С корабен фитер не бях сядал на приказка за моряшкото му битие. Интересна се оказа история, която ми разказа Илия Тодоров. Той е завършил СПТУ по автотранспорт, после се преквалифицира в корабните двигатели. Качва на бълкер под чужд флаг, като корабен фитер. След това преминава към известна корабна компания за превоз на автомобили, където работи до последно. Сега е на брега.
Та, ето, каква моряшка история ми беше разказал преди време корабният фитер Илия Тодоров:
Които не са били на кораб говорят, че работа ни била много лесна – отиваш, возиш се и вземаш едни пари. Изобщо не е вярно и ще го обясня. Това е професия, заради която се лишаваш от много неща и най-вече от семейството си. Тежи, много тежи особено, когато минат 3 – 4 месеца. При нас, фитерите, контрактите са обикновено 6 месеца, но има фирми, където са и по 9 месеца.
Насочих се да ставам моряк по простата причина, че работата в България стана много несигурна. Пък и със заплатите, които се получават семеен човек трудно издържа, особено, ако има и болен вкъщи, както е при мен. Не казвам, че печелим много на кораба, но не казвам, че печелим и малко. Изкарваме колкото да живеем нормално. Такива доходи и на брега могат да се вземат – с моите знания никога не съм оставал без работа, но трябва да работиш денонощно. За съжаление държавата ни сама гони младите от страната. Ние сме също вид гастарбайтери.
Занимавам се основно с главните машини, агрегатите, помпите, но и изобщо с поддръжката (нещо, като дърводелеца едно време на дървените кораби). Когато има много работа по тези механизми пращат хора, като мен. След като ги отстраним и повече няма нужда от нас, може да останем или ни пращат на друг кораб на фирмата. А може и да ни приберат, за да сме на разположение, ако излезе друга такава работа. Един вид сме, като в пожарна команда.
А и пожари наистина са се случвали, когато съм бил на кораби на различни фирми. Веднъж на 2 пъти се пали инсинераторът. Пак на същия кораб се случи нещо много интересно. Отивахме към Япония и Корея, много лошо време – силен дъжд, голяма вълна и падна гръмотевица на кораба. Така разтресе кораба, че имах усещането да е било сблъсък с друг плавателен съд. Все едно земетресение поне 4 – 5 по Рихтер. А това е 200-метров кораб, широк 35 метра. Случи се късно вечерта, когато бях в каютата си. Първата ми реакция бе да изтичам да видя, какво е станало и как ще действаме. Всичко ми беше минало през главата. На мостика казаха, че е било гръм, паднал върху една от антените. Беше се пръснала из целия кораб. Когато стигнахме първото пристанище, ни доставиха друга, монтирахме я и съобщителните връзки се възстановиха.
Имало е случаи да ме вдигат в 2 – 3 часа през нощта. Спукала се тръба от системата за охлаждане на машината. За половин час вътре се наводни. Представи си дупка с диаметър 15 см и през нея хвърчи под налягане. Спираме всички машини, електришънът закача електрожена към аварийния агрегат. В това време подготвям детайлите, заварявам ги на спуканата тръба и след около един час машината отново тръгва. После две денонощия изхвърляхме с помпи водата от машината, бяха около 60 кубика.
За разлика от работата на брега, където всичко е по график, тук не знаеш в кой час на денонощието ще те вдигнат, заради авария. В тази моменти стресът е голям, но важното е да не се паникьосаш. Точно на този кораб съм виждал, как някой така се стресира, че просто става неадекватен. Обикновено се получава при моряци с малък опит. Един такъв стои до мен и вместо да ми помага да отстраним по-бързо аварията, панически само вика: Ще напускаме ли кораба? Трябваше да повиша тон, за да излезе от стъписването и да започне да чува.
Не веднъж сме се справяли с тежки аварии, но няма да забравя един случай. Тогава направих два контракта един след друг – имаше много проблеми с главната машина. Бяха я ремонтирали в Китай. И така са я оправили китайчетата, че се наложи 3 – 4 пъти да отваряме цялата мишина и да сменяме почти всичко. Ремонтите ги правихме когато сме в пристанище, но се случваше при хубаво време да спираме сред океана, корабът оставаше на дрейф и гледахме да свършим по-бързо работата. Това са много тежки контракти – случваше се по две денонощия да не излизаме от машината. Помня беше Коледа, когато се качих на този кораб и Нова година посрещнах в картера на главната машина.
Събираме се от всякакви народности на кораба, но с никого нямам проблем в общуването. Към всички с усмивка и нито един няма да ми каже: Няма да ти помогна. Познавам, обаче хора, които се държат много грубо с екипажа – не говоря за офицери от корабите на нашата фирма, а изобщо. Имах случай, когато бях на кораб с капитан, старши помощник, главен и втори механик, най- главните, все украинци. Бяха преднамерено груби с филипинците и изобщо с всички. Филипинците бяха много настръхнали срещу тях. Те са такъв народ, че подходиш ли с усмивка, вършат си работата и много помагат, но не и когато си груб с тях. Получи се веднъж объркване с едни данни, щяхме да влизаме в пристанище и казах на старшия помощник, че има грешка. Той отишъл при капитана и му говорил нещо съвсем друго, след което оня идва заедно с шеф механика, настръхнали, едва ли не готови да ме бият. В този момент се случиха филипинците, които видели как ми крещят, веднага застанаха зад гърба ми. И само викаха: Какво ще ги правим, ще ги хвърляме ли зад борда!? Казах им: Чакайте, без глупости!
За първи път ми се случи такова нещо и дано да е било за последно. С други украинци съм бил, също с румънци, гърци, българи – никакви проблеми, между тях имам много приятели. Специално тези бяха много раздразнени, защото същата година започна войната в Украйна, а специално капитанът и шеф механикът бяха родени в Москва, русофили, надъхани най-вече срещу българите, защото сме били в ЕС и не сме ги подкрепяли. Все такива глупости. Филипинците бързо разпространиха за случилото се из кораба, научиха и останалите българи (бяхме 5 души) и веднага дойдоха наострени. Накрая четиримата украинци си подвиха опашките. Аз продължих да си върша работата все едно нищо не е било.
За моряшката солидарност много се е говорило, само ще добавя, че за нас, фитерите, работата в екип е страшно важна. Няма ли кой да ти помогне, сам нищо не можеш да направиш, особено при авария. Не мога да кажа, че при мен не се получава по простата причина, че всички ме знаят, като веселяк, шегаджия. Без да се хваля, но не обичам конфликтите, направо ги мразя. По ми е приятно да подходя с шега, дори когато е най-напечено. И много пъти шеф механици са ни казвали, че някак сплотявам около себе си хората и работата се свършва бързо…
Сега се сещам за един такъв случай, когато много се смяхме. Започва новият ми контракт и отивам да се качвам на кораба. Не помня с кой шеф механик бяхме заедно, облякъл съм хубав анцуг в черно и бяло, агентът отваря багажника на колата, сваляме куфарите си и всеки взема своя. Боцманът, който имаше проблем с крака и куцаше, взе моя от ръката ми, изведнъж спря да куца и тръгна пред мен по трапа да се качваме.
Викам: Да ми куфара!
Той: Не, аз ще го нося!
Боцманът върви пред мен, аз след него.
Горе вахтеният на трапа, филипинец, който ме познава, вика: О,Илия, здравей!
Боцманът го пита: Какъв е този?
А морякът: Фитер.
Оня, както ми носеше чинно куфара, го пусна и взе да куца отново.
После когато тръгнахме, се шегувах с боцмана.
А той: Мислех, че си офицер или суперинтендантът, ами докаран с този анцуг.
Смяхме се двамата, не се засегна. Целият контракт беше много приятен, тръгна с шега и така продължи до края, въпреки че и тогава имаше тежки случаи.
Освен всичко, което изредих за нашата работа, за да се оправяш при всякакви аварии ти трябва и малко фантазия. Най-трудно е, когато трябва да направиш нещо спешно на кораба, а нямаш материали или точно такива инструменти. В открито море си, няма магазин, от който да ги купиш. Тогава на помощ идва фантазията ти, за да измислиш, как от нищо да направиш нещо. Имаше такъв случай.
Отиваме за Щатите, много са стриктни там при контрола, лесно могат да арестуват кораба, на една от лодките ни се счупи гривна с капачка, която беше от пластмаса и се заключва. Няма резервна, липсва и такъв материал на кораба. Реших да я измайсторя от метал. Два дни си играх беше доста сложна работа. През това време всички се извървяха да ме питат: Имам ли нужда от помощ? Боядисах накрая капачката с оригиналния жълт цвят, мина проверката и никой не разбра, че не е оригиналната. Това, което ти разправям, е нещо обичайно на кораба. Не се самоизтъквам. Чувал съм от германци, гърци, поляци, украинци да казват за нас, българите, че много ни работи фантазията.
Все пак, ако трябва да определя най-тежкия ми случай, като че ли беше на път към Африка. На един моряк, филипинец нещо му стана, превъртя и още на първото пристанище се скри на кораба.
Намерихме го след 6 часа търсене. Затворихме го в кабината и двама постоянно го пазят отвън на вратата. Не се знаеше, каква ще е реакцията му.
Тръгнахме към второто пристанище и той избягал от филистрина. Търсихме го къде ли не цяла вечер. Обърнахме кораба, тръгнахме да се връщаме, дали не е скочил зад борда, не можахме да го намерим.
А ние минавахме през пиратския район край Сомалия и имахме охрана на борда. До сутринта никой от нас не мигна, всички го търсихме.
Валеше проливен дъжд и бяхме мокри до кости. Накрая го открихме, скрит в рампата. Тъй като беше мокро там никой не беше посмял да отиде, за да не се подхлъзне и падне зад борда. Наврял се там само с едни чехли, приготвил си храна за 10 дни и смятал така да изкара до Сингапур.
Не мога да кажа, че някога съм изпадал в паника, но се е случвало да се стресна, да се уплаша. И това стана точно тогава с изчезването на филипинеца.
Да се загуби човек, екипажът много тежко ще го преживее. Ами това е жив човек, не е животно или нещо друго!
И най- тежката авария на кораба може да те мобилизира и да намериш начин да я отстраниш. Но да пострада някой от екипажа или не дай си Боже да го загубиш е нещо съвсем друго, което наистина може да извади от релсите и най-стабилния моряк.
