Наскоро в София излезе книгата на капитан първи ранг от запаса Валентин Димитров „Адмиралски ефекти“. Тя съдържа 46 разказа, чиито сюжети са свързани единствено с военния флот. Сборникът е в две части – „В минало свършено“ и „В сегашно историческо“, които подсказват, че повествованието на първата част се развива до 1990 г, а на втората – след това и до наши дни.
Ако за военноморския читател разшифроването на заглавието не е чак толкова необходимо, то за всички други е задължително. „Адмиралският ефект“ е ситуация, която е еднотипна с проявленията на Закона на Мърфи или с несполуките на родния карък Марко Тотев. Ако според една шеговита дефиниция корабът е сложно инженерно-техническо съоръжение, чиято главна цел е да се запали или до потъне, то военният моряк е много по-сложно органично „съоръжение“.
Той е в центъра на координатна система с три оси – стихия, техника, хора. Всяка от тях, особено последната, е непредсказуема. Каквато и подготовка, опит, старание да съпътстват службата на военния моряк, все някога, добре че е рядко, той се оказва автор, потърпевш или поне свидетел на малки или по-големи адмиралски ефекти.
По своята природа адмиралският ефект е неочакван и нетипичен, неговият резултат е песимистично-хумористичен и градивно-поучителен. Героите на разказите много рядко имат имена, защото са обобщения, зад които по прякор, длъжност или ситуация наднича някой познат военен моряк, предимно офицер, от различни структурни елементи на флотския организъм. Канава на повествованието е историята, промените, трудният делник на ВМС, то се опитва да бъде на вълната на моряшката мъдрост, разчита на аксиомата, че самоиронията е висша интелигентност.
В съответствие с прилагателното в заглавието в повече от половината от разказите адмиралът е главен или второстепенен герой, но това не е самоцел на автора, а произтича от същността на адмиралския ефект. „Адмиралът“ с такъв или с друг, дори с матроски пагон, е метафора на командира, началника, старшия, на онзи, който в повечето случаи предизвиква ефекта.
Действията в разказите се развиват в Адмиралтейството, Военноморските бази Варна и Бургас, Морското училище, на „Лъджата“, на надводните кораби и подводниците, морската авиация, в града и на морската гара, в Двореца „Евксиноград“, в Средиземно море, в Севастопол…
По-важното е, че във всичките аспекти на „адмиралския ефект“ са хората, от матроса до адмирала, които, освен че служат, мислят, обичат, радват се или се гневят, търпят или красят своята съдба. За тях разказва тази книга.
Публикуваме един от разказите:
ВОЖДА НА СИУКСИТЕ 1
Сиуксите са индиански народ зад океана, открит за първи път от европейците през седемнадесети век на територията на днешния щат Минесота в САЩ. А Седящия бик е най-известният индиански вожд. Има го по филми и в книги.
Колкото и да е странно, и у нас в едно по-отдавнашно време също имаше индианци, по-точно същите тези сиукси. Във флота, на стражевия кораб така наричаха матросите от минно-торпедната бойна част. Те също имаха свой вожд. Вождът на сиуксите, наричан за по-кратко само Вожда, беше едно бичме от третия набор. Дори към края на службата не беше удостоен и с една хамсийка на пагончето с две букви – ЧФ, докато половината от наборите му вече бяха я старши матроси, я дори старшини втора степен. Той беше неофициалният тартор на матроските чинове в бойната част, че и на целия кораб. Пред него не пееха командирите на отделения, предпазливо се зъбеше на старшините, пред офицерите се правеше на вода ненапита.
Цялата тази работа с племена, вождове, прякори и други още по-недопустими от корабния устав особености на подпалубния живот не беше достояние на началниците. До тях сравнително неуспешно се домогваха спецовете и замовете, но едва когато в редки случаи въшката излизаше на челото, се сипеха наказания „по командна линия“ – от конкретните виновници до командира на кораба. Така стана и в този случай…
Сиуксите имаха свой традиционен ритуал, през който един по един минаваха всички млади матроси. Ритуалът неофициално и тайно разнообразяваше живота на момчетата, защото знайно беше, че в сравнение с пехотата морската служба беше по-тежка, но затова пък по-дълга с цяла една година. Не че покрай плавания, стрелби, дежурства, ремонти и безброй други тежести на службата нямаше прищипани в седмичното разписание развлечения като отпуски, художествена самодейност и спорт, но все пò друго си беше да се роди нещо автентично от низините.
В обявения на ухо ден, обикновено след вечеря, вместо да гледат задължителната емисия „По света и у нас“ на синия екран, сиуксите се събираха тихо и мирно в кубрика на поредния празник на племето. Вожда седеше по турски на долната койка, наобиколен от наборите, от горните койки подаваха глави салагите. Бледоликият, придържан внимателно от двама асистенти, за да не се съпротивлява, се явяваше в центъра на спектакъла. Днес негов герой беше Мухата – дето се вика, едно джезве кокали, пръкнало се в едно село и изкласило в някакъв техникум в златната Добруджа.
Вожда на сиуксите постави няколко формални въпроса, колкото да изясни сивито на новобранеца, и премина по същество:
– Я сега кажи ни ти на нас защо ти викат Муха? Да не би защото си половин порция? Че ти и за комар не ставаш!
Мухата мълчеше. Отстрани подвикваха:
– Казвай, казвай! – вероятно искаха да му спестят униженията…
– Ами… така ми остана от техникума.
– Добре – заключи Вожда, без да подозира колко добре щеше да направи, ако си беше изяснил нещата в дълбочина.
Настъпила беше кулминацията. Вожда постави съдбовния въпрос:
– Я кажи ни, Муха, ти е.аваш ли старото куче?
– Не! – отвърна новобранецът.
– Чухте ли? – Вожда се обърна към публиката. – Мухата не е.ава старото куче! Грешка, груба грешка… А сега внимавай, поставям същия въпрос. Внимавай да не сбъркаш пак! Кажи, Муха, ти е.аваш ли старото куче?
– Да – отвърна този път Мухата.
– Нова грешка! Как може един новобранец да е.ава старите кучета. Това дори в корабния устав го пише. Но е казано с други думи и се нарича старшинство. А всеки, който нарушава корабния устав, се наказва!
Всички знаеха какво наказание предстои. По командата „Разчохли!“ виновникът трябваше да свали кепето, при „Подложи!“ – да се счупи в кръста и да наведе главата си напред. По нея Вожда нанасяше силен удар с юмрук. Той не оставяше забележими рани и отоци, вероятно предизвикваше леко мозъчно сътресение, но поне наместваше чакрите на приобщения към племето.
При командата „Разчохли!“ Мухата не стори нищо. Някой изотзад услужливо ускори нещата – замахна над главата му и кепето отлетя нанякъде. И на „Подложи!“ бледоликият не реагира. Публиката го подканяше, защо знаеше, че колкото повече се инати, юмручният парен чук щеше да е по-силен. Вожда повтори и потрети командата.
Най-после Мухата отговори:
– Няма!
Вожда се видя в чудо. Това не му се беше случвало, откакто оглави племето. Авторитетът му се рушеше с всяка секунда. Изчерви се, огледа публиката, като че ли търсеше подкрепа. Настана тишина, в която някъде далеч назад бръмчеше агрегат. И реши да потърси опора в това, което дръзко нарушаваше:
– Ти чуваш ли какво ти казвам? Подложи! Това е заповед!
– Няма!
Мухата все пак поназнайваше военния закон и корабния устав. Представи си, че за демонстративно неизпълнение на заповед може да гние в дисципа. Но пък Вожда не му беше пряк началник, и той като него беше гол пагон. Какво ли още се въртеше в главата му. И го измисли бързо…
Добруджанското юмруче с все сила попадна право в лицето на Вожда на сиуксите. Чу се рев, шурна кръв, която обля всичко наоколо. Някои се опитваха да извадят Вожда от нокаута. Друг побягна към лазарета да повика Бацила. Така наричаха корабния санитарен инструктор, който в отсъствието на доктор Бром играеше ролята на линейка.
Бацила дойде начаса с медицинската чанта и се залови да лекува Вожда. Той стенеше тихо, докато напоения с някаква жълта течност памук обикаляше окървавената му физиономия, а два тампона щръкнаха в ноздрите му. Бацила успокои кибиците, че предните зъби са съвсем леко разклатени, долната устна е малко сцепена, но може да мине и без шев, а дали носът е счупен може да покаже само утрешната снимка в болницата.
Случката се разчу нагоре „по командна линия“, но спря само до командира на Военноморската база, защото, ако отидеше по-нагоре, формулирана като побой или извращение на дисциплинарната практика, щеше да влезе като ЧП (както се обозначаваха извънредните произшествия) в министерска заповед. Докторите бяха посъветвани да не шумят за счупения нос. Началниците получиха поредното си „мъмрене“.
В онези години по театрите се играеше „испанската“ пиеса на Димитър Димов „Почивка в Арко Ирис“. Според флотския жаргон Вожда и Мухата получиха по петорка в Арко Ирис, което преведено означаваше, че по пет дни ще си почиват на наровете на гарнизонния арест.
Вожда на сиуксите горко съжаляваше защо не беше разкрил своевременно етимологията на думата „муха“. Защото дребосъкът беше придобил прозвището си покрай бокса, който тренираше в техникума в категория „Муха“. Още по-тъжно му беше, че на кораба веднага смениха гордия му индиански прякор с нов, по-актуален, с който си отиде и в цивилизацията – Счупения нос…
1 Разказът е спечелил втора награда в конкурса „Диря в морето“ през 2024 г.
