Атанас Стойчев има над 20 години на море, като електромеханик. След Морско училище плава на корабите на „Океански риболов“, който старите моряци още помнят с тежките условия на работа на борда, често в продължение на 4-6 месеца без слизане на бряг. Плавал е и в крайбрежния флот на Параходство „БМФ“.
През 1990 г. той става член на Моряшки професионален съюз, на който е председател от 1994 г. до 2008 г. От тогава до сега е заместник- председател. Атанас Стойчев е и известен писател с издадени 9 книги художествена проза, предимно на морски теми. Последните му две книги „Любов до повръщане” и „Още една натрапница” ще бъдат представени в Арт Салона на Радио Варна на 2 май от 18:00 часа.
Провокиран от заглавието на събраните в моя сборник „151 моряшки истории“ и по-специално от подзаглавието „На колене пред морето“, решава да ми разкаже за своите моряшки преживявания. Прави го с уговорката, че и той ще ми задава „неудобни“ въпроси, свързани с моряшката професия. Наистина, много е различно отношението на моряка към морето, от това на страничния наблюдател.
И така, какво мисли дългогодишният моряк и писател Атанас Стойчев? Още повече неговият поглед към морето се оказва провокативен, което го прави още по-интересен. Впрочем различното бе заложено и в желанието ми да събера всичките тези „151 моряшки истории“.
– Казваш, че подзаглавието „На колене пред морето“ е в смисъла на смирение пред него, като пред Бог – започва Атанас Стойчев. – Преди години се хванах да пиша, за да опровергая това. Много хора превръщат морето в мит, когато го сравняват с Бог. За мен морето освен Бог е и демон. В смисъл, че е непредвидимо. Ако много се прехласваме пред него, значи, че просто не го познаваме. Повечето хора приемат Бог като великодушен, щедър, който прощава, когато му се молят. В този смисъл излиза, че морето е едно добро море, което едва ли не се грижи за моряците. А това не е така! Морето е наистина непредвидимо, своенравно, често свирепо. Не знаеш какво да очакваш от него. Понякога спасява, понякога потъват кораби. Така че то наистина е нещо много сложно и малко хора могат истински да го опишат. От шестващата инерция непременно да се прехласваме пред морето, която за съжаление се прокрадва и в умовете на пишещите, от това и то самото много губи.
Прав си, че като се гледа от брега е едно, обаче, когато попаднеш в този въртоп, циклон или нещо друго, разбираш че морето (ако го разглеждаме като живо същество) има страшно много нюанси. Лошо, добро, това са най-лесните определения, които могат да му се дадат.
Не знам защо, но тази инерция на митологично прехласване продължава от векове. В живота има по-лесни и по-трудни хора, има фатални хора и още какви ли не. Цялото това неизброимо многообразие е събрано и в морето.
Както вече казах, започнах да пиша, провокиран от това, че от дълго време хората на брега слагат в някакви рамки и морето, и моряците. Те не питат, дали на човека му е романтично или не, просто го набутват в тази изтъркана схема. В обществото, а и сред пишещите, съществува прехласването, че морякът непременно е герой, затова ми се иска да заостря тази тема.
От случаите, които съм преживял като моряк, ще излезе, че е възможно дори брутално да отричам този прословут героизъм в морето, тази неизтребима митология през годините. Може да излезе, че леко се правя на фукльо, но имам няколко случки, които лично съм преживял. И които още много млад ме отрезвиха от тази митология към моряците.
Плавах в „Океански риболов“ на тъй наречения кораб-база или кораб-майка. Той пренася провизии, зарежда траулерите, които постоянно са в някакъв риболовен район. Товарихме от руски и български траулери. За разлика от много други страни, при нас беше практика това да става не на кей, а в океана, като между траулера и кораба-майка има огромни балони, за да не се блъскат един в друг. Правихме го борд на борд, за да спестим пари.
В каютата съм си. Разбирам, интуитивно или от това, как някой преминава бързо през канижела, че нещо става. Излизам и виждам на главна палуба как почти целият екипаж, воглаве с капитана, са се облегнали на фалшборда и гледат надолу. Застанали сме до един голям руски траулер, който стърчи над нас, защото е почти разтоварен, и целият екипаж гледа между двата кораба. Изтичвам и какво да видя – долу във водата има човек. А е зима, в Атлантика сме, някъде към Канада.
На руския траулер горе се е събрала също голяма група хора и те също гледат. А температурата е някъде 4 градуса, на този човек още малко му трябва. Викам: Какво правите, бе?! Там са и капитанът, главният механик, главният електромеханик.
Защо не го извадите този човек?
Тогава някой, не помня кой, ми казва: Ами, извади го ти!
Имам чувството, че понякога ми пада някакво перде.
Добре, казвам, връзвайте ме! Опасват ме с въже и ме пускат долу, хвърлят още едно въже, за което връзвам руснака и ни издърпват. Сега ще ти кажа, както и да звучи, просто оня се е напил, надвесил се е на борда и се е изтърсил долу във водата.
Беше безумно пиян.
И досега не мога да си представя, независимо, че бях млад, как успях този човек да го метна сам от главна палуба до следващото ниво, защото никой не ми помогна. Вдигнах го по трапа нагоре и на гръб го пренесох до лазарета. Докторът на кораба вече беше готов, съблякохме го гол, натъркахме го с камфоров спирт. Оня беше в полусъзнание, по едно време отвори очи и вика: Къде съм? Защо съм гол?
После го облякохме.
Имаше начин между двата кораба да се прехвърлят хора, сложихме го в коша и го изтеглиха на траулера. Този човек никога не разбра, кой го е спасил, защо го е спасил.
Най-интересното, обаче за мен бе, че целият екипаж се опита да омаловажи това, което направих.
Питаха ме: Луд ли си?
Сигурен съм, мнозина съжаляваха, че не са го направили, та да бъдат герои. Не исках да ми благодарят, но усетих, че моряците просто си затраяха, все едно нищо не е било. Какво да кажа, при нормални обстоятелства, ако извършиш нещо такова на сушата, спасиш някого от удавяне, медиите ще гръмнат. А на кораба, понеже сме затворено общество – пълно затишие.
Не е важно и бързо се забравя. Разбери ме правилно, не говоря за публична изява, за издигане на пиедестал, а за отношение към действието, за това, че всички стояха безучастни, едва ли не чакайки този човек да си замине.
Никой нищо не предприе…
Наистина, в екстремна ситуация човек показва истинския си облик. Разбираш ли, капитанът стои облегнат на фалшборда (иначе обичаше да се пъчи пред екипажа). Съжалявам, че пак го казвам, целият екипаж стои безучастно: боцман, опитни моряци. Общо бяхме 80 човека понеже сме на кораб-майка. Значи от тях 79 гледаха безучастно.
Втората случка. Тръгваме от френско пристанище, има дълъг преход, докато излезем в открито море. Електромеханикът винаги присъства на маневрите. Даже пишех дневника за това, какво се случва.
В централния пулт за управление съм заедно с втория механик, четвъртия механик и моториста, който в този момент беше излязъл за малко.
По едно време влиза и казва: Корабът гори!
Отварям вратата, в машинно отделение гъст дим, ама, ти казвам, не можеш да видиш на една педя разстояние. Без да мисля, грабвам един пожарогасител и викам: Къде гори? Ами, около генераторите. Наистина, гори под генераторите, където са тъй наречените сантини.
По инструкция при това положение четвъртият механик трябва да отиде да си сложи противодимното облекло и да слезе долу. Както и да е, разбрахме и той замина.
Мотористът пък излетя нанякъде, вторият механик остана в пулта. Нямаше време за мислене, слязох с пожарогасителя и започнах да гася. Целият екипаж се събуди – капитан, главен механик…
Обаче никой не влиза в машинното отделение.
По едно време дойде, досега го помня, Калоян се казваше, по къси панталонки, направо от леглото, също с пожарогасител. И когато четвъртият механик влезе със своето противодимно облекло, ние вече бяхме загасили пожара. Корабът щеше да гръмне. Какво ли не може да стане от един такъв пожар!
Животът на целия екипаж беше на косъм. И случката отново се повтори. От студеното кожата на дланта ми се беше одрала. Спомням си, мина цялата работа, всичко са доволни, корабът спасен. Продължаваме на ход, разговори в каютата на главния механик, какво е станало, как и защо е станало.
Оказа се, че искри от дизелгенератора са подпалили маслото, което се оттича в сантините. И си спомням, главният механик какво ми каза: Ти отиде да си спасяваш генераторчетата, нали?
Абе, пука ми, те не са моите генераторчета! Така че отново имаше жива неблагодарност.
Пак казвам – не я чакам, не я искам. И се чудя, защо и аз тогава не излязох някъде да се скатая. Има нещо такова, сякаш прищраква в теб, няма мисъл, ти само знаеш, че трябва да го направиш. И за секунди не съм го мислил. Само дето седмици наред после не можех да си изчистя гърлото, дробовете от нагълтания дим. Но както и да е…
Тези случки, обаче не мога да ги забравя.
Да продължа.
В „Океански риболов“ по договор с Нигерия трябваше да я снабдяваме с риба. Намираме се пред пристанище Порт Харкорт и чакаме, защото по всяко време ставаха някакви бунтове, дълго време се налагаше да дремем на рейда, за да бъдем разтоварени, независимо, че там гладуваха. Беше практика около корабите да обикалят бързи скутери и да докарват момичета. Изпълнителският състав беше на долните канижели и там бяха най-големите мераклии. Ние, офицерите, се пазехме, защото не знаеш, какво ще си навлечеш.
Помполитът, с други думи помощник по политическата част, контролираше най-вече моралното поведение на моряците. Беше добър човек, но професията му беше лоша. За добро или лошо, той си затваряше очите, отиваше да спи, за да не гледа, какво става.
Моряците връзваха с въжета момичетата и ги изтегляха горе в каютите си. Една сутрин, рано, някъде 5 часа, се събуждам от викове, бързо се обличам и излизам. На кърмата има трап и следваща палуба. Горната част беше тясно място и изглеждаше малко като сцена. И сега там стоеше една негърка само по бял слип с нож в ръката и помня, как крещеше.
Оказа се, че един от мотористите я привикал в каютата, нещо я черпил, ножа го взел от кухнята да нареже някакво мезе и да я предразположи към себе си, но после отказал да й плати. И тя в един момент грабва ножа, той се опитал да го измъкне и само й порязал ръката, а тя успяла да му го забие в областта на сърцето, но не го убила.
Аз съм там в момента, когато тя е излязла от неговата каюта, стои горе и крещи, иска си парите. И това, пак да кажа, става пред целия екипаж от 80 човека.
Там е и капитанът, който по едно време се опитва да се приближи и досега помня, като й каза: „Лейди!“
А тя: Лейди ли!
И като хукна срещу него, той едва се спаси.
По едно време от долния канижел излезе някой и казва: Какво правите бе, дайте да я обуздаем тази. На Мильо кръвта му тече.
Вторият електромеханик, имаше вид на истински Аполон, як, тренирал фитнес, карате.
Викам му: Дай да се качим горе, ти ще гледаш едната й ръка, аз другата и ще я хванем. А той: Не, няма да дойда. Продължавам да го убеждавам: Ние сме яки момчета, няма страшно. Той: Не!
По едно време онази реши отново да слезе долу и да търси този, който не й е платил.
Всъщност, направи го, за да не пусне доктора да влезе при него. И тогава един от електротехниците, още момче, не знам как се е сетил, извади пожарогасител, пусна го, насочи пяната към нея, тя се паникьоса и изтърва ножа. Така че успяха да я хванат. Обаче тези със скутерите продължават да кръжат около кораба. Тя слезе и те казаха, че ако не им се дадат 100 долара, ще се обадят в полицията. И тогава става страшно. Електротехникът, който успя да я обезвреди, им даде тези 100 долара от джоба си, вместо това да го направи онзи, който беше виновен. После разбрах, че Мильо никога не е върнал парите на това момче. После от тази случка се роди разказът „Ножът”.
И последна случка, на която не съм присъствал. Момче, току-що завършило Морско училище, прави първи рейс, отскоро женен. Боцманът идва по-късно, познава го, познава жена му, виждал ги е веднъж в някакъв бар.
И още първата вечер разказва една история, която потриса момчето. Видял жена му да флиртува с бармана. Случката звучи достоверно, защото момчето и жена му наистина са ходили там, говорили са с този барман. Възможно е преди това да е бръмнала някаква муха в главата на момчето. Жена му все пак е флиртувала с бармана и боцманът е подразбрал нещо, така че случката, която разказва, излиза съвсем автентична. Боцманът стоял до затварянето на бара и когато барманът заключил, тръгнали заедно с жената. Всичко това сега го разправя на целия екипаж.
На другата сутрин се разбира, че момчето се е хвърлило зад борда. И от това никакви последствия за боцмана. Защо някой да го вини, ами той просто е разправят една история, какво от това?…
Защо разказвам всичко това ли?
Явно много съм чувствителен към темата, когато случките, историите, действията на хората се фалшифицират.
С това, което разказвам, искам да докажа, че животът на моряците е много разнолик (имам приятели, които безкрайно уважавам) и не трябва всичко да се вкарва в един коловоз. Моряците са много различни и е много трудно да бъдат опознавани и описвани.
Един моряк може да прекара целия си живот в морето и да няма случка, като с тази с руснаците и нашите между двата борда. И ще бъде щастлив, че е мъж.
Да го слагаме, обаче под битуващия общ знаменател, колко е велик, какъв герой е в морето, а в един момент, ако попадне в екстремна ситуация да не се реши да слезе между двата борда и да спаси човек?!.. За това говоря.