Рибарските премеждия нямат край, сега да ти кажа за още едно от тях – продължава да разказва своята история потомственият рибар, липованец Иван Амосов, чиито дядо Амос, също рибар, е един от първите, заселили се на това място край Варненското езеро, наречено Казашка махала.
Вижте първата част на разказа: Иван Амосов: Историята на рибарския ни род е низ от тежки изпитания в морето
Денят е 2 май. Беше минал празникът и излизаме в морето, хем на разходка към Кранево, хем да изкараме мрежите. На гемията сме с баща ми, средният ми брат, един братовчед и някакъв друг познат. Времето приятно. Пристигаме, там е дълбоко към 15 метра и почваме да вадим мрежите. По едно време започват сами да излизат отгоре, направо плуват на повърхността. Гледаме, една голяма афала, голямо прасе, над 250 кила и нагоре. Гемията е широка 2,40 метра и така на диагонал я прибираме. Виждам, че е още жива, оплела опашката си в мрежите. Размотаваме ги и братовчедът по едно време вади нож, иска да я заколи за месото; има хубави филета, от които преди, когато беше разрешен делфинолова, правеха чудесен кайзер. Хващам го и викам: „Живо животно няма да убиваме!”.
Видът ми е такъв категоричен, че той веднага се отказва.
Пускаме делфина обратно, обаче на стотина метра гледаме малко делфинче, явно оплело се. Майка му искала да го освободи, обаче и тя се оплела. За съжаление малкото вече е умряло. Наистина, как да не съжалиш!
Навремето дядо ми Амос, беше голям рибар, обаче говореше така, с някакво съчувствие към рибата: „Тя като е гладна горката, идва и лапа стръвта, какво да прави? Гладът кара на всичко.”
Рибарите може да са корави, но не и коравосърдечни…
Пак сме на Калиакра, където е бая дълбоко, 30 метра и там бяхме пуснали мрежите. Гледаме целите омотани, някакво течение ги хванало. Оказва се, че една голяма афала се оплела в тях. Изкарваме я, но вече се е удавила. Отпред на бака на гемията е изписан номера и името й, отстрани – също. Отдалеко се вижда. Говоря за времето много след забраната за делфинолова.
Голямо е изкушението да я приберем, но нещо ми подсказва да кажа: ”Дай да го пускаме този делфин.”
Пускаме го и само след няколко минути над нас прелита хеликоптер на гранична полиция. Представи си, какво щеше да стане, ако веднага не бяхме снели от борда умрелия делфин?! Иди доказвай, че не си го убил!
Казах ти, рибар ли си, непрекъснато се бориш да оцелееш в морето и изобщо в живота. Морето си взима своето. Имаме доста удавени в рода ни. На моята кръстница мъжът излязъл с баща си да пуснат парагади оттатък Фичоза, някъде към Паша дере.
Хваща ги буря, лодката се обръща, той успява да изплува, но баща му се удавя. Преди тях имаше друг – с баща си излезли с лодката и те се удавиха в морето. Мъжът на Арина Пахомова пък загина при силна буря точно на входа на Варненския залив. Тук в езерото имаме удавени деца, също и по-възрастни. Никой, обаче през живота си не се е отказвал от рибарството.
Корава е душата на рибаря, стиска със зъби и нокти, за да оцелее в морето. После обича да се отпусне, като си пийне, за да стане весело на душата. Излизаме с лодката и носим със себе си една бутилка ром или коняк, ракия. През цялото време с мрежите, уморително, накрая удариш няколко гълтока, дето се казва малко и за кураж, седнал на рубката да обядваш, после пак продължаваш в морето.
Трудоемка работа, ама покрай нея има и много весели истории!
Преди това да ти кажа за руската баня. В Казашко нямаше къща без такава баня. Малка постройка. Нашата беше направена от дядо Амос още когато строил къщата. Става събота, вечерта се прибереш от риболов, уморен, пребит до смърт (в неделя никой не излиза за риба), банята те чака, жената я напалила, нагретите големи камъни на каменката (така я наричаме) изпускат пара, има и дъбови клонки, с които хубаво да се натупаш. От много болести те спасява!
Сега да ти кажа един случай за брадите. Чувал си, какво са били навремето брадите за нас, липованците. Нали, заради тях предците ни напуснали родното Поволжие, водени от Игнат Некрасов, като една част първо се заселили по ръкавите на Дунав. Същият този дядо Фома, лодкостроителят, за който вече ти говорих, излязъл с гемия в морето заедно с баща си, дядо Кондрат. Единият като капитан, другият моторист на лодката. Отишли някъде надолу към Ахтопол за улов на паламуд. Било през ноември, студено и по тъмно хвърлили мрежите. Не знам, какво са решили в един момент тогава, но и двамата си обръснали брадите. Като си дойдоха, разправяха пред другите, че дядо Кондрат, който бил моториста на гемията, трябвало да загрее тръбата, която засмуква въздух, за да запали по-лесно двигателят в студеното време и без да иска си подпалил брадата. Затова я обръснал. „Хайде, добре, ама ти защо я обръсна?”- питала жената на дядо Фома. „Ами от съчувствие го направих”.
И като почнал един рев, плачове, сякаш на умряло. Нали са църковни хора. После дядо Фома тръгна по корабите да пътува и бая време го нямаше. След като се прибра вкъщи отново си пусна брадата и с нея си отиде до края. Ама така и не се разбра, какво са решили да направят двамата през нощта на гемията?
Със старата гемия „Св. Петър”, онази, за която вече ти споменах, баща ми излиза заедно със своя кумец Конон Похомов да ударят някой делфин и да изкарат малко пари. Тогава делфинолова още не е забранен.
Това става на 3 август (Илинден), времето тихо, спокойно. Някъде на 2 часа от Галата навътре в морето кумецът му удря една афала, обаче не се разбират, кой ще скочи за нея. Лятно време тя бързо потъва и трябва някой да я придържа, за да може друг да я извади с куката в гемията.
Баща ми не изключва муфата, вика: ”Кумец, аз ще скоча!” и бух във водата. Скача и хваща делфина. В това време Конон се обръща, помисля, че баща ми е долу в машинното и също вика: ”Кумец, аз ще скоча.” Скача и той.
Гледат се двамата: “Ама, кумец, какво направихме?”
А гемията останала включена на ход продължава напред и заминава.
Оставят делфина, защото е безсмислено повече да го държат. Това става преди обяд. Те са на около 14 мили навътре в морето, брегът едва се вижда и полека лека започват да плуват. През деня има и други рибарски лодки, излезли за сафрид някъде към Паша дере. В морето се чува надалеч и рибарите, като си приказват гледат да го правят тихо, за да не ги чуят от другите лодки.
Баща ми и неговият кумец започват да викат за помощ, гласът им стига до лодките и една от тях ги прибира, след като са плували 4-5 часа.
В това време гемията, както е отцепила напред, излиза на офицерския плаж и за късмет улучва пясъчна ивица и там засяда невредима. Двигателят сам угасва. Хората на плажа гледат варненски номер, обаждат се на граничните и онези веднага идват. В гемията вътре, пушка, патрони, дрехи, пък няма хора.
А малко преди това на мой братовчед баща му заедно с неговия брат и още няколко човека излезли за улов на калкан.
Заспали в гемията и един от тях, после го изтълкуваха като предател, докато спят през нощта ги закарал до турската граница и там ги арестували граничните.
Та, сега помислили, че сигурно някоя турска гемия ги отвлякла или се удавили.
Прибират гемията в бухтата. Някаква братовчедка на баща ми била там наблизо и чула, че бай Петър и кумеца му изчезнали в морето. И като ревнала. Жената, какво да прави, все пак е роднина!
А пък те нашите като слизат на брега от лодката, която ги е прибрала, вземат една дамаджана вино, вземат мезета, прибират се вкъщи някъде след 5 часа нататък и започват хубава веселба.
Братовчедката на баща ми тръгва да се прибира с влака, слиза на спирката и върви покрай гробищата на Казашко, които са близо до линията. Когато наближава започва отново да реве и да нарежда, да ги оплаква, удавили се.
Обаче наближавайки към къщи, тя живее на другата улица, където е магазина, изведнъж спира изумена. Баща ми имаше силен глас и пееше много хубави руски и български песни. Двамата пийнали и се разпяват, с тях майка ми, неговата жена и леля ми пригласят на масата.
Братовчедката като чува гласа на баща ми още по-силно започва да реве и влиза в двора ни. Тогава баща ми и кумецът му, няма на къде, разказват на майка и на леля ми, какво са преживели. И те като му удрят един рев…
На другата сутрин двамата пак излизат в морето със същата гемия, която ги чака прибрана в бухтата, обаче вземат средния ми брат, ако стане пак нещо да има човек на борда. Ама белята веднъж става. Този път имат късмета да се приберат само минути преди да духне вятър и да излезе силна буря. Ако ги беше хванала в морето, този път нямаше да има измъкване.
Пак казвам, важно е да успееш да останеш жив и невредим, когато си в морето. Баща ми и кумецът му тръгнали с дамаджаната, защото били щастливи, че са се спасили. Другото няма значение.
Въобще не са помислили за гемията, която можела да се разбие в скала. Голяма работа!
Важното е, че са извадили късмет и времето да е тихо, за да плуват.
Веселят се, доволни, живи са.
А пък лодки тук, колкото искаш. Дето се вика, една като се разбие, друга ще направиш.
Обаче човешкият живот не може да се върне.
Така дори след тежко премеждие на следващия ден пак излизаш в морето.
Нормално!
Такива са рибарите, които сме останали в Казашко.
