За военните водолази се чува само, когато възникне нещо екстремно в морето (напоследък с войната в Украйна не една и две плаващи мини се е налагало да бъдат обезвредени). Затова е интересно да се чуе нещо повече за техния моряшки живот. А специално кап. III ранг (о.з.) Красимир Дамянов, с над 23 години стаж като военен водолаз, има много какво да разказва. Бил е старши дивизионен водолаз в Дивизион кораби със спомагателно назначение, от август 2003 г. до ноември 2013 г. е командир на Школата за водолази към флота. След пенсионирането си през 2021 г. и досега продължава да работи във Военноморска база – Варна. Ето какво ми разказа веднъж дългогодишният военен водолаз, Красимир Дамянов:
Водата, колкото и да я обичаме, тя не е характерна среда за човека. Тя е враждебна среда, която искаме да покорим. Казвам го, като подчертавам, че обичам да съм под вода, има много приятни страни в работата ми. Всичките ми 21 години като военен водолаз сякаш минаха на един дъх. От малък морето ми е много интересно, така че това е осъществената ми детската мечта. Много е красиво, особено под водата! Там можеш да се абстрахираш от всичко. Просто е приятно и си почиваш. Ти си в безтегловност.
В същото време ще повторя – никога не бива да се забравя, че водата е и враждебна среда. В един момент там човекът до теб може да се окаже единственото ти спасение. Също и хората, които те осигуряват отгоре. И трябва безрезервно да си вярвате, да си имате пълното доверие, че никой няма да подведе другия в опасен момент. Взаимно сте зависими.
Това е главното при нас. Може да не се обичате, като колеги или извън службата, може да не сте приятели, но под водата ли сте, изчезват всякакви лични отношения, които могат да попречи на работата. Разбираш ли, тук не става дума за някакви чувства на другарство и взаимопомощ. А единствено за професионализъм. Теорията и практика са вързани една с друга и ако любителят водолаз може да не знае нещо от теорията и влиза под вода, при военния водолаз това е недопустимо. Той работи по заповед без значение, дали е през нощта, в бурни или мътни води, под плавателни съдове или е за разузнаване и унищожаване на невзривени боеприпаси, морски мини. Трябва да е подготвен за всякаква ситуация. И ако се наложи да помогне на другия – по принцип слизаме под вода в екип поне от двама. Затова военният водолаз не може да не знае теорията наред с практиката. И разбира се, да има здрава психика. В такъв водолаз като командир е сигурен, че ще свърши това или това, без да поставя себе си и теб в опасност. Сигурен е и другият, който е заедно с него под водата. Вярно, в нищо не можеш да си сигурен на 100 процента, но когато си проверявал хората си в работата и вече им вярваш, напрежението е наполовина по-малко.
А работата ни непрекъснато крие рискове. Особено при спускане на по-големи дълбочини и когато нищо не се вижда. Когато търсихме удавено дете в язовир Цонево, работехме на дълбочини 20-22 метра. Вървим по дъното и изведнъж моят фенер изгасна, в първия момент се чувствам, като в абсолютно тъмна дупка, започвам да губя посоките и не мога да се ориентирам, къде е горе и долу, къде е вляво и вдясно. Тогава, колегата с който сме в екип веднага включва неговия прожектор и продължаваме търсенето. Нищо особено, но усещането беше интересно.
За уплаха не може да става дума. Когато изпаднеш в критични ситуации, само адреналинът ти се вдига. И нямаш секунда време за някаква паника. Това важи за всички водолази. Когато обучавам хора, винаги им казвам – каквото и да стане под водата, запомни, че имаш половин до една минута да решиш, какво да правиш. Повярвайте, в някои ситуации, когато адреналинът ти се вдигне, даже половин минута е много време. Чак после може да си кажеш: „Бях в много неприятна позиция!”.
Помня, само веднъж ми се е случвало да се поуплаша. След като завърших ВВМУ, бях разпределен да служа в Балчик, където имаше рейдови миночистачи. През свободното време се спусках, като любител водолаз. Имах стар и не много надежден апарат. Веднъж се спуснах на 22-23 метра пред нос Калиакра и ми се спука шланга. Както дишах изведнъж взе да излиза въздух и не разбирах какво става. В първия момент изпитах уплаха. В следващия погледнах нагоре и тръгвах да изплавам. Помня вече не ми стига дъха, виждам слънцето, вижда ми се малко вода над мен, тъй като има хубава видимост, аха да изляза, а все не мога. Тези 4-5 метра ми се сториха, като цяла вечност, докато си поема въздух. След като станах професионален водолаз вече такива ситуации не са ми се случвали.
Питаш, кое е специфичното да си военен водолаз? Това, че боравим с взривни материали, извършваме подводни взривове, подводни огледи и др. Един боеприпас паднал в морето после трудно се обезврежда – обраства и става опасен. Първо, трябва да го открием, внимателно да го разузнаем, защото понякога е доста опасен. Не знаеш, какво може те очаква. По принцип, ако не правиш това, което не бива да вършиш, няма логика да избухне. Но невинаги е точно така. Има магнитни мини, които могат да се задействат от самото приближаване с водолазно снаряжение и те са много опасни. Веднъж пред големите хотели в Обзор само на 5 метра от брега и на 2,5 метра дълбочина излезе мина. Тя е по проект от 1912 г – интересна и много опасна. Отвън не се виждат рога, както е при другите мини, които сме свикнали да гледаме по филмите, прилича на малък варел с гладки стени. Вътре в нея има махало и когато при удар то се задвижи, освобождава 2 ударника, които възпламеняват детонатора, а той заряда на мината. Много коварни мини! Тогава се наложи да я подкопаем, за да я завържем с вериги, внимавахме да не се клати и бавно я издигнахме с балони на един сал. Закарахме мината навътре в морето и дистанционно я унищожихме. Иначе при взрива щеше да отиде поне най-близкият хотел.
Друг интересен случай беше обезвреждането на торпедо, което стана на стотина метра от брега и на 12 метра дълбочина точно пред северния плаж на курорта Русалка. Случайно го открил колега, водолаз. Беше бойно парогазово торпедо, предполагам от Втората световна война и имаше около 420 кг. взривно вещество. Двата му взривателя бяха без предпазни чеки, отлично запазени и опасни по всички стандарти. Ако се взривеше, пораженията щяха да бъдат много големи. Металът му беше корозирал и взривното вещество стоеше, като камък. Нямаше как да го пренесем на друго място под вода и от щаба на флота решиха да бъде унищожено на място. Операцията, която ръководих беше придружена от голяма шумотевица. Тогава по искане на еколозите, първо извършихме серия от малки взривове в целия район, за да прогоним делфините и другите морски обитатели. Мен обаче повече ме притесняваше присъствието на много журналисти, общественици, представители на полицията, пожарната безопасност, гражданска защита, еколози, военни специалисти, които се смятаха за големи капацитети, дори някой започна да ми чертае схеми. По команда в определеното време на взрива беше спряно електрозахранването, подаването на вода в района. Мина без инциденти.
Обезвреждането, както го извършваме, няма нищо с екшъните по телевизията, където се виждат хора, опаковани със специални защитни облекла, каски. Правим го само с водолазното си оборудване. При нас специалните водолазно оборудване и инструменти тепърва навлизат. По принцип под водата не летят осколки, друг е механизмът на травмата. Там взривната вълна просто ти смачква вътрешностите. При всяко обезвреждане важно е колко си подготвен и каква психическа натовареност можеш да поемеш. За щастие с боеприпаси не сме имали нещастни случаи.
Най- неприятно ми е било, когато се е налагало да търсим удавени хора. Не ни е влизало в задълженията, но се е налагало няколко пъти. Веднъж търсихме трупове в река Камчия. Случаят беше криминален и нашумя преди години, ако си спомняте.
Намерихме жена малко по-надолу в един вир, овързана с тежести, парчета релси. Водата беше много мътна, нищо не се виждаше и вървяхме през реката, опънали въжета човек от човек през 2-3 метра.
Закачи ли се нещо, почвахме да го опипваме. Много неприятно!
Както споменах, вадихме удавено дете в язовир Цонево. В малък язовир до село Черква търсихме и открихме двама рибари. Търсили сме в морето, в канала на Варненското езеро. Имаме по-възрастни колеги от водолазната школа, които са участвали във ваденето на 65-е човека удавени в ледените води на плавателния канал при обръщането на понтонния мост между двата бряга на Белослав.
Да извадиш мъртъв човек от водата за водолазите е тежко изпитание. Затова, макар и да не говорим много за това, всеки от нас, който го е правил, съпреживява моментите от трагедията и си прави някакви изводи. Лично на мен най-тежко ми беше да ръководя операцията по издирването и изваждането на наш млад колега, водолаз. Той беше потънал на 33 метра дълбочина в морето пред Бяла.
Освен чисто военна работа вършим и друга, която също е много интересна. Няма да забравя откриването на съветската подводница Щ – 211 или както я наричат „Щастливата щука”. Откриха я водолази рапанджии и даже бяха свалили едната й картечница.
Неправителствена организация сигнализира руското посолство за вероятното местоположение на неизвестна руска подводница. От тяхна страна бе организирана експедиция от два военни кораба специално оборудвани за подводни операции.
По закон спусканията на чужди водолази в български териториални води се разрешават само в присъствието и на български водолази, и така на нас с водолазния катер се падна да ги осигуряваме още първия ден.
Търсенето вървеше бавно и без успех, докато един от руските подводни фотографи, които плуваха около катера, не забеляза тъмно петно към дъното. Руската експедиция остана около 10 дни, през това време извършиха необходимото за разпознаване на подводницата, свалиха носовото оръдие, отрязаха десния винт, за да бъдат изложени в техни музеи. Накрая затвориха люка към централния вход, който се оказа отворен (явно мина или бомба, изненадала подводницата, когато била на повърхността). Сложиха възпоменателна плоча и след военен ритуал я обявиха за тяхно военно гробище. Най-важно от всичко това е, че загиналите моряци от екипажа на подводницата бяха реабилитирани и наградени посмъртно, защото до този момент те се водиха, като безследно изчезнали дезертьори.
Като казах за потънали кораби, в дивизиона беше взето решение тренировките под вода на водолазите от АСО и Школата да ги съчетаваме с нещо полезно, като изследване на българското крайбрежие за потънали плавателни съдове.
Спускали сме се по данни от наши търсения, на цивилни водолази и рибари. Както е известно голяма част от германския флот, останал в Черно море, към края на Втората световна война е потопен от екипажите си пред Варна и Балчик. Започнахме да ги откриваме, описваме и обозначаваме на карта. Пред Балчик на около 18 метра дълбочина открихме красив италиански торпеден катер, с алуминиев корпус и надстройки и дървена обшивка на места. Може да звучи по детски, но макар и да не си първия откривател, във всяко търсене и намиране има много приятни емоции, тръпка, приключение. Неслучайно има такъв голям интерес към такива подводни спускания и са станали туристически бизнес.
В школата имахме традиция и в съвместната работа с археологическия музей в Каварна. Там много години правихме лагери за натрениране на водолазите към продължителна работа в разнообразни условия. Част от тренировките съчетавахме със спусканията под вода за намиране на артефакти.
Откривали сме, какви ли не находки – каменни котви, красиви парчета от амфори, гърнета, оловни щокове. Открихме част от вълноломната стена на древното пристанища на Карвуна, стар зид, каменен праг, на който се виждаше дупката, където е влизала вратата, каменно кладенче, съдове за жито, хромел и т.н. Голяма тръпка!
Да си кажа честно, дълги години не ми се разделяше с работата в Школата за водолази. Някъде към 2013 г. обаче почувствах, че вече нямам необходимата енергия и ентусиазъм и че дошло време за промяна. Минах на длъжност, която е повече контролна. Купих си лодка, имам водолазна екипировка. Така по-леко приключих с активната водолазна работа.
После дойде време да изляза в пенсия.
Но пак ще си останах водолаз, вече се спускам само за собствено удоволствие.