. Изкарваме мрежите – в тях към 200 кила риба. Става обяд и решавам да отидем към брега да хапнем нещо, да се върнем, пак да пуснем мрежите и да ги приберем.
Ама, късметът ни не бил такъв.
Отиваме, пускаме едната котва, 60 метра въжета с шамандурата и почваме – една, две, три мрежи. Гледам ги отиват така бързо надолу към дъното, явно появило се е подводно течение. Шамандурата е на 20-30 метра от нас, остават още две-три мрежи.
Бавно става, пък и бая ще се отдалечаваме. Викам: ”Дай да запалим двигателя и по-бързо да опънем мрежите, за да си ходим.” А той – нямало страшно, щяло да духне и да ни дръпне напред. Ще кажеш предчувствие ли, какво ли, докато каже – ще духне и взе, че задуха от запад. Почна като ветрец и след 5-10 минути яко напъва. А ни остават още 7-8 мрежи, пускаме ги на въже, с тях и котвата.
Вълната бая се вдига, все едно девети вал, пере дъжд, залива ни, двигателят двуцилиндров двутактов, помпата ръчна и на ръка трябва да изпомпвам, колкото мога. Баща ми на кърмата, закотвени сме и чакаме. В това време минава Левката (синът на стария кмет бай Володя – Бог да го прости!) с голямата си гемия „Стенка Разин” и той риболува с мрежи. Пита, дали ни трябва помощ.
Викам: „Котвите ни здраво са захапали и ще чакаме да утихне”.
Гемията ни е много стара и ако ни вземе на буксир при тази вълна може да се разбием и да отидем на дъното. Бурята започва към два и половина след обяд, минава пет, става шест часа, мръква се, а не утихва, дъждът пере, няма намерение да спира.
Викам: ”Вали, не вали, полека тръгваме”.
Много е рисковано в такова време да вадиш котви. Едно подмятане на вълната и може да те хвърли в морето. С триста зора ги изкарваме, палим двигателя. Бащата се връзва през кръста да не го подметне.
Защото като тръгне така вълната някой път кърмата увисва и ако не си вързан ще те изхвърли зад борда. После кой ще те намери? Аз стоя долу хванал рейката и като видя, че идва вълната, туп-туп засилвам двигателя, после пак спирам, за да не се получи силен челен удар. В един-два часа през нощта се добираме до Галата (иначе пътят няма и два часа). Бурята си продължава, но като влизаме в канала, вече не е опасно. Прибираме се. Нашите през това време са в паника, какво ли е станало с нас? Ревове. И на другия ден пак излизаме, не питаме за времето, трябва да пуснем мрежите.
Имам и друго премеждие с бащата. Хубаво зимно време и сме навътре в залива. Гледам една дъска 4-5 метра плава във водата, явно паднала от някой кораб. Той само намалява, няма страшно, ще се просегна от левия борд и ще я хвана. Да, ама на левия борд държим мачтата за всеки случай, ако има попътен вятър, за да вдигнем паруса. И точно тази мачта обърква работата. Тя е легнала точно там, където се просягам. И както съм дебело облечен с ватени дрехи, ботуши, една вълна ни тласва така настрани, просягам се още повече и направо политам във водата.
После като премислям, не мога да си го обясня, как се е задействал инстинкта ми за съхранение или нещо друго, как неусетно с ръцете напред съм се завъртял, за да се хвана за борда и да увисна във водата. Баща ми веднага изключва двигателя, за да ме издърпа, аз правя едно салто мортале и обратно в гемията. Целият съм вода и треперя от студ.
Когато стана новата гемия (направи я дядо Фома, сина на дядо Конрад, първият лодкостроител, негови са известните лодки липованки, даже има титла, дадена му от цар Борис) вече бяхме закъснели един месец с излизането на море за калкан.
По принцип уловът му започна след 25 март, тогава пускаш мрежите по-надълбоко, за да пресекат движението му към плиткото, където хвърля хайвера си някъде през май. Когато излязохме, другите вече бяха напред. За късмет, пак ни хвана буря, намота мрежите, напълни ги с всякакви боклуци, миди, върнахме се и докато ги изчистим стана някъде 5-6 април.
Мислехме, мислехме и бащата каза: „Хайде да отидем към Калиакра”.
Пътувахме до там към 4 часа, както е нос Калиакра ударихме на 110 градуса навътре, където е 35 метра дълбоко, пуснахме мрежите и след 5-6 дни отидохме да ги вдигнем. Бяха пълни с калкан. Гемията има отдолу нещо като трюм, напълнихме го целия. Пуснахме пак мрежите на същото място и отидохме на стоянката в Каварна, където една жена приемаше рибата.
Имахме калкани по 12-14 кила, женски, големи.
Тя вика на баща ми: „Бай Петре, няма ли свършване?”. Като изтегли рибата излезе 1 200 кг калкан. След 5-6 дни пак отидохме – още 800 кг. За 15 дни хванахме 2 тона…
Ето, това е хубавото на рибарлъка! Печалбата не е кой знае каква – няма богати рибари, но за момента изпитваш голямо удоволствие, че си хванал толкова риба.
Трети път пуснахме на същото място, обаче после като отидохме, някакви от Крапец ни бяха изпреварили (явно са ни наблюдавали) и като прибрахме мрежите едната беше цялата нарязана с нож, за да вадят по бързо рибата, от другите прибрахме към 200-300 кила и се принудихме да се преместим към Кранево.
Изобщо рибарството е низ от какви ли не премеждия. Такава е и цялата история на рибарския ни род. Сещам се за още един случай, разказваше го баща ми.
Било отдавна, някъде през 1937 год., когато чичо ми Патап Амосов, брат на баща ми с още неколцина, се хванали с рибарска лодка да отидат до Одеса, там да закарат Георги Димитров и Васил Коларов.
Взели ги през нощта някъде зад Галата, където е Паша дере. За този случай има една известна песен: ”Самотна лодка се белее…”.
Сигурно е била на платна, по него време нямало лодки с мотори и трябвало да чакат попътния вятър. Не знам точно, какво е станало, пък и баща ми толкова можа да ми каже, защото чичо ми повече не се върнал и само по приказките от тук от там разбрал, че са ги закарали в Одеса.
Сега да ти кажа подробностите. След като слезли на руска земя, граничните се свързали тук във Варна с баща му, дядо Амос и той потвърдил, че Патап е негов син. Били готови да ги върнат, но чичо ми и другите решили да останат, все пак това е родината им.
По време на сталинските репресии, обаче се усъмнили, дали не са шпиони и ги натирили – може би в Сибир, през войната ги пратили на първата линия на фронта. Тогава нашите тук питали, къде ли не за чичо, стигнали и до баба Ванга през 76-а година.
Явно тя е казала на баща ми, че брат му бил жив, но под друго име и живее в Поти, Кавказ, защото още същата година той отиде там.
Значи по време на войната чичо ми взел документите на свой загинал другар, с когото си приличали. Свършила войната и той се установил под нова самоличност в Поти, където се оженил, имал две деца. Там се срещнали двамата братя. Как станало?
Баща ми първо отишъл при някакви местни попове, които по направеното описание познавали кой е брат му и той свързал се с него. Чичо ми Патап се съгласил да се срещнат, обаче на брега на някаква стоянка да се видят там за десетина минути, да поприказват като братя. Не искал да се разкрива, кой е всъщност, нямало смисъл.
Така след всички премеждия чичо Патап оцелял. Ама как се е навил с лодка да прекоси морето? Това иска много кураж. Да отидеш чак до Одеса под платна, не е малка работа!
Не се е знаело, какво ще е морето, а да речеш да караш покрай брега, граничните веднага ще те приберат…
Абе, рибарят знае как да оцелява в морето…
Следва продължение.
