Старите морски капитани по неумолимите житейски закони все повече оредяват (тези дни си замина още един от тях, кап. Димитър Самсаров), но имената им остават като легенди, за които дълго ще се говори. И така трябва да бъде, ако искаме да запазим морския дух в нацията ни. Едно от тях е на к.д.п. Димитър Първанов. Тук само да припомним, че негов брат е друго емблематично име, к.д.п Александър Първанов, чийто син, Цвятко Първанов, също е капитан, а дъщеря му е завършила експлоатация на флота и пристанищата в ТУ-Варна. Стар моряшки род!
Та, ето каква своя моряшка история ми разказа веднъж, кап. Димитър Първанов:
– Да знаеш, голяма тръпка е морето! Няма рейс без премеждия – често силни и опасни. Прибереш се и не мине много време – то е малко краста, отново не те сдържа – хайде още един рейс, после още един, времето си върви и така до края. Не е само, заради парите – най-вече тръпката е тази, която те кара пак и пак да плаваш, да виждаш нови неща. А лошото от преживяванията бързо се забравя, остават като хубави спомени.
Сега, като се връщам назад и опитвам да си ги припомням с всички подробностите, наистина доста е минало през главата. Въпреки че съм израсъл далече от морето, в Северозападна България, като малък ме водеха на летен лагер в Обзор и още тогава то ме привлече, като магнит. Помня, имаше едно съседско момче, което беше матрос във ВМС и когато си идваше в отпуск, гледах, как минава по улицата с напетата си моряшка униформа. После брат ми, който е по-голям, отиде в Морското училище, негов съвипусник е и кап. Анко Христов, също от Своге. Слушах за разни морски плавания, за непознати страни, континенти и си казвах – искам и аз да отида там! После, когато за първи път се качих на кораб и минах Босфора, тази тръпка в мен още повече се засили.
Във всяко плаване имаше нещо незабравимо, ходехме на различни места, така че дори за миг не е имало някакво съмнение в мен за избраната професия. Като помощник капитан отидох на стария параход „Христо Ботев”. През есента на 1968 г. се качих на него и към февруари, решиха да го закараме, като подарък на Виетнам.
Корабът беше натоварен с подаръци, събирани от различни предприятия – имаше какво ли не, от железа до бонбони. По това време Суецкият канал беше затворен и трябваше да обикаляме покрай Африка.
Минахме Босфора и помня, че се отбихме в Барселона, като още при заставане в залива видяхме американски самолетоносач, спрял на пристанището.
Забравих да кажа, че капитан ни беше руснак, тогава имаше остър дефицит на наши кадри, бяха дошли неколцина от СССР и единият от тях се падна на нашия кораб. Спираме близо до американския самолетоносач, но ни карат да се преместим по-далече от него. Викам си на акъла: Ами, те да знаят, че водим кораба за подарък на воюващия с тях Виетнам, кой знае, какво ще ни се случи! Както и да е, тръгнахме надолу, нали е параход, често се налагаше да спираме, за да го заредим с вода. Накрая спряхме в Кейптаун и вечерта излизаме в града. Няма да забравя обявите навсякъде, че който влезе в бар за черни, после не може да влезе в бар за бели; слагат му печат на ръката под китката. Такива неща видяха очите ми. Ами после, когато отидохме в Порт Луис на остров Мавриций.
Тогава за първи път български кораб влизаше в тяхното пристанище. Лодките идваха на няколко пъти да ни вземат. Първите слезли на брега се връщаха обратно с момичета. Капитанът, руснак, гледа през филистрина на кабината си и преброява 9 момичета, качили се на борда.
Веднага тръгва по кабините и блъска по вратите – чужди лица е забранено да се качват на кораба. Момичетата изскачат отвътре и се оказват не 9, а 10 на брой. Както и да е…
В Порт Луис имаше много руски военни кораби, а извън пристанището бяха наредени американски военни кораби. Всички бяха дошли за зареждане с гориво и не пускаха едновременно руснаци и американци. Накрая стигнахме Хайфонг, Виетнам. Вкараха ни в Червената река и застанахме на пристанището. Разтовариха подаръците на кея, който беше задръстен от всевъзможни машини, стоки, изпратени от други соц. страни. Издаването на кораба завърши с голям банкет (виетнамците много обичаха подобни пиршества), накрая казаха, ще ни водят вече с техния кораб на екскурзия между островите. През цялото време отгоре прелитаха американски самолети и бомбардираха района; преди бяхме спокойни, защото флагът ни беше български, а те не нападаха чужди кораби, обаче на разходката бяхме вече с виетнамски флаг. Размина ни се.
След няколко години пак бях във Виетнам, войната беше свършила, но тогава пък имаха някакви сблъсъци с Китай. Най-интересно беше по времето, когато бях на виетнамски кораб и изкарах контракт от една година и 17 дни. Офицерският състав от 6 души бяхме българи. Корабчето беше малко, 3000-тонно. Виетнамците го купиха на старо от Нюпорт, Уелс, Англия и ние трябваше да го закараме до тяхната страна. Пристигнахме и пак ни дадоха банкет. След това на кораба останахме няколко българи, другите се върнаха. И така стоим на рейда пред Червената река, наближава полунощ и почивам в кабината си. По едно време едно моряче виетнамец идва да ме буди, не може да говори, само ми показва с ръце и аз излизам на палубата. Гледам в тъмното няколко мъже голи до кръста, захапали ножове през устата си, крадат корабните въжета. Успели да провлачат три от тях зад борда и сега дърпат четвъртото. Измъквам дълго 2 метра желязо за леери, което ми попада под ръка и хуквам към тях. Онези, като ме виждат, прерязват с ножовете последното въже и скачат с него в реката. Откраднаха ни въжета близо 600 метра. За тях са много ценни, разплитат ги и правят различни неща. Обаждам се по УКВ-то на виетнамския представител на екипажа. Той е завършил в Съюза и ми казва на руски: Нищо, пак във Виетнам остават!
Още нещо интересно през моята „виетнамска година”, продължила точно 382 дни. Виетнамските моряци са пъргави и държаливи, но при първото голямо вълнение с това корабче, всичките ги хвана морска болест и като налягаха от Сокотра, Арабско море и не станаха цяла седмица. Щормувахме почти до Екватора. Бяхме 6 души българи и трябваше непрекъснато да се редувахме на вахта, главният механик беше сам и нямаше кой да го смени, а спре ли машината в такова време, загубени сме. Рулевият беше виетнамец, сменяхме се през 6 часа с двамата помощници. Добре, че автопилотът издържа. Виетнамците не ядат нищо, тревожа се, че ще пукнат от глад. Бяхме се заредили с дини – виетнамците не ги искаха, имали много вкъщи, но накрая изядоха всичките, защото друго не можеха да приемат като храна. Когато пресякохме Екватора времето се оправи и стигнахме до Сингапур без повече произшествия.
Няма да забравя и какво преживяхме на „Средна гора”, когато возехме мрамор от Италия за Хайфа, Израел. Бяхме разтоварили и пътувахме празни за Испания, когато ни хвана много лошо време. Трябваше някъде да се скрием, щормувахме полека – лека и накрая спряхме до алжирския бряг. Таман сме застанали на котва, цяла нощ не бях спал и се глася да полегна, когато идва дежурният помощник и вика: Кептън, една лодка пристига!
Гледам през филистрина, голям катер застанал на борда и скачат униформени с автомати “Калашников”. Докато успея да отворя, те вече са на вратата и викат: Документите!
Държат автоматите, насочени към мен, я съм мръднал, я са ме гръмнали. В такова положение, къде ще питаш. Направо давам документите. Гледат ги. Накрая, хайде да им даваме един чувал с уиски и един чувал с цигари.
Чак следобед си заминаха, като през цялото време държат на мушка, готови да стрелят. Тръгват си и на изпроводяк, за да се отърва от тях, викам на камериера да ги почерпи с нещо. Той порече да вземе бира, а тя с етикет от Израел – добре, че навреме се усети.
Бяха ни разпитвали, от къде идваме, казваме – от Варна. Ако знаеха, че идваме от Израел, щяха всичките да ни застрелят. Затова предварително бях предупредил екипажа в никакъв случай да не им дават еврейски неща, за да не разберат.
Имах един еврейски календар в кабината си, хубаво че не го видяха! Заминаха си накрая. Времето малко се завъртя и корабът ни започна да дрейфа. Онези взеха да викат заплашително по УКВ-то и ние чакахме изтръпнали, дали няма да се появи друга тяхна лодка, за да искат и те уиски, цигари. На другата сутрин малко утихна и викам: давай да се махаме!
Кое е най-силното ми морско премеждие ли? В Черно море – неслучайно носи такова име. Никъде в океана не е имало вълнение, както на 2-3 пъти ми се е случвало в Черно море.
Някои мислят, че тук няма големи вълни, както в океана. Ами!
Не са толкова големи, както в океана, но дължината им е много къса и остра. Спомням си, когато бях на „Венген” и правех последния си рейс преди окончателно да сляза. Случи се есента, времето лошо и трябваше бързо да минем Босфора, за да не заседнем.
Ама, ако бяхме се заслонили там, щеше да е по-хубаво. Но както и да е. Времето уж се оправи, обаче преди Маслен нос изведнъж се появи насрещен много силен вятър и вълни. Корабът беше голям – 140 метра дълъг, хубав, немска постройка, обаче скоростта ни, както беше 12 възла, падна на минус 2. Стана много напечено.
Впрочем, подобни изпитания съм имал на няколко пъти и то все пред Маслен нос. На „Венген” имаше няколко украинчета моряци, бяха толкова уплашени, че не смееха да се приберат в кабините и непрекъснато стояха на мостика.
Разправям за всички тези премеждия, но знаеш ли, кое е най-важното за голямата тръпка, която не ме е отказвала да продължа – това, че можах да видя почти целия свят. Много пъти съм бил в Африка, Америка, Далечния Изток, на север стигнал до Мурманск… Само в Австралия и Нова Зеландия не успях да отида. Ако можех да започна отначало, пак щях да стана моряк и да пътувам.
