Кримската война (Восточная война, Kırım Savaşı, Crimean War, Guerre de Crimée, Guerra di Crimea) (1853–1856) – е една от най-кръвопролитните войни през 19-и век. Варна и Варненският край е тясно свързана с нея, но въпреки това за нея се знае твърде малко.
Кримската война е започната от Русия като руско-турска война за контрол над проливите – Босфор и Дарданели и господство в Близкия изток. На 21 юни (3 юли) 1853 г. руски войски влизат в Дунавските княжества – Молдова и Влашко. На 4 (16) октомври 1853 г. турският султан Абдул Меджид I (1839–1861) официално обявява война на Русия. На 20 октомври (1 ноември) 1853 г. Русия обявява война на Турция.
Повод за войната е спорът за контрола над светите места в Йерусалим. На 15 (27) март 1854 г. Англия, на 16 (28) март 1854 г. Франция, на 14 (26) януари 1855 г. и Пиемонт-Сардиния се включват във войната на страната на Турция срещу Русия.
В разговор с британския посланик в Санкт Петербург сър Джордж Хамилтън Сиймор от 9 януари 1853 г. руския император Николай I представя руската идея за съдбата на Османската империя – болния човек на Европа.
„Ни русские, ни англичане, ни французы не завладеют Константинополем. Точно так же не получит его и Греция. „Я никогда не допущу этого“. „Еще меньше я допущу распадение Турции на маленькие республики“.
Вместо этого Николай предложил Сеймуру и британскому правительству такой план: Дунайские княжества (Молдавия и Валахия) образуют уже и теперь фактически самостоятельное государство „под моим протекторатом“, это положение будет продолжаться. То же самое будет с Сербией; то же самое с Болгарией. „Что касается Египта, то я вполне понимаю важное значение этой территории для Англии. Тут я могу только сказать, что если при распределении оттоманского наследства после падения империи вы овладеете Египтом, у меня не будет возражений против этого. То же самое я скажу и о Кандии (острове Крите). Этот остров, может быть, подходит вам, и я не вижу, почему ему не стать английским владением“. (Акад. Е. В. Тарле. Крымская война. Издательство Академии наук СССР, Том I, Москва – Ленинград, 1944, стр. 141-142).
Кримската война (или „Войната на Изток“) ще бъде белязана най-вече с обсадата на Севастопол, една от най-значимите и най-кръвопролитни военни операции на 19-ти век.
През пролетта и лятото на 1854 г. Варна е избрана за сборен пункт и главна база на съюзническите (френски и английски) войски преди отплаването им към западния бряг на Крим.
Изборът на Варна е предопределен от нейните природни дадености. Градът е най-голямото турско пристанище по Западното Черноморие – крепост с шестхиляден гарнизон. Варна е на няколкодневен преход от Силистра и Шумен – големите турски крепости, преграждащи пътя на руската армия към Балкана. При пълното превъзходство на английския и френския флот в Черно море двете крепости стават за руснаците главни обекти в настъплението им към Константинопол (Истанбул).
На 11 май 1854 г. с тайна мисия във Варна пристига бригаден генерал лорд де Рос (интендант на английската армия). Целта му е да се срещне с главнокомандващия турската Дунавска армия Омер Лютфи паша и да го информира за предстоящата военна конференция във Варна на тримата главнокомандващи.
На 19 май 1854 г. на борда на турската парна фрегата „Шехпер“ (Cheh-Per), във Варненският залив, се провежда първата съюзническа конференция на тримата главнокомандващи – маршал Арман Жак Льороа дьо Сент-Арно, генерал-лейтенант Фицрой Джеймс Хенри Съмърсет лорд Раглан и Омер Лютфи паша.
От 30 май до към края на август 1854 г. френските и английските войски дебаркират от Галиполи и Скутари (Истанбул) във Варна.
Френските войски – четири пехотни дивизии, начело с дивизионните генерали Франсоа Канробер, Пиер Боске, принц Наполеон и Ели Фредерик Форе и една кавалерийска бригада (два полка), начело с бригаден генерал Арман де Алонвил, осем артилерийски батареи и инженерно-сапьорни части, се настаняват на лагери във Варна и на север – в полите на Франгенското плато, край селата Голяма Франга (Каменар), Ени кьой (Куманово) и Джаферлии (Кичево).
Английските войски – една лека, три пехотни и една кавалерийска дивизия, начело с генерал-лейтенант сър Джордж Браун, генерал-лейтенант принц Джордж, херцог на Кембридж, генерал-майор Джордж де Лейси Еванс, генерал-майор сър Ричард Ингланд, генерал-майор Джордж Каткарт и генерал-лейтенант Джордж Чарлз Бингам лорд Лукан, полева и конна артилерия и инженерно-сапьорни части, се настаняват на лагери във Варна, на нос Галата и на запад от Варна край селата Кадъ кьой (изсел. през 1892 г.), Аджамлер (гр. Аксаково), Кара гюр (изсел. през 1894 г.), Буюк Аладън (Страшимирово), Джиздар кьой (Припек), Гевреклер (Калиманци), Сюн бей (Баново), Боаз кесен (Просечен), Кара Хюсеин (Чернево), Девня/Река Девня (гр. Девня), Манастир, Кутлу бей (Неофит Рилски), Ени пазар (гр. Нови пазар).
Главният щаб на войските, интендантството и складовете им се намират във Варна. Всички обществени сгради и по-хубавите къщи (на турци и християни) са заети от съюзническите войски. Турската казарма в града е превърната във военна болница.
Край Варна, Буюк Аладън и Девня френските и английски войски очакват заповед за настъпление към Силистра. На 11 (23) юни 1854 г. руснаците снемат обсадата на града и това променя плановете на съюзниците. Идеята за нападение на Севастопол, главната база на руския черноморски флот, става за съюзниците все по-близка и ясна.
От 25 юни до 11 юли 1854 г. два ескадрона на английската лека кавалерия, под командването на генерал-майор лорд Кардиган, предприемат разузнаване от лагера при Девня към Карасу, Расова и Силистра.
На 18 юли 1854 г. в щаб-квартирата на френската армия (в къщата на братя Тедески на днешния бул. „Приморски“ – 23) се провежда втората съюзническа конференция. На нея е решено съюзническите армии да дебаркират в Крим, да нападнат Севастопол и унищожат руския Черноморски флот.
От 21 юли (до 7/9 август) 1854 г. френската Първа пехотна дивизия – 10 262 войници и сержанти, 328 офицери (тогава под командването на бригаден генерал Шарл Мари Еспри Еспинас), следвана на 22 юли от 3-хилядна кавалерия (3 бригади – 6 полка с по 4 ескадрона) башибозуци (Spahis d’Orient), под командването на френския генерал мюсюлманин Юсуф паша (Joseph Vantini), предприемат настъпление в Добруджа за да изтласкат отвъд Дунава останалите край Бабадаг, Исакча и Тулча руски части, под командването на генерал-лейтенант Александър Клеонакович Ушаков.
В Галиполи и Варна съюзническите войски са сполетени от холера, тиф и дизентерия. Заразата е пренесена от френските войски от Южна Франция – Авиньон, Арл и Марсилия. От 3 юли до 20 август 1854 г. холерата поваля 5 183-ма французи (от 8 142 заразени). Само при експедицията в Добруджа френската Първа пехотна дивизия губи 2 036 души, башибозуците на генерал Юсуф – 200. Англичаните губят 724 офицери, сержанти и войници. Болестта не отминава и жителите на Варна, които са принудени да бягат в околните села и манастири.
На 10 август привечер във Варна избухва голям пожар, който унищожава една седма част от града, три джамии и част от военните запаси на съюзниците.
На 5 септември 1854 г. съюзническите войски – 56 053 войници и офицери (28 223 французи, 20 830 англичани и 7 000 турци) (под командването на Ахмед Назър паша), 128 полеви и 90 обсадни оръдия, натоварени на 89 военни и 267 търговски кораба, отплават от Варна към Балчик и оттам (7 септември) към Крим**. На 14 септември 1854 г. съюзническите войски дебаркират в залива Каламита при Евпатория.
В навечерието и по време на войната населението е натоварено с многобройни ангарии – строеж на укрепления, превоз на хранителни запаси, военни материали и муниции от варненската скеля до Шумен (и оттам до Силистра). Многобройни са и реквизициите на храни и фуражи. В писмо до английския посланик в Константинопол (Истанбул) виконт Стратфорд де Редклиф (Viscount Stratford de Redcliffe) от 8 август 1854 г. лорд Раглан (Lord Raglan) пише:
„Селяните българи, под предлог че може би храните им ще са потребни на османската войска, отказват да ги дават на нашите армии. За да не продават тия селяни храни и фуражи на английските и френски войски, може би така да им е заповядано“.
Войната засилва верския фанатизъм на турците, зачестяват грабежите, убийствата и отвличанията извършвани от разбойници и башибозуци. В писмо от 5 август 1854 г. до генерал-лейтенант принц Джордж, херцог на Кембридж – командир на английската Първа пехотна дивизия, на лагер при с. Гевреклер, подполковник Алeксандър Хамилтън-Гордън (Alexander Hamilton-Gordon) (помощник-адютант генерал) пише:
„Жителите на тукашните християнски села често пъти биват нападани от разбойници, които се събират от околните турски села. Питате ни дали можем да направим нещо, за да предпазим това население от башибозушките нападения. Съобщаваме, че в това отношение ние твърде много се опасяваме. Освен това ние твърдо вярваме, че след като се изтеглим от тук, турците насила ще заставят селяните да им дадат парите, които ние сме им дали срещу продадените нам храни“.
На 9 септември 1855 г., след 349-дневна обсада, Севастопол е превзет от съюзниците. Войната, отнела хиляди човешки животи и огромни материални ценности, завършва с Парижкия мирен договор, подписан на 30 март 1856 г.
Във Варна и варненският край остават хиляди безименни гробове (френски и английски), напомнящи за ужаса и безсмислието на войната. През годините по-голямата част от тях са унищожени, други са напълно забравени.
Днес за това отдавна отминало време ни напомнят само паметниците – два френски (от 1888 г. и 1912 г.) и два английски – от 1998 г. (във Варна) и от 2011 г. (в Девня). В много от домовете във Франция, Англия, Ирландия и Шотландия и до днес се съхраняват писма от България, носещи клейма на френската и английска военна поща от Варна.
