През Руско-турската война от 1828-1829 г. Варна, най-голямата османска крепост и пристанище по западния бряг на Черно море, е космополитен град, населен с турци, гърци, арменци, българи. Андрей Николаевич Муравев (Андрей Николаевич Муравьёв, 1806–1874), чиновник от Министерството на външните работи при Главната квартира на руската армия пише в своите спомени:
„Но самият град е тесен и нечист, както и всички турски градове. Нямаше нито един дом, нито едни врати, които да са оцелели от гюлетата, самата митрополия, която беше голямо, но безобразно здание, ясно напомнящо, че някога тази страна е принадлежала на християните, не е могла да се укрие от бомбите“. (А. Н. Муравьев. Мои воспоминания. // Русское обозрение, 1895, т. 33, № 5, стр. 71).
Павел Петрович Должиков (1789–1884), поручик от 19-ти егерски полк, описва Варна в своя походен дневник в първите дни след превземането на крепостта:
„Страшни разрушения! Струва ми се, че в крепостта няма дом, който да не е малко или много пострадал от опустошителните действия на нашата артилерия и конгревови ракети. Огромната къща на бившия началник на крепостта капудан-паша, покрай която минахме, до такава степен беше повредена от гранати и бомби, че някои от нейните части заплашваха да се срутят.
Като минахме обширното гробище, заемащо пространството на едва ли не една пета от крепостта и покрито с камъни, поставени до гробовете, полкът ни излезе в северната част на Варна, където в очакване на разквартируване се разположихме на бивак.
Съжалявах, че не ми се отдаде случай да бъда във Варна през първия или втория ден от превземането й. Очевидци разказват, че крепостта е била зрелище, колкото любопитно, толкова и печално: хиляди турци, лишени от пристанище, измъчвани от глад, рани и болести, се тълпели по улиците и площадите или са се укривали под навесите на джамиите, лавките и кафенетата, заедно с остатъците от имуществото си.
Човешки трупове, лишени от погребения, се търкаляли по улиците, паднали коне и рогат добитък заразявали въздуха; страшен безпорядък и суета господствали в крепостта“. (П. Должиков. Отрывок из походного дневника егерского офицера. // Отечественныя записки, Часть сорок первая, Февраль, 1830, № 18, 1830, стр. 232–235).
В писмо от Варна от 30 октомври 1828 г. поручик Павел Должиков пише:
„Варна е доста обширен и многолюден град и като всички турски градове е доста мръсен.
Варна е доста пострадала от бомбардирането, особено морската част, населена от гърци, арменци и българи. Пуснатите над града конгревови ракети, въпреки че образуваха пожари, не можеха да имат това унищожително действие, за което са предназначени, тъй като почти всички домове във Варна са каменни. За съжаление, от седем гръцки църкви, намиращи се тук, четири са напълно разрушени: те са построени, както може да се забележи, по вкуса на гръцката висока архитектура, която, както ми се струва, повече прилича на нашите църкви, които днес са в употребление.
По купчините от развалини, по пепелта на изгорелите домове, аз едва успях с водача, който ми даде тукашният гръцки епископ, да отида до разрушените църкви, лишени от красотата си. И какво видях – полуразрушени стени, които някога ги е покривала живопис, повредени до прах иконостаси и църковна утвар, разхвърляна по всички краища: плачевно зрелище. Кой ли няма да се съгласи, че войната е ужасно зло.
Във Варна преброих до десет турски минарета, върховете на които бяха разрушени от руски гюлета; множество чешми, но нито една не кипи от живот: всички нарочно са затворени от турците“. (П. Должиков. Письмо из Варны от 30 октября 1828 года. // Отечественныя записки, Часть тридцать седмая, № 106, Февраль, 1829, стр. 301, 304, 307).
Поручик Павел Должиков отбелязва в своите записки:
„Едва от 6 декември 1828 година е започнала да звъни камбаната на църквата „Свети Атанасий“, за пръв път след почти четири века след завладяването на Варна от турците. Първата камбана била закупена още през ноември, за голямо задоволство на митрополита, но от някакви съображения той не се решил тя да звъни преди да се отвори Руската църква, преустроена от джамия, а преди това гръцка църква. След това, следвайки примера, и той заповядал да се бие камбаната на неговата църква и първият клисар на митрополита получил тази изключителна чест. И досега в празнични дни тълпи хора, събрали се за литургия, с удоволствие се спират при камбаната, към която неотдавна са добавени още няколко камбани, и слушат техния хармоничен звън“. (П. Должиков. Наблюдения русскаго офицера в Варне. // Отечественныя записки, Сентябрь 1829, Часть XXXIX, Книга CXIII, стр. 459–460).
Николай Андреевич Лукянович (Николай Андреевич Лукьянович, 1806 – след 1855), подпоручик от Лейб-гвардейския Преображенски полк (Лейб-гвардии Преображенский полк) пише:
„Особено е пострадала от действието на нашата артилерия тази част на града, която е обърната към морето. Но чудесното е, че сред тези развалини гръцката църква, като че ли запазена по чудо, е останала невредима. Разказаха ми, че гърците по време на обсадата заедно със семействата си са живели на чардака на тази църква“. (Н. А. Лукьянович. Три месяца за Дунаем в 1828 году. Санктпетербург, В Типографии Н. Греча, 1833, стр. 53).
Феликс Петрович Фонтон (1801– ), чиновник от Министерството на Външните работи при Главната квартира на руската армия, пише за Варна в своите спомени:
„Ама че желание са имали турците, толкова упорито да защитават това вместилище на мръсотия, нечистотии, мъртви кучета, котки, плъхове и коне. В тесните, с гнусни стени, улици няма проход от тези гадости. Още по-неутешително е да гледаш зад портите бледните, измъчени лица на турските храбреци. Единственото, което радва – това са проблясващите понякога зад вратите и белите фереджета, черни и срамежливи, но любопитни очи на туркините“. (Воспоминания Ф. П. Фонтона. Юмористические, политические и военные письма из главной квартиры Дунайской армии в 1828 и 1829 годах. Т. I. Поход Предбалканский. Лейпциг, Франц Вагнер, 1862, стр. 177).
На страниците на Московски ведомости за Варна пише:
„Варна по време на влизането на нашите войски, представляваше зрелище на град, опустошаван в продължение на много векове: всички къщи бяха разрушени или повредени от снарядите и бомбите, пуснати по време на обсадата; улиците покрити с трупове на хора и коне. Три седмици бяха употребени за почистването на същите, за предотвратяване на зараза. След това се заехме с поправката на укрепленията. За месец и половина, не повече, нашите воини доведоха тази крепост до съвършено отбранително положение“. (Московския ведомости, № 17, Середа, Февраля 27-го дня, 1829 года, с. 753).
„Варна е доведена отново до най-силно отбранително положение. Не се виждат почти признаци за разрушението, причинено от нашите оръдия. Силният гарнизон, заемащ тази крепост, е разположен твърде удобно в същата. При влизане във Варна си спомняме за Руската Азия. Гърци и арменци се срещат на улиците; пазарът е многолюден и достатъчно пълен със стоки. Одеса го е снабдила с всички вещи не само необходими за живота на човек, но можещи да задоволят и желанията за разкош. Караулите в мундири и пълна униформа представляват вече войската, разположена в зимните квартири, като че ли във вътрешността на Русия.
Помещенията на всички главни началници и войски е твърде изгодно.
Болницата е устроена за две хиляди и четиристотин души. Старата пашинска къща, състояща се почти от развалини с усилията на нашите воини се преобразува в най-спокойно жилище и побира в себе си до хиляда болни“. (Московския ведомости … с. 796).
В своя походен дневник поручик Павел Должиков дава резултатите от първото преброяване на населението на Варна към 15 октомври 1828 г., извършено от руската комендатура:
„Гърци от мъжки пол – 1 659 човека, женски – 2 032, всичко – 3 691. Арменци мъже – 382 човека, жени – 472, всичко – 854. Българи мъже – 152 човека, жени – 351, всичко – 503. Всичко християни – 5 048 човека, освен турците и новодошлите. Къщи жилищни във Варна – 1 316.
През тези дни повече от 12 000 турци изоставиха Варна, към 15 октомври в нея още се намираха до 7 000 човека. Само малка част от турските семейства се възползва от предоставеното право да останат във Варна под защита на руските войски“. (П. Должиков. Отрывок из походного дневника егерского офицера. // Отечественныя записки, Часть сорок первая, Февраль, 1830, № 18, стр. 236).
Поручик Должиков дава резултатите и от следващото преброяване на населението на Варна, извършено през февруари 1829 г.:
„За числото жители, индустриалци, художници и разни майстори, също така лавки и прочие, свързани с промишлеността в крепостта Варна.
В крепостта Варна има жители от различни съсловия.
Мъжки пол – пълнолетни – 1 313, малолетни – 1 449. Женски пол – пълнолетни – 1 571, малолетни – 1 582. Всичко мъжки пол – 2 762, женски – 2 953. Всичко – 5 715.
В това число 5 715 човека влизат: арменци – мъжки пол – 382, женски – 472; българи – мъжки пол – 154, женски пол – 351. Останалите жители са гърци.
Търговците и руските индустриалци през февруари във Варна наброяваха 105 човека.
Варненски жители, които се занимават с търговия – 387, пристигнали чужденци – 32.
Корабни майстори – 10, дърводелци – 19, часовникари – 2, майстори на сребърни изделия – 10, шивачи – 36, обущари – 8, стъклари – 2, бояджия – 1, бояджии на кожи и тъкани – 4, калафати – 1, медникари – 4, ковачи – 7, месари – 6, лавки държавни – 24, лавки частни – 261, страноприемници с билярд – 3, кафенета – 16, гостилници – 10, пекарни за хляб – 41, места за продажба на хляб, водка, свещи, тютюн – 65.
Заводи [работилници] – за обработка на кожи – 1, за сапун – 1, ковачници – 6, мелници – държавна – 1, частна – 1, бани обществени – 2, чешми – 24.
Коне на жители – 168, магарета – 136, бикове – 28, биволи – 8.
От по-горе описаното число жители – 70 човека от мъжки пол и 133 от женски, които нямат средства да си доставят препитание и убежище, се намират под попечителството на нашето Правителство, което, като им подсигурява домове за живеене, им дава за месец на малолетните по 2, а на пълнолетните – по 4 четвъртинки пшеница на месец“. (Отечественныя записки, Часть сорок четвертая, 1830, с. 197–199. Листок для Родины, Рукописная газета № 10, Сентебря 14, 1829)*.
* Анастас Ангелов. Руско-турската война от 1828-1829 година, Варна и Варненския край: Краеведски изследвания. София, Pulsio Print, 2017, с. 15-17.
