К.д.п. Николай Петков е свързан с морето вече над 31 години и може много да говори за професията си. Ето, какво ми сподели веднъж – беше преди време, когато бяхме седнали да ми разказва своята моряшка история:
Голямата ми мечта беше да стана пилот, невероятно интересна професия – за няколко часа отиваш от единия до другия край на света, но по здравословни причини тогава нямаше как да я осъществя и избрах морето, защото то е най-близо до безкрая на небето. Другото общо между летеца и на моряка е изключителната отговорност на професията. Представяш ли си, поверява ти се оборудване за стотици милиони и живота на 200-500 души, толкова побират големите еърбъси, аналогично е и с кораба. Невероятна отговорност! По принцип аз съм отговорен човек и смятам, че такъв трябва да бъде всеки капитан. И сега, когато летя в самолет към пристанището, откъдето ще поема кораба, винаги се чувствам малко притеснен, защото съм оставил живота си в ръцете на някой друг. Свикнал съм, каквото правя, аз да го правя и аз да нося пълната отговорност за действията си. Между другото, затова и пътувам толкова много на море – най- дългият ми рейс е 11 месеца и 27 дни. Исках, колкото е възможно по-бързо да стана капитан и да бъда този, който определя курса на кораба.
Първата истинска среща с морето за мен бе по време на първата вахта на първия ми рейс, бях на „Чумерна”. Излизаме от завода, където ни правиха ремонт, заминаваме за Мариупол. Имах само две учебни плавания на „Вапцаров” в Морско училище, така че реално на мостик не бях се качвал. И ето, сега в един момент се оказва, че трябва да карам вахта сам на мостика. Истински шок!
Какво става?
Излизаме късно вечерта, пилотът слиза и капитанът ми нарежда да поема вахтата. Корабът тръгва, на мостика съм сам, рулевият седи в единия ъгъл. Край Калиакра има сепарационна зона с кръгово движение и насреща се появява друг кораб. На мостика има два бинокъла, отворил съм крилата и гледам през тях. Тичам на едното крило, после на другото и обратно. Навеждам се над радара, пак тичам, по едно време гледам, няма ги биноклите.
Викам разтреперан на рулевия: „Къде са ми биноклите?”
Той ме поглежда и отвръща: „Трети, те са на врата ти.”
Това са големи бинокли, тежат, аз бягам, те се блъскат в гърдите ми, толкова съм се ошашавил, че изобщо не ги усещам.
Някой отстрани ще каже – той завършва Морското, отива да плава, ще види свят, ще вземе пари. Само този, който е на борда знае, за какво всъщност става въпрос.
След като са минали 20 години, сега ми звучи смешно, но сам си знам тогава, какво ми е било. Сигурен съм, че всеки малко или много е минал през такъв стрес. Ще попиташ, а как се научаваш на мостика? Сам да се учиш, това е най-голямата грешка. Никога няма да забравя, как се бях ошашавил при първата си вахта.
На принципа парен каша духа гледам много сериозно на обучението на кадетите на кораба. И смятам, че всеки по-старши на борда трябва да го прави. Защото като го оставиш дежурен на мостика, се прибираш да спиш, той управлява кораба, съответно и живота ти.
На всеки рейс обикновено вземам по трима, които се обучават – кадет на мостика, друг в машината и трети по електриката. Отивам да получавам нов кораб в Корея и имам точно такива трима на борда. Карат на мостика заедно със старшия помощник, който е най-опитният вахтен на кораба. Оставям кадета заедно с третия помощник целодневно да наблюдава, да учи от него целия процес, за да знае утре на 100 процента, какво да прави сам.
Единственото, което не разрешавам на кадета да ми задава глупави въпроси от типа: ”Това копче на радара, за какво служи?”
За него има книги, които ще трябва да прочетеш и тогава да дойдеш на мостика при мен. За съжаление – уви, повечето млади малко четат днес.
Другото, което липсва на мнозина от тях е субординацията. Те нямат представа, какво е това някой да ти е началник. Както са учили в средното училище – пушат цигари, директорът минава, на никой не му прави впечатление. Идва при мен, стои като пред някакъв чичко – никакво отношение. За мен капитанът винаги респектира като олицетворение на дисциплината и реда.
Без нея сме загубени на борда.
Но вижте, това отношение се възпитава вкъщи. Успявам да го въведа на кораба, благодарение на авторитета, който вече съм си изградил в компанията. На второ място, известна е старата приказката – кучето скача според тоягите. Тоягата е в моите ръце и те скачат, според нея.
Каква е тоягата ми ли? Винаги много изисквам, но никога повече от онова, което преди това сам съм го направил. Авторитет се гради не с приказки, а с действия. Отговорен съм в работата си и това го изисквам от останалите.
Някой се оплаква. Казвам му: „Момче, чел си какво пише в договора ти за поетите задължения.”
Не искам нищо повече от него. Просто на някои им идва в повече, когато трябва да си вършат работа. Много често репатрирам хора от екипажа. Изобщо не се притеснявам да го правя. Тук няма приятели, няма земляци. Моят проблем е безопасността на екипажа, на кораба и на товара. Един мой опитен колега правилно вече го каза – капитанът е самотник на борда. Как да ти е приятел, след като ти е подчинен?! Утре като не се справя трябва да мога да го изгоня. И аз го правя. Веднъж за две седмици изгоних четирима.
Пак се връщам на голямата отговорност, когато вземаш кадети на борда, за да ги обучаваш. За съжаление много паднаха изискванията за придобиване на степен. Сега един старши помощник с 24 месеца стаж на море се явява за капитанска степен. Много ме дразни, когато не се прави разлика между човек, взел сертификат и един капитан. Защото сертификатът не те прави веднага капитан. Изпит се взема или се дава – капитан не се става там.
Подборът е на корабособственика на компанията, която се занимава с техническия мениджмънт. Имаме случаи, изтекли са вече 5 г. откакто е взел сертификат и ще се налага да го подновява, а още не е станал капитан.
Вярно, има и много свестни хора, които съм промотирал с желание.
Когато се учиш като млад и лошия капитан може да е добър учител. Защото в това, което прави, виждаш неща, които сам не трябва да вършиш на мостика. Имах такъв случая. Беше преди много години, пак по време на първия ми рейс. Тръгваме от Мариупол, натоварени с 20-тонни метални блокове. Колкото и добре да е укрепен, товарът е нисък, много тежък и при голямо клатене, недай Боже!- нещо да се размести, отиваме на дъното. Времето е изключително лошо, корабът, около 9 000- тонен, стар. Капитанът повече от 10 г. не беше плавал, свален заради грешки и сега директно възстановен на длъжността, без да има време да се адаптира.
Капитанът на друг български 25 000-тонен кораб, който се намира наблизо, съобщава на нашия: „Малки сте, не влизайте!”. Той обаче – не. Радистът му носи метеорологичната прогноза, трябва да я прочете и да вземе правилното решение – да изчака ден-два, докато се оправи времето. Вместо да спре, той нарежда да влезем, въпреки предупрежденията и на старшия помощник, на главния механик. Влизаме вътре и цели 4 дни не знаем, къде сме. Корабът има голям период на клатене и само се молиш товарът да не се развърже. Целият екипаж сме се събрали на мостика, облечени със спасителни жилетки. Беше нещо страшно, остана ми като урок за цял живот. И то много силен. Така, че дори и от лошия капитан можеш нещо да научиш. С морето шега не бива. Който го е подценил, горчиво е съжалявал. Да се самоуспокояваш с това, че корабът ти е голям, че времето не е толкова лошо, е меко казано безотговорно.
Тук няма грамаден и сигурен кораб. Никой не е по-голям от морето. Всичко друго е безотговорност. За съжаление някои не го осъзнават. В момента има криза и ситуацията в шипинга е много променена. Всеки се бори за пазари, от брега те натискат непрекъснато – давай, заминавай! Не става така. Ти затова си капитан, за да преценяваш, а не от някой офис, където само гонят разписание, да ти нареждат – отивай. После, като стане белята няма да питат оня от офиса, какво е станало, а капитана, защото той носи цялата отговорност.
После, към морето винаги трябва да имаш страхопочитание. То не прощава, непрекъснато се сблъскваш с непредвидими ситуации. Те заемат по-голяма част от работата ни, което най-много тежи в капитанската професия. Защото става изведнъж и променя абсолютно всички планове, които си се старал да направиш преди това.
Спомням си първият ми рейс като капитан, тогава за първи път минавам през Панама канал. Корабът ни е голям, стар автовоз – 200 м. дълъг, пълен с товар от над 5000 автомобила от Япония. Навлизаме в канала, аз съм на мостика, всичко върви нормално. За щастие, както винаги и този път съм спазил всички процедури – старшият помощник стои на бака, котвите готови, машината долу, хората – също. Правим завой, пилотът казва: „10 градуса на дясно”, след това :”Руля в средата”. Но рулят не се връща и корабът продължава.
„Кептън, нещо става!” Тичам, проверявам двете рулеви, работят, сменяме помпи, включваме другата система, рулят остава заклинен. Ситуацията е много сериозна. Отстрани има една баржа с големи тръби, която дълбае. Всичко става на секундата. Корабът се движи със 7-8 възела, насочен към една скала. Викам на старшия помощник: „Отдай дясна котва!”. Той отдава, проблемът е, че не знам, каква е дълбочината, котвата може да мине отдолу, където има танк пълен с 800 т. гориво. Представете си, ако то се разлее в канала?! Но иначе рискът е да се блъснем в скалата. Удряме само тръбите на баржата, защото котвата успява да ни спре на 7-8 м. от скалата. Заставаме напречно на канала и спираме целия трафик, но важното е, че сме запазили кораба.
Има много други случаи, но те стават част от рутината на професията. Само един е начинът на застраховане срещу критичните ситуации на море – колкото и добре да си се подготвил преди отплаване и преди пристигане, отново и отново трябва всичко да проверяваш, да инструктираш екипажа. Това е вид защита преди нещото да се стане.
Питате, кога един капитан придобива самочувствието, че може? Като погледна назад, какво съм правил на предишните длъжности, мога да кажа – да, имам самочувствие да съм много добър старши помощник, втори, трети помощник.
Но не смея да си давам самооценка, това други го правят. Никога, обаче не съм имал в себе си съмнения, дали мога да се справя с работата. Нашата професия е непрекъснат процес, постоянно караме курсове, учим се, самият стаж непрекъснато ни усъвършенства.
Така че един ден, когато свърша с тази професия, ще мога да отговоря на този въпрос, но не и сега. Просто съм капитан, който трябва да си върши работата отговорно и нищо повече.