Един от старите морски капитани с дълъг опит, който и днес продължава да плава, Петър Милушев може много да разказва за живота на море. Една от обичайните му теми е за моряшкото самочувствие, за големия хъс да станеш от най- добрите и за начините да го направиш. Нещо, което не е безинтересно, особено на младите в професията.
Накратко за кап. Милушев: завършва ВВМУ ”Никола Й. Вапцаров” през 1983 г. и първият му рейс като помощник-капитан е на кораб „Велико Търново” на БМФ. В Параходството остава до 1990 г., след това прави няколко рейса под чужд флаг. За кратко пак е в БМФ през 1992 г. Отново прави дълъг рейс под чужд флаг като старши помощник-капитан и се връща в родното БМФ през 1994 г. Следващата година става капитан далечно плаване. През 1996 г година преминава като капитан на корабите на чуждестранна компания, специализирана в превоза на автомобили, където работи и досега.
Ето, какво ми разказа веднъж – беше преди доста време, опитният стар морски капитан, което и днес остава актуално:
Много станаха годините ми на море. Повечето, от които съм капитан, но дори и след толкова време не мисля, че мога сам да се определя като един от най-добрите.
Имах високо самочувствие и голям хъс през първите си рейсове, като капитан. Май и с колегите е така. После с увеличаването на стажа морето вече не е до колене, вдига се над тях, голото самочувствие намалява. В началото, когато реших, че оставам в занаята, си поставих няколко цели и срокове на професионално развитие. Последната беше на 35 години да съм капитан. Сега тази цел изглежда смешна и лесна за новото поколение, но не беше така в края на 80-те. Получих капитанския си сертификат точно на 35-я си рожден ден, въпреки стагнацията в развитието на кадрите в БМФ тогава. След няколко месеца поех и първия си кораб, което също беше доста добро постижение за онова време. Мисля, че бях от първите, взели степен капитан далечно плаване и първият действащ капитан от випуска ни…
Как ставаш добър в занаята ли? С теорията е ясно – четене му е майката. А за практиката има два основни начина: осмисляш и копираш положителния опит от колегите или пък като виждаш, какво не трябва да се прави. При мен, като че ли преобладаваше вторият начин. Разбира се, работих с доста добри капитани, но имах и няколко, от които виждах, какво не трябва да правя.
Можеш да се учиш от отрицателния пример. Даже това е по-бързият начин. Защото, когато капитанът не е в кондиция, често се стига до неприятни ситуации, от които трябва да излизаш по някакъв начин. Дори до случки от типа „Force majeure” или “Act of God”.
В това отношение имах много интересен 13-месечен рейс, беше първият ми като старши помощник-капитан и първите бели косми по главата. Целият рейс беше поредица от случки, но ще спомена само за една, когато корабът беше арестуван 30-40 дена в Румъния.
Пристигаме на рейда в Бургас, натоварени с доста особен химикал в палети от Италия за трансшипмънт с камиони към Близкия изток. Капитанът и третият помощник останаха дежурни на рейда, тъй като нямаше разписание за влизане в пристанището. По-късно същия ден организаторът по производството в БМФ се обажда на капитана по радиото и му казва: „Кептън, довечера заставате на кея, утре разтоварвате набързо и тръгвате вдругиден сутринта да товарите захар в Бандирма за Галац”.
Моят човек, капитанът, вместо да откаже, защото не е възможно за една вечер да подготвиш кораба за товарене на захар след разтоварване на химикали и предишен товар сода, се сетил само да каже: „Ами, бельото?”
В случая до него бил камериера.
Отговорът от Варна бил: „Кептън, не се притеснявай, чаршафите ще ги изперем в Румъния”.
На сутринта третият помощник ми се обажда по телефона вкъщи, че корабът е на кея, разтоварваме бързо с три бригади и до 2-3 часа ще тръгнем да товарим захар от Бандирма. Като го чух, меко казано побеснях.
Взех сина си, защото нямаше на кого да го оставя вкъщи и хукнах към пристанището. Още пред портала видях товара разпилян по кея и така цяла пътека от портала до кораба. На кораба – същата история.
Получателят на товара, арабин, безпомощно си скубе косите и се вайка на палубата, третият помощник по джапанки, уплашено гледа от надстройката, а капитанът си почива, почерпили се за успешната маневра.
Вкарах в ред разтоварните операции, за да спася, колкото е възможно от товара и написах протестно писмо. Обадих се на организатора на производството във Варна да откажа рейса. Отговорът беше: „Капитанът се съгласи, ти кой си?”. Накрая резултатът беше първоначален клейм от 600 000 долара и години международни дела…
Ето, един случай, когато се учиш от грешките на капитана – първо да си професионалист и твърдо да отстояваш позицията си, а не да бъдеш послушко.
По принцип, дори и след толкова години, съм си малко дръпнат, когато трябва да отстоявам позицията си, заради което съм си имал проблеми, важното е работата да върви. Но според мен и послушковците си имат проблеми, макар от по-друг характер.
Разбира се, не трябва да се подценява и положителния опит от колегите, с които съм работил преди да застана на мостика с цялата отговорност на капитана. Всъщност, това е основният начин да усвоиш практически занаята и той е заложен в цялата система за обучение: трупаш стаж, старите учат младите, гледаш какво вършат другите, сам блъскаш глава в стената …
С годините на море всеки си изработва свой начин на работа, на отношение към хората на кораба, към живота, който може да е сполучлив или недотам.
Няма рецепта и правила, няма го и в учебниците. Оказва се, че с хората може да се работи по различен начин и затова капитаните сме толкова различни. Преди много години, когато още ни питаха за мнение, съм казвал за даден човек,че не е готов за капитан, тъй като няма добър подход към екипажа или поне е доста различен от нормалния за мен.
После той става капитан и се оказва, че работата може да върви и по неговия начин. Разликата е там, че такива като мен екипажа ги чака да отидат на кораба и си удължават контрактите, докато с другите гледат да им мине определеното време, като се молят да не им идват пак на главата. Докато са с мен май свършват повече работа, отколкото с други колеги. Различно е.
За себе си съм решил, че човещината в отношението към хората на кораба не трябва да се променя независимо от обстоятелствата и мисля, че го отстоявам успешно вече много години. Почти винаги съм заставал зад екипажа си, понякога с цената на битки и загуба на личен кредит.
Нали всички сме в една лодка!
Питаш, дали капитанът трябва да пази или не голяма дистанция от екипажа? По принцип да си капитан е доста самотна професия. Мисля, че е въпрос на опит и лична преценка, доколко близо можеш да допуснеш един или друг до себе си и кога да го отдалечиш.
Има момчета, които си знаят мястото и с тях бих могъл да бъда приятел до определена степен. Един помощник започне ли да ти говори на „ти” трябва да бъде „наритан” надалеч или наврян в…
Помня интересен случай с един капитан по прякор Летния. Седнал той в салета пред екипажа да играе табла с помощник-готвача, варненско момче, тарикатче.
Търкаляха се заровете и капитанът падаше.
Тарикатчето се хилеше лукаво и за радост на екипажа нареждаше: „Ех, гугутка мамина, падна ли ми в ръчичките!”…
”Сега ще ти го начукам!”…
Летният вдигна кръвно, стана червено-син като патладжан, но нямаше как да се измъкне от ситуацията, в която сам се беше нашил. От тогава категорично нито табла, нито карти играе с екипажа на кораба. Като ти свърши контракта на брега може с всеки да играеш, с всеки да си приятел, но на кораба няма как.
А дали съм строг или разбран като капитан, други ще трябва да кажат.
Когато корабът върви по разписание като швейцарски часовник съм много по-спокоен, ведър и усмихнат. Когато нещо се обърка не по вина на екипажа се опитвам да не ми личи, но дори и при другите случаи не се налага да повишавам тон.
Казват само, че съм „гледал страшно” и го усещат. Просто при мен по някакъв начин хората намират мястото си и си вършат работата прилично.
Получава се екип… Как става ли? Елементарно е, когато знаеш, какво да искаш и как да го постигнеш – гледаш, кой къде куца и работиш конкретно с човека, подпираш го оттук-оттам. Аз поне така правя.
Според мен, човек може да си вземе добра поука и от незначителните на пръв поглед ситуации. Не е нужно непременно да си имал сериозна морска авария или корабокрушение, за да се оформиш като добър професионалист.
Вярно и през това съм минал като втори помощник-капитан. Помня как потънахме с кораб „Бреза” пред Бриндизи, Италия през 1990 г.
От този случай не съм извлякъл по-голяма полза в професионален план, отколкото от някои от по-незначителните ситуации. А океанът винаги може да те изненада неприятно.
След три люти зими в Северния Пасифик, много битки с вятъра и вълните преди и след това, уж всичко вече съм минал, а ето че веднъж едно тайфунче направо ми спря въздуха пред Япония.
Понаблъска ни за няколко часа и уж всичко бе нормално, когато последваха няколко силни заклащания с голям крен – в тъмното вероятно ни удари отразена вълна и корабът изпадна за малко в резонансно клатене. Това продължава по-малко от минута, докато го изкарам от това състояние, очите ми са забити в оборотомера, дали няма да спре машината и дали можем да се управляваме. Май сърцето и дишането ми бяха спрели, докато се измъкнахме…
Преди време подобен на моя кораб потъна в района при тайфун – спряла им машината и загубили управление, а вероятно и капитанът не е бил в кондиция тогава.
Иначе след толкова години на море все по-малко неща могат да те изненадат в професията; минал си през много ситуации, които започват да се повтарят с някакви нюанси.
Затова работата става по-лесна, отговорността за кораба, екипажа и товара се понася по-леко, ако изключим непрекъснато растящата бюрокрация и бумащина, за която един колега се шегува, че ни превръщат във високоплатени секретарки.
Като цяло чистата капитанска работа на мостика и по кораба е много мъжка и доставя голямо удоволствие. За съжаление някак си със смяната на поколенията, отношението към морската професията взе да девалвира.
Днес младежите, с малки изключения, са различни от нас – промени се мисленето и отношението към начина на живот, чалгата завладя и масово деформира обществото. Какво уважение да чакаш към професията, към трудно, но честно спечелените пари?
Дай им сега на младежите, че и на част от майките им, да си живеят живота и забавляват, бизнесче да спретнат, далаверка да завъртят. Често, за повечето от този тип хора ние сме като роба, прикован към галерата…
Преди имах големият хъс и самочувствието, че съм от много добрите, сега вече нямам желание да се меря, с който и да било. Просто гледам да си свърша добре работата, което продължава да ми доставя удоволствие и да поддържа самочувствието ми. Може би това е част от натрупаната рутина, която също помага в професията ни.
Доволен съм вътрешно, че съм част от поколението, което наложи българските навигатори в световния флот и впоследствие доказа, че на младите ни капитани може да се гласува доверие, така че сега има работа за много офицери и хляб за много семейства.
