Кап. Цветан Гъдев може много да разказва за културата на общуване на кораба и особено за лидерските качества на капитана – една от деликатните теми, често заобикаляна с обичайните лакърдии. Той няма да пропусне и за най- тежкото изпитание, на което е бил свидетел и донякъде пряк участник – първото пиратско отвличане на български екипаж. Интересно е неговото моряшко житие.
Той е второ поколение моряк (баща му е к.д.п. Стефан Гъдев). Постъпва във ВВМУ „Никола Й. Вапцаров”, както сам казва – последният випуск, приет в училището от бай Тошово време. До 1998 г. плава към БМФ, след което продължава под чужд флаг. През 2004 г. става капитан далечно плаване. От 2007 г. работи в менингова агенция – представителният офис на чуждестранен корабособственик във Варна. В момента е на позиция QHSE Manager/DPA в Unity Ship Management със седалище Варна.
Та, ето какво ми разказа веднъж (беше през 2013 г.) опитният моряк:
– В морската професия е изключително важна културата на общуване, особено с хората до теб. Когато завърших и стъпих за първи път на мостика на кораб „Добруджа” имах щастието да попадна на кап. Кремаков, от когото страшно много научих. Имаше доста такива капитани в параходството (вярвам и сега!), високи професионалисти, за които бе въпрос на култура, а не на досадно отхвърляне на задължението, да обучават и наставляват младите специалисти на борда. Това беше най-ценното, което развиваше самото Параходство, а и позволи на всички български моряци от моето поколение после лесно да се наложат при чуждите корабособственици.
На море капитанът трябва да може да разчита на хората до себе си, да бъде сигурен в тях при всяка критична ситуация. А добрият помощник се изгражда на борда; като завършиш Морското и се качиш на кораба, тепърва трябва да учиш много неща. И ако капитанът не продължи естествено и нормално този процес на обучение, после едва ли ще може да разчита 100 процента на теб. Чувал съм, а и сам се сблъсках в чужди фирми с правилото, че професията се крие, че това, което знаеш остава само за теб. В Параходството не беше така, което е голямо предимство. Разбрах го, когато постъпих под чужд флаг и почувствах, колко добре съм подготвен като цяло.
Помня първата си вахта при кап. Кремаков. Качвам се на „Добружда” в Бургас, съвсем прясно завършил, никога не съм бил самичък на мостика. Корабът излиза от пристанището, пилотът слиза и капитанът ми казва: „Оставям се тук, ще дойда след малко.” И излиза. На мостика съм съвсем самичък заедно с рулевия, който държи руля и ме гледа в устата, какво ще му кажа. Малко е да се каже, че бях опулен, шашнат. Намерих пътя, оправих се – трябваше да се направят няколко поворота, докато се излезе от залива, за да се поеме курс на юг към Босфора. След това кап. Кремаков ми призна, че слязъл в кабината си, която е под мостика и наблюдавал през филистрина половин час, как ще се оправя без да направя някоя глупост. Това беше бойното ми кръщение, малко шоково, но по този начин той показа, че ми има пълно доверие. Сигурно и с него така се е случило в началото. Запомних го за цял живот.
Времената бяха такива, че на борда нямаше дори телефон да се обадиш на близките си. Капитанът е като Господ и ако имаш проблем, отиваш при него. Точно тук е тънкият момент на връзката с екипажа. Впрочем, дори при съвременните комуникации човек, когато е на море зависи от човека.
Каквато и да е ситуацията, трябва да се справиш с колективното съзнание на 20-те човека екипаж. Капитанът става нещо като душеприказчик на кораба. А когато някой има проблем и получи човешко отношение от теб, после е готов да даде всичко от себе си. Имах такъв случай. На моряк, филипинец се поминало дете, което е най-лошото. А за капитана най-тежкото е, че той първи трябва да му го съобщи. На море сме, след ден и половина пристигаме в пристанище, звъня в офиса, за да му уредя веднага заминаването вкъщи. Притеснен съм за човека, какво може да направи със себе си и цялата нощ изкарваме заедно на мостика. От екипажа също през час дежурят до него. Това е човещината, която се проявява на море. Тя се цени от всички и влиза в неофициалното ти досие, което се предава от уста на уста сред моряците.
На море отношенията някак са по-мъжки, въпреки че и там има к*рви, но те определено са по-малко. Така е, защото условията са много по-сурови, хората реагират по-първично и ако си мъжкар веднага се вижда. В тази връзка искам да разкажа за най-тежкото изпитание, на което съм свидетел и донякъде пряк участник -първото пиратско отвличане на български екипаж.
Това стана с бълкера „Маласпина Касъл” на италианския оператор, на който сме представители във Варна. Случи се на 6 април 2009 година – времето на бума на пиратските нападения, 33 дни държаха кораба в плен и на 5-6 май го освободиха. 16 души от екипажа включително и капитанът на кораба бяха българи. Познавахме се лично – с повечето работехме от 2007 г. Отвличането им беше страшно изпитание за техните семейства, също и за нас – чувствахме моралната си отговорност към тях.
Всичко става към 10 часа сутринта. Корабът е натоварен и бордовете му са ниско, 3 метра над водата. Пиратите се приближават с две бързоходни лодки към двата борда, закачат стълби и скачат на палубата. Въоръжени са с калашници, нищо не можеш да направиш. Събират екипажа на мостика и нареждат на капитана да промени курса към Сомалия. После капитанът, Дарин Матеев ми разправя – свечерява се, пиратите се скупчили в централната част на мостика гръб в гръб с оръжията и треперят като листа. Страх ги е повече от екипажа. 10-ина дребни, слабички момчета, казва той, като им удариш шамар ще паднат, но имат автомати. По принцип инструкциите са без никаква съпротива, за да няма жертви. След 2-3 дни корабът пристига на рейд до селцето на пиратите и там чака, докато приключат преговорите с корабособственика. Отначало държат екипажа заключен в капитанската кабина. Вземат сим картата на комуникационната система Инмарсат и всички мобилни телефони. Сред пиратите има един нает от местния бос, за да води преговорите за откупа. Говори добре английски, живял известно време в САЩ, после в Дубай. Връзката с него ставаше чрез корабното оборудване или по мобилен телефон.
Имахме късмет с капитан Матеев. Човек, който има не само морски, но и военен опит като бивш командир на подводница във ВМС, а и на целия първи дивизион. Той се оказа перфектният за тази ситуация – изключително силен характер, но и гъвкав, умеещ да се владее и да реагира адекватно, с много силни нерви. И най-важното – с невероятно чувство за хумор. На 15-ия ден заминах в Италия и от офиса на компанията пряко участвах в екипа за преговори с пиратите. За воденето им беше наета специална английска фирма с опит в тази насока, която не афишираше присъствието си и само даваше съветите. За късмет човек от екипажа беше успял да открадне мобифона на пирата, който водеше преговорите, забравен от него на палубата и го предал веднага на капитана. Така капитанът успява да ни се обади и да каже: ”Активирайте резервната сим карта на корабното Инмарсат оборудване.” И понеже сателитният телефон се намира в капитанската кабина, а екипажът е заключени в нея, успяваха тайно вечер да звъннат или да изпратят имейл. Нещо крайно рисковано, но капитанът бе много хладнокръвен. Това много помогна не само за хода на преговорите, но и на травмираните семейства на екипажа, защото получаваха истинската информация за състоянието на близките си. Позволих си да споделя цялата истина за това откъде имам информацията само с капитанската съпруга, която се държеше много твърдо и беше опора на повечето съпруги в България. А известно е, че когато се водят преговори има много блъфове. Пиратите общо взето не са имали много лошо отношение към екипажа, даже на финала на преговорите, са им разрешили свободно да се разхождат из кораба. Единствено, когато става връзката по телефона с компанията, започвали да разиграват театро с дрънчене на оръжие, заплашителни викове, крясъци, стрелба – един вид психологическа атака, колко са страшни. Да, но капитанът преди това тайно вече ни е известил за постановката, така че знаем истинското положение.
Когато освободиха кораба и той отплава за най-близкото пристанище, Коломбо, Шри Ланка, където стана частична смяна на екипажа, аз се качих на борда за първата ни среща. Имаха няколко дни, докато пристигнат и бяха успели да почистят цялата кочина оставена от пиратите. Капитанът ме посрещна с лъчезарната си усмивка. Беше много емоционално, повечето се държаха много мъжки.
Накрая ми се иска да кажа за още една любопитна подробност от целия този екшън, за която не съм говорил досега. Споделиха ми я по-късно англичаните от екипа. Същият сомалиец, преговарящ за „Маласпина Касъл”, преговаряше и за ро-ро кораба на Зодиак, който беше отвлечен в началото на 2010 година.
Най-опасният момент след приключване на преговорите е самото предаване на откупа. Самолетът с парите ниско кръжи над кораба, за да го идентифицира и после хвърля денковете. Край кораба чака лодка, която ги прибира. И сега идва критичният момент на разпределението на пачките след като е заделен паят на местния бос на брега. Започват разправиите между пиратите, тогава никой от екипажа не бива да мърда, свит в някой ъгъл и там стои, докато онези слязат от борда. Тази инструкция също бе предадена по тайния телефон на капитана, за да подготви хората си. На този капитан ще му бъда благодарен до гроб, защото бързият и добър изход се дължи много на неговите лидерски качества.
