Сред имената на старите варненски моряци, които не се забравят, отвори ли се дума в техните среди за плавания, преживени рискови ситуации в морето, е и това на к.д.п Иван Ламбов. В разказваните истории, свързани с всяко от тези имена, има много от житейската философия, кована в премеждия, изпитания, с които е пълен моряшкият живот. И затова е важно да се говори за тях. А моряшката история на кап. Ламбов е достатъчно разнообразна в това отношение. Навремето след завършване на Морско училище тръгва в плавсъстава на БМФ, преминава в „Океански риболов“, после е капитан на влекач в Портови флот, капитан-пилот, плава на кораби под чужд флаг… Към целия този дълъг списък трябва да прибавим и че като юноша се е занимавал активно с джудо, самбо и е бил в учредения първи отбор по азиатски бойни изкуства. А като курсант печели отборното републиканско състезание по морски спортен многобой. Та, ето какво ми беше разказал преди време (беше 2015 г.) старият моряк:
Всеки си има своя житейска философия, питаш за моята – заключава се в две прости думи: бързай бавно. Винаги ми е помагала, особено на капитанския мостик. Възприех я още навремето с тренировките по азиатски бойни изкуства, където е нужно „безглаголно търпение”, както е казал поетът. Когато искаш да усъвършенстваш една хватка, трябва да я повтаряш стотици пъти, после минаваш на други, но пак се връщаш от време на време към първата, защото все има да добавяш по нещо ново. Така е и в капитанската работа. При всяка следваща стъпка трябва да добавяш по мъничко, втурнеш ли се изведнъж, може да те съкруши и обезвери, дори и осакати, както става в източните бойни спортове. Японците имат една поговорка: ”Прах даже да събираш, планина ще направиш”.
А моряшкият живот е изпълнен с толкова несгоди, че неведнъж съм се питал, дали си струват, защото животът ти е даден само веднъж. Лишен от семейна среда, от приятели, корабът като се отдалечи от брега няма дори телевизия, а радиовръзките, особено, когато си в Далечния Изток ставаха веднъж на 2-3 дни. Да не говорим за непрекъсната неизвестност, за изпитанията. Вярно, има ги във всяка професия, но при нас те просто валят.
Помня, първата неприятност, която се случи и направи черта в главата ми, когато още бях четвърти помощник-капитан. Един от екипажа полудя, беше огняр. Жена му хванала кривия път, нещо лошо с дъщеря му и сина, и в един момент нервите не издържали. За малко да прави големи бели.
С танкер ”Огоста” сме пред Генуа, в офицерската столова пуснали хубава музика, която раздразнила този огняр, влязъл вътре, започнал да вика и да чупи наред. Отива при него цяла делегация, като вземат и мен, защото съм тренирал бойни изкуства, а имаше опасност онзи да направи сериозна поразия.
И наистина така се разбесня, че хвана един за краката, ще го сбори. Наложи се да му направя хватка, вързахме го. Дойде италиански лекар, удари му инжекция, успокои се.
Рейсът продължи и след време отново се разбесня, и пак го вързахме. Не беше лош човек, но семейните обстоятелства го бяха смачкали…
Подобен случай имах по-късно в риболова. Бяхме с кораба на ремонт в Полша и по едно време се развикаха, че един моторист започнал да беснее. Справих се и с тогава. При него случаят бе много неприятен – полудял от побой. В „Океански риболов” някой прелюбодействал с жената на милиционер, старшина, който научил тази работа и организирал още трима с палки да го набият, когато слиза от кораба в Бургас. Поради здрача и сходство във фигурите го объркали и невинният човек отнесъл целия бой и то така, че го повредили за цял живот.
Това са много тъжни картини в моряшкия живот и неслучайно започнах с онова, което ти дава спортът. Той първо те прави боец и второ, учи те винаги да уважаваш другите. Истинският спортист не е злобен в играта, въпреки че влага в нея целия си хъс, може да е много добър, но случи ли се да загуби, отива да стисне ръката на противника си, да го уважи.
Три са нещата, които човек не бива да пристъпва никога и те са особено важни за всеки капитан. Първото – да не делиш хората по цвят на кожата. Истинският капитан е интернационалист и няма нищо общо с расовата дискриминация. Второто – да спазваш религиозна търпимост. Третото е за националната принадлежност. Допълнително ми внушиха да не се обиждам на сексуална ориентация. Винаги съм го спазвал, макар че да си призная, имах случай с един такъв, който така ми дращеше по нервите с непрекъснато интриганстване, своеволия, че накрая трябваше да го изгоня.
Питаш за рисковите ситуации на море, имах въпиющ случай с фериботче под 50 м. дължина, по-малко от това в Белослав. Руснаците имат хубава поговорка: рискът е благородно дело. Корабчето под мое командване успяхме да го закараме от Пирея до Централна Америка, Сейнт Винсент, като пресякохме океана.
Главиха ме с екипаж от 5 души. Главният механик ме пита: Каква е вероятността да загинем? Ами, два трети е да оцелеем. Ако тайфун ни грабне в океана, ще ни помете. Оня изпадна в депресия и вика: Абе, кога ще живеем, ако загина четирите ми деца, кой ще ги храни?!
Намерихме друг главен механик и още с пристигането в Пирея поставих няколко въпроса пред собственика на корабчето, казваше се Елвис Пресли Гудинг – да имам налични пари, защото не знам, какво може да се случи по пътя, да бъда добре снабден с провизии и вода и сам да избера маршрута.
Тръгнахме. По пътя разбрах, какво е накарало собственика да се откаже от първоначалното си желание сам да закара корабчето (също беше капитан) – поел той, но когато стигнал най-южната точка на Гърция го ударила страшна вълна, уплашил се и се върнал.
Стигаме Сицилия и работата тръгва на зле, машините не бяха центровани и зле работеха. Свързах се с Елвис, уреди ремонта на главните двигателя в Лас Палмас на Канарските острови – бяха два, но толкова немощни, че духне ли силен вятър, ще тръгнем назад.
Стигнахме там и започна ремонтът. На другия ден, обаче единият от генераторите изгоря. Мина още един ден, отказа и вторият генератор, останахме напълно без ел. захранване, а вече бяхме заредили хладилника с провизии. Добре, че шипшандлерът прие да ги вземе обратно за безплатно съхранение. Когато всичко беше ремонтирано, се разплатихме и тръгнахме. И пак изненада – след третия ден прекъсна всякаква радиовръзка. Бяхме поели на юг. Тук ще вмъкна, че някога в БМФ, дори и когато бях още в Морското, имаше скандали, защо някои капитани слизали много на юг под Канарските острови и чак тогава отивали към Куба. Тези стари капитани бяха грамотни хора и знаеха, че тръгнат ли направо ще ги заблъскат опасни бури. По същия начин и аз поех надолу, стигнах 13-ия градус и от там ударих на запад, избегнахме лошото време и благополучно стигнахме с малкото корабче до Централна Америка, където Елвис Пресли Гудинг ни посрещна с отворени обятия.
Имах и две сблъсквания с друг кораб. През 1974 г. с риболовния „Фрегата” минаваме между Великобритания и Ирландия и когато излизаме в открито море, отивам за малко да си почина. Към 14:20 часа корабът изведнъж силно се наклонява. Излизам на мостика. Наоколо пълна мъгла. Вторият помощник ми казва: Ударихме се! Беше толкова уплашен, че получи тик с едното си око.
– Къде?
– Ами с една гемия.
Поемам командването: рулят в средата, стоп машините. Виждам, че двата кораба са се събрали. Другият пресичал пред нас и сме го ударили странично. Нямаше жертви. На нашия кораб само беше смачкан носа и имаше отворен шев на заварка на 50-60 см. над водолинията. Цяло щастие беше, че нямаше вълни, защото от пукнатия шев щяхме да се напълним с вода.
Другият случай беше през 2007 г. Имах договор с българска компания да докарам закупения от нея стар кораб от Полша. Екипажът беше от няколко души, а старпомът, мой съвипусник, първо бил военен, после помполит и още нямаше опит в търговския флот.
Той е на мостика, когато някакъв влекач пресича от дясно наляво и понеже не е разбрал светлините, предприема маневра дясно на борд без да види, че другият влачи на буксир плавателен съд. Когато разбира това, се паникьосва и удря влачения обект. Добре, че с него нямаше хора.
Събуди ме той, подскача от крак на крак: Ами, ударихме се!
Пак за късмет само носът ни беше сплескан и нямаше пробойна под водолинията. Съобщавам на корабособственика, какво е направил старпомът и оня, като се уверява, че няма жертви, ми казва: ”Да не вземеш да му се караш, ще се разболее!”
Нито при първия случай, нито при втория съм се карал. И с двамата помощник-капитани останахме много добри познати. След първото сблъскване ме питаха, с какво да накажат вахтения? Вижте – казвам, един бит се равнява на двама небити, той вече има обица на ухото. Израсна после в службата и сега като се видим приятелски се черпим.
Няма да забравя реакцията на баща ми (Бог да го прости!) след първото корабосблъскване. Бях разбрал, че ще ме наказват, защото тези, които трябваше да ме защитят се отметнаха въпреки убедителните доказателства, че не съм виновен.
Разхождам се ядосан из двора вкъщи и баща ми пита: “Какво, да не са ти потънали гемиите? Ти си щастливец! Ами, ако беше загинал някой и на летището те срещнеше майка му и викне – върни ми сина, убиец!
Сега какво – корабособствениците ще ремонтират кораба, ще забравят и когато им потрябваш ще те извикат, пак ще ти върнат сабята. Я, горе главата!”
Навремето като юноша гледахме филм за битката между двете Кореи – командирът на един военен кораб на мостика казва едно изречение на старпома, който се бе паникьосал: Слушай, няма по-страшна буря от паническата!
И сам поема командването.
Запомнил съм го за цял живот – няма по-страшно нещо от паниката. Важното е винаги да пазиш самообладание, защото то се предава на екипажа. Това не е само въпрос на характер, а най-вече на непрекъснато работа върху себе си, без някой да те блъска по главата. Както един спортист от неопитно момче с много, много тренировки, упорито и с много търпение – стъпка по стъпка, накрая става шампион, така и на капитанския мостик.
