Валентин Петранов е морски инженер и пътешественик, обиколил света с неговата най-детска мечта. Роден е през 1957 г. във Варна и израства на морския бряг до местността Горчивата чешма (днешния „Бриз“) и около рибарския плаж, където е отмаряла лодката на баща му. Възпитаник на Военноморско училище, той дълги години кръстосва света по морета и океани. Живее последователно в Малта, Гърция и Китай. И досега пази детската си тръпка за земите далече на Изток.
Той е автор на книгата „Професия: чужденец“, приказно пътешествие, изпълнено с пъстри разкази по света. Достигнал статуса на професионален чужденец, един ден по неведомите пътеки, съвсем неочаквано и за самия него, се завръща да живее в България. Мечтател и артист по душа, той и до ден днешен продължава да пътува в дома си на село с една стара рибарска торба, в която къта мечтите си.
Всичко започна с една детска мечта, пише в увода на “Професия: чужденец” и продължава:
И аз, навярно като някои варненски момчета израснали по плажовете, бленувах да пътувам по света и стигна нови хоризонти. Реших да напиша тази книга – почти като пътепис, когато вече осмислих, че съм обиколил глобуса. И сигурно е станало на остров Гозо – островът на Калипсо. Дори се приготвих за снимка и държах в ръцете си земното кълбо. Имаше естествено и закачка: реших да си навия крачолите на панталона, като знак, че морето вече ми е до колене! Също като в разказите на Петър Незнакомов за петте океана. Незабравима за мен е историята му за Васко Нунес де Балбоа, смятан преди за първия европеец стигнал до Панама и брега на Тихия океан. И когато се разхождал горд на брега на един Нов свят, пише авторът, този капитан-завоевател също си навил крачолите, защото морето вече му било до колене. И оттам идвал известният нам израз „морето му е до колене“. Снимката е от времето, когато вече живеехме на остров и си мислих, че ще векуваме на Малта, но Всевишният ми избра съвсем, съвсем неведом път.
Друга причина да напиша тази книга е, че в България дълго време си останах чужденец, а на моменти бях неадекватен и често пъти смешен към местните стереотипи и социален фолклор. Дори някои хора ме питаха: – Ти пък откъде идваш?!
В допълнение смятам, че Рóдовата памет е това, което сме длъжни да съхраняваме и да я оставим в наследство за поколенията след нас. Ако я опазим род по род, ще се съхраним и като народ! И така сметнах за необходимост да си напиша моята история, с моята приказка. Днес мечтая да живеем така, че да съхраним корените си, заедно с добродетелите си и духа на времето, когато сме се борили като родолюбци и представители на България по света. Така ще завещаем на децата ни корените си. Корени и крила!*
Мечтая да си имаме домашен параклис до къщата и пилон; да издигнем Българското знаме и знамето на Рóдовата памет. И там някъде до него, да има упътващи табели за Лонгоза, до остров Таити – откòлешна мечта, и пътен знак към Небесата.
Когато се скитах и бях странник, с течение на годините Земята ми стана малка. Тогава погледнах и към небето! Попътувах до извънземни светове и за пореден път разбрах, че до видимото винаги стои невидимото, а след временния живот идва вечността!
* мисъл на Гьоте
С позволение на автора публикуваме няколко разказа от книгата „Професия: чужденец“, която може да бъде закупена от автора, а за връзка с него може да използвате следния имейл.
Шампионска лига
Барчето на Лаврака около Варненските римски терми запарваше вълненията на очакваната футболна среща. Полуфиналът на „Манчестър Юнайтед” и „Барселона” подгряваше треската на шампионска лига и водеше във всички коментари, като за очакван празник и мехлем на моряшкия елит, събран около пристанището в гръцкия квартал. Спортната тръпка беше само поводът за махлата с приятели и съратници, както казваше Веско Балев, „да се съберем и преброим”, че годинките все повече ни връщаха в спомените за сините момчета. Рекламните светлинки в свежата априлска вечер се гонеха около порта и сякаш дишаха в ритъма на спортно сърцебиене, с което запалянковците отмерваха пулса на съби-тието.
Жоро-чайката и Панчо-гумичката бяха в центъра на коментарите в бара и пъстрееха на живо като в сингапурски панаир. Жоро беше бивш боцман с минало солено, покрито със завиден тен от петте океана и ергенското безгрижие на Южния плаж. Последното, за съжаление, е секнало още след първата женитба. Както е казано, реши ли една жена, че те обича, нищо не може да те спаси!
Зевзеците говорят, че един гларус си изпуснал „фреша” върху Жоро и му наквасил любимото пинизчийско бомбенце, докато задявал французойка до вълнолома. По тази причина първо му лепнали прякора „гларуса”, но поради ниския рейтинг и лоша популярност на тези плажни натрапници, лека-полека го прекръстили на „чайката”. А за Панчо, то е ясно от първо четене, че е потомък на гумаджии и автосервизни балансьори. Него пък жена му го свалила от корабите още на десетата година, ´щото нямало кой да ѝ гледа двата наследствени парцела на Калиманци. И сега щъка между рейдовата лодка и мотиките, но в сърцето му все още стене ли, стене „големият кораб заминава”, ама уви… Не би!
Жоро разказваше за новия договор на Роналдо с вещина и завидно самочувствие, в типичния пампурджийски стил, сякаш му беше намерил куфарчето с папката на стадиона. Едната му ръка бе в джоба, а с другата почти прегърнал любимото шуменско питие. Панчо го „цакаше” от време на време, парираше му изхвърлянията и по двата фланга, когато прекаляваше в някоя клауза или надуваше детайлите от жълтата преса. Тогава закачките шумно се пръскаха, като душевен фойерверк над сектор „В” в кръчмарския му вариант.
Срещата не започна според очакванията, защото Роналдото използва умело един импас на Пике и стъжни каталунската агитка още в деветата минута. Коментарите живнаха съвсем, като в кошер. Поръчаха се следващия ред бири и когато вече мъгливата атмосфера в бара навяваше спомени от приказките на баба, изведнъж на входа на кръчмата в цялата си овалност, блесна образът на Клаудия – жената на Жоро. За по-досетливите е ясно, че тук приказката свърши бързо. Всъщност стана ясно и в кого е силата, и защо разговорите започнаха да утихват. Клаудия нямаше нужда да сканира всичко – нейният хубостник, явно пак беше задрал вече на шеста бира, с пот на челото. И номерът колко много обича спорта или футбола, ѝ беше втръснал. В този семеен сблъсък дори нямаше размяна на удари – просто безмълвният разговор беше достоен за сцена на Спилбърг, а новите технологии и ефекти направо изгубиха смисъл. Фигуративно, тя първо го прихвана на мерник – вече нямаше нужда да го мирише колко е пил. Прониза го с очи, като показа сияйно стиснатите си зъби и сякаш във възходяща артилерийска градация накрая, искаше да го застреля с поглед. Жоро усети, че секундите му са преброени. А и вятърът отвън разчорли спонтанно косите на Клаудия в неподходящия момент, така че когато очертанията ѝ добиха нехарактерната симбиоза на нещо средно, между гръцка арменка и оклахомско торнадо, тогава остана да се чува само коментаторът по телевизията. Дето се вика, ако и той беше замлъкнал, всички щяхме да сме записани над Гинес!
Чайката искаше да се усмихне, да каже нещо, но запря стъписан. Когато тръгваше, се опита да стане с тежест от бара, но пък си забрави картофите и консервите с домати под стола. Даже едно „чао” не каза! Барманът Ричо веднага прати Пепи-шемета да го настигне с торбичката, поне да си отчете някои от разходите за деня. Пенсионираните капитани тъжно коментираха, че така лошо не гледат и от Порт Стейт контрол в Габон; бива ли за едни картофи да се изпорти мача?! Околните също допълниха фолклора с коментари.
– Само една семейна клауза съзрях тука! – коментира старият адвокат бай Харалампи, – ама щом е неписана, все едно, че пак работим с нашия кóдекс.
– Един филм да има „Осъдена душа”, май за Жорито ще бъде; и режисьорът е повече от ясен! – допълни Ненчо, местният морски стихоплетец.
– В тази „семейна лига”, те, купите са спечелени предварително, докато Жорито е жив! Той само трябва да ги лъска във витрината на жена му.
Така се раздуваше балонът за Чайката, който леко затъмни блясъка на мача, но пък разбуни духовете и дълго след това смехът се лееше между масите на барчето заедно с бирата.
Отвън римските терми осветени в причудливи краски и осанки от древността, сякаш безмълвно слушаха несгодите от векове за векове на пристаналите моряци и съпричастно немееха, заради Жорито с неговата участ. Само насъбраните гларуси до басейна заграчиха банално, като на семейна вълна и пресякоха уморени светлините на прожекторите надолу към вълнолома.
Кликнете върху последващия раздел на страниците, за да прочетете следваща история от книгата “Професия: чужденец”.