Припомних на флотилен адмирал (о.з.) Коста Андреев често повтаряната наполеонова сентенция за войнишката раница и маршалския (в случая адмиралски) жезъл, който лежи в нея. Преди време, когато бяхме седнали, за да ми разкаже своята моряшка история, се изкуших в началото да го попитам, дали е знаел, че го носи? Всеки ден не се случва да срещнеш човек с адмиралски пагони (вече в запаса), интересно беше, какво може да каже. Пък и военната кариера на Коста Андреев е показателна в това отношение: след ВВМУ започва от най-долното стъпало – млад лейтенант, командир на бойна част на базов тралчик, постепенно се изкачва до командир на боен кораб (базов миночистач), накрая става и зам.-командир на ВМС, след което (през май 2016 г.) е назначен за военен аташе във Великобритания. Междувременно през 2012 г. участва в операцията на НАТО за възстановяването на Босна и Херцеговина след кървавия конфликт в бившата Югославия.
След кончината на к.д.п Никифор Герчев, създател и дългогодишен председател на УС на БУЛСАР (прие за свой патрон неговото име), сега той оглавява тази доброволческа спасителна организация.
Ето, какво ми разказа тогава флотилен адмирал (о.з.) Коста Андреев:
– Много пъти съм чувал този израз за войнишката раница и маршалския жезъл; произлизам от семейство на военен. Но честно казано, когато започвах службата си дори през ум не ми е минавало, че мога да достигна до тези позиции. Естествено всеки се надява да се издигне в професията си, за един млад офицер от екипаж върхът е да стигне до командир на кораба. Е, аз имах привилегията да стигна там, пет години бях командир на базов миночистач. Работа, както казваме ние, малко занаятчийска, въпреки че е свързана с много математика, преди да се пристъпи към рутинната дейност по борбата с минното оръжие на море.
А в морето понякога се случваха и доста интересни, дори бих казал странни неща. Преди да кажа за тях, само да подчертая, че наистина се оказах късметлия.
Завършвайки Морско училище бях посрещнат много добре в Трети дивизион – миночистачни кораби. Всякакви неща се говорят за отношението на по-старшите към младия офицер, но на кораба се оказах в екипаж от преди всичко хора и след това офицери. И това стана мое символ верую: винаги да се отнасям към подчинените като към хора и след това като военнослужещи.
Човекът да е на първо място, а не пагонът. Може би затова ми помогна и привилегията, че бях в по-малък колектив (на миночистачите са по 34-35 човека) и всички са заедно, от командира до последния матрос. Разбира се, това в никакъв случай не изключваше спазването на субординацията и самото отношение към службата, което там бе много сериозно. Първите 10 години вкъщи ме виждаха по две – три вечери в седмицата. Останалото време бях на кораба. А това са началните години, когато младото семейство има повече нужда да бъде заедно. И тук излязох късметлия, имам много здраво семейство, което винаги ме е подкрепяло.
Но да се върна към „интересните и странни” неща, както се наричат по-тежките изпитания в морето. Понякога те стигаха до куриозни, дори и опасни ситуации в резултат на лошото време и ненавременната преценка. Веднъж на миночистач (не този, на който служех) соленоидният трал влезе направо в кърмата му. Той тежи 68 тона – една четвърт от теглото на кораба и представлява електромагнит, движи се след него и въздейства на магнитното поле на мините. Много е тежък, има голяма инерция и в момента на неговата постановка може да се случи инцидент. Свързването на соленоида става като се приближи максимално близо до кърмата на кораба, за да могат хора от екипажа да се прехвърлят на него и да подкачат муфите на кабел-буксира, за да тръгне към него ток от корабния генератор, после при траленето се изтегля на значителна дистанция. Винаги бе много рисково, но затова пък командният състав и екипажите не допускаха компромис с подготовката.
Между другото веднъж и при мен имаше опасна ситуация. Не с такива последици, но изпаднах малко в конфликт с командира на дивизиона. Времето беше лошо и в момента, когато реших да прехвърля хора за тази операция, той ме спря, било опасно. Отговорих му, че достатъчно добре познавам хората си и че съм командир на кораба и аз преценявам, ако иска да поеме командването. Тогава той само каза: „Добре. Действай!” Това негово отношение ме впечатли и остава в главата ми за дълги години. А какво стана? Дистанцията до соленоида е 2-3 метра и прехвърлянето става с въже (шкентел с мусинги), закачено за стрелата на балката, изнесена извън борда. Един от матросите се хвана за него и се засили, но в момента на прехвърлянето кракът му се закачи за леерите на соленоида и попадна до глезени във водата. Зимно време. Ако беше станало нещо – не знам! Вината щеше да е моя. Той успя да се задържи на въжето, прехвърли се и свърши работата си.
Има и други куриозни моменти на по-късен етапа, когато бях в дивизион спомагателни кораби и после в 18-и дивизион, известният ОхРА. През 2007 г., беше февруари месец, правим едно от последните учения с подводницата „Слава” и спасителния кораб „Протео”, който придобихме от италианските ВМС. Това беше последната учебна операция с фактическо извеждане на хора от подводница със спасителен звънец. ”Слава” легна на грунта в северния несебърски залив, „Протео” се позиционира над нея, спуснаха спасителния звънец. Интересното бе, че един от хората, които трябваше да извадим беше тогавашният зам.-командир на ВМС, адм. Пламен Манушев. Доста треперихме, дали ще успеем, тъй като операцията се правеше за първи път от доста години насам. Скачиха спуснатия звънец върху аварийния люк на подводницата и хората преминаха в него; закрепен е с проволка, която се движи с ел. двигател вътре от оператори. В момента на отлепването му от подводницата стана нещо. Проволката заяде и спасителният звънец спря на четири метра от морската повърхност. Бях доста притеснен за хората вътре. Но нашите оператори бяха с много добра подготовка, проведена в Италия, и се справиха със ситуацията. Такива моменти наистина се запомнят за цял живот.
Имахме премеждие и с нашия 80-годишен ветеран, буксирния кораб „Хр. Ботев”, който все още беше в състава на 18-и дивизион. Случи се по време на една от последните стрелби на ракетните катери. С разполагането на мишените се занимаваше хидрографският кораб и както обикновено става, времето се развали. Мишената трябваше да се позиционира с въжета между четири бочки, но вълната се вдигна, нямаше възможност за маневра и тя остана незакрепена за две от тях. Тогава се наложи да се кача на буксирчето „Хр. Ботев”- някой трябваше да поеме отговорността за тази операция. Неговият борд няма и половин метър над водата. Вълната така го заливаше, че целият влизаше под нея. Да чукнем на дърво! – успяхме да позиционираме мишената. В дивизиона служат наистина страхотни моряци с прекрасна подготовка.
Дали понякога ми е идвало да напусна службата ли? О, да! Сигурен съм на 99 процента, че всеки офицер в един момент от кариерата си е имал съмнения или по-точно желания да промени начина на службата и на живота си. Аз също имах такъв момент, когато минаха първите десет години и след като вече бях командир на кораб. Тогава си говорихме в семейството, дали няма да е по-добре да променя кариерата си и да мина в търговския флот. Дори за известно време смених корабния живот с брегова служба, като отидох в щаба на базата. Тези колебания, съмнения обаче преминаха за година – две. Малко след това отидох във военната академия в София. От там нататък повече не съм се колебал за военната си кариера. Последва обучение в САЩ и т.н.
Говоря за изпитанията, но имаше и удари под кръста. Най-сериозният беше преди да замина в Щатите, когато бях командир на дивизиона. Ударът беше върху моето самочувствие и кариера в резултат на проверка, назначена от тогавашния командир на ВМС – определено тенденциозна, с намерение да ми се намери слабото място. Не ме изкара от търпение, но беше голяма обида върху моя професионализъм и самочувствие. Разбира се, не установиха нищо нередно и чест прави на командира на ВМС, че на едно събиране се изправи и ми се извини. Предполагам, че е бил подведен.
Много бяха предизвикателствата. Всяка промяна си е истинско предизвикателство пред теб. За да можеш да го посрещаш, първо трябва да си наясно със себе си, какво искаш, да го възприемеш и след това да го реализираш. Най-трудна е битката вътре в теб. Преминал на командирска длъжност първо трябва себе си да пречупиш, да почнеш да мислиш по друг начин. За да се получи при мен може би помогна и късметът, че работих с хора, които са принципни, но и адаптивни и ми останаха, като пример в службата и в живота.
А кога съм започнал да мисля, че мога да стана адмирал ли? При мен се случи някак естествено. Просто така се сложиха събитията. Важното е човек да не се страхува от промяната, макар че преминаването от едно амплоа в друго винаги е стресиращо. Без никой да ме е карал реших да кандидатствам за Военноморския колеж в Ню Порт – мисля, че бяхме двама кандидати от флота – спечелих конкурса и отидох в Щатите. През 2009 год. се върнах като зам.-началник щаб на Военноморска база Варна, после началник щаб и точно тогава започна преструктурирането на ВМС. Поех командването на варненската база. Беше труден момент да преобърнем една структура, каквато е базата от чисто бойна към логистична. Голямо беше предизвикателството, защото със същите хора трябваше да се премине към новите задачи. А това изискваше да се промени тяхното мислене и манталитет.
Година след като вече бях командир на базата, тогава може би в мен проблесна мисълта че е възможно да сложа и адмиралските пагони. Е, сложих ги, но смятам, че не ме промениха особено. Вярно, адмиралската звезда е престиж, обаче тя е и ново предизвикателство. Кара те да бъдеш още по-отговорен, защото от теб зависят все повече хора. Смятам, че не подведох никого. Затова сега като се видим с колеги можем да се погледнем открито в очите и да си кажем здрасти, а не да си обръщаме главите на друга страна.
Едно от големите предизвикателства беше и участието ми през 2012 год. в миротворческата мисия в Босна и Херцеговина, като началник на управление „Външно сътрудничество“ в операцията „Алтеа” на Европейския съюз. Когато отидох нещата се бяха уталожили след кървавия конфликт, започнал от 1992 год., но напрежението се чувстваше във въздуха. Задачата ни беше да подпомогнем изграждането на техните въоръжени сили, също и за почистването от мини на територията на страната. Тя беше в челната класация по най-много поставени мини и жертви не само в Европа, а и по света. Можеше да се сравни само с Камбоджа. Там има и друго не по-малко предизвикателство. Като всяка държава и тяхната е доста шарена нация – освен босненци има и сърби, хървати. Сега проблемът е в силно променената етническа карта. Ако преди конфликта са били равномерно разпределени на територията на държавата, в момента те са се разделили в отделни райони, които са в непосредствено до съседните държави с близък етнически състав. Тежък проблем!
Всъщност най-трудната и в първия момент доста травмираща се оказа последната промяна, когато от зам.- командир на ВМС трябваше да премина към коренно различна дейност – аташе по отбраната във Великобритания. Офиса ми в Лондон се състоеше само от един човек, а отговорността бе голяма, ангажиментите разнообразни, като връзка между нашето и тяхното министерство на отбраната. Както се шегувам, сутрин заставам пред огледалото, командвам офиса, какво да се направи през деня и започвам да го правя.
Знаеш ли, човек не бива никога да се взема прекалено на сериозно, че е голяма работа. А да се опитва да гледа на себе си малко отстрани и по-философски. Тогава може да търпи развитие. Говорил съм с мои колеги, които също завършиха служебния си път. Съвсем малко от тях са останали вкъщи. Повечето продължават напред, закрили една страница, отварят нова пред себе си. И аз в скоро време ще трябваше да открия нова страница в моя живот. Предизвикателствата от промените не свършват. Свикнал съм да ги правя, но не на всяка цена. Това има във войнишката раница…
