Кораб за превоз на отработено ядрено гориво строят в Румъния

РАДИОАКТИВНИТЕ ОТПАДЪЦИ – В МОРЕТО
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

ЕДНА СВЕТЛА БЕЗРАДОСТНА УТРИН на Август 1983, осведо-мителната агенция Ройтер безстрастно оповести, че в пристани-щата на Западна Европа се очакват да бъдат извозени за изхвър-ляне и разполагане в морската околна среда 35 000 тона радио-активни отпадъци от страните на Европейската Икономическа Общност. Отпадъците били надлежно обезопасени. Но, мо-ряците обработващи товарите отказаха да бъдат наети. Дали на трудовите хора е било широко около врата? Овертайма на кора-би превозващи радиоактивни товари е винаги с много висока став-ка. Заплатите са добри. Храната безплатна. Работата лека. Но, все пак, радиоактивността… Тя се замерва денонощно и за-дължително, докато технологията уж е дотам съвършена, че са не-възможни никакви утечки. Поне на думи. Иначе, моряците при сли-зане от кораба най-учтиво биват “опипвани” с гайгеров брояч:
– веднъж на кораба,
– после на сушата,
– трети път – преди да си получат заплатите.
Подир това периодично и, профилактично. Но, не и преди да погалят децата си.
Тази година работата бе друга. Обществено-политическото движение за чиста природа и безядрен свят “Грийнпийс”, бе разгърнало широки разяснителни кампании вред морячеството в главните пристанища на Европа. Дали моряците, хора които презират опасността и харесват риск, бяха истински осъзнали, че всяко изхвърляне на радиоактивни отпадъци в морето е несъв-местимо с Исконните Природни Закони? Не се знае. Обаче мно-го добре е известно, как подобни непокорници стриктно изпълняват заповеди на своите профсъюзни босове. Както изглежда не само понастоящем, но и през минали времена, екологическата обста-новка в регионите на дълбоководните морски депа не бе никак добра. Защото, скоро след тази вълна от стачки и протести на гражданското население, западноевропейските партньори обявиха временен “мораториум” върху подобни дейности. Който продължи не дълго време.
СЛЕД КРАЯ на Втората Световна Война изведнъж стана ясно, че развитието на човечеството тръгва по път за който е трудно да се предскаже къде ще изведе. Твърде големи се оказаха раз-личията между мирогледите на ръководителите на света. Съвсем напразни се оказаха надеждите за всестранно изкореняване на мизерията и фашизма. Едно бе пределно ясно. Енергията за разби-ване на атома ще играе все по-съществена роля не само на ма-сите за преговори, но и, в ежедневния живот на човека. Опреде-лено застрашителна, тя бе безкрайно полезна. Откриха се стотици приложения на силата на атома, между които земеделски и ме-дицински. Проявиха се десетки вредни аспекти и, един от тях бе проблемът за вторично използване, съхраняване и отстраняване на радиоактивни отпадъци. Голям брой изоставени мини и под-земни кариери, се оказаха негодни за такава цел.“Удачно” избрани хранилища неочаквано замърсиха подземните води и, това стана известно на хората едва когато започнаха да загиват. Всичко бе свързано с огромни разходи на ресурси. При това с разходи на човешки ресурси. Което никоя съвременна държава не може да си позволи. Тогава експертите се насочиха към мо-ретата и, океаните. Водата е добър екран срещу радиоактивните лъчения.
ЕСКАЛАЦИЯТА по изхвърляне, потапяне или разполагане с оглед повторно използване на радиоактивни вещества по морското дъно има своя поучителна история. Първата страна, която си позволи безразсъдно да замърси океаните пред своето собствено крайбрежие, бяха Съединените Американски Щати. Те извършиха това в критична близост до обитавано крайбрежие. Само в периода 1946/72, в Атлантическия и Тихия океан бяха изхвърлени около:
– 90% от световния запас радиоактивни отпадъци,
– 92% от изобщо всички отпадъци в различните временни депа.
Операциите по отстраняване на радиоактивни отпадъци бяха реализирани под “контрола” на военните в четири предвари- телно “научно” подбрани точки:
– две депа край бреговете на Сан-Франциско близо до островите Фаралон, всяко от тях съответно на 25 и 60 морски мили от най-близкия бряг,
– две депа в Атлантическия океан, съответно на 120 и 280 мили от брега на Мериленд, при реката Делавер.
Отпадъците бяха американски, а океана принадлежеше на САЩ в неговите едностранно обявени 40 морски мили на брегово море. Следователно, правителството на САЩ едностранно на- руши т.н. “свобода на откритото море” използвайки факта, че за замърсяване и опазване на Морската Околна Среда, все още никъде не бе официално споменато в международни дого- ворни документи. Бе нарушено т.н. “обичайно право” което ни- кога, никъде и по никакъв повод не разрешава ущърб върху Тра-диционния Човешки Матримониум – Морето.
Никое от посочените депа, а те все още съществуват и може би се стопанисват, не отговаряше на изисквания за подобна дейност. Да не говорим за съвременните екологически стандарти. Което и, до днес остава необясним факт. Като се има пред вид изключителната авангардност на американската наука и прак-тика. Вече повече от две столетия. Основен недостатък на тези действия се явяват не само критичната близост до оживен и индустриализиран бряг, но и, незначителната дълбочина на разпо-лагане на отпадъците – между 900 и 3 800 метра. Съгласно съ-временните най-общи нормативи подобни отпадъци следва да бъдат изхвърляни при много строги технологически изисквания на дълбочини далеч над 4 000 метра. При отсъствие на подводни риболовни тераси и кабели. По такъв начин, че да могат да бъдат извеждани на повърхността за повторна преработка и оконча-телно унищожаване, щом това се наложи. Доколко “безвредно” би било подобно “унищожаване”?
Озадачени от конвенционално нарасналите изисквания към съществуване на подобни депа, както и, от неочаквано появилите се на пазара заразени хранителни продукти – плодове на крайбрежното море, “независими организации“ възложиха на “независими експерти“; това все още тук-там е възможно; да извършат частни проучвания и изследвания върху състоянието на биотопа в района на тези “древни” за развитието на съвременна- та атомна промишленост клоаки. Резултатите дълго време бяха премълчавани. Защото над тях тежеше ветото на “Държавната Тайна”. Тези резултати останаха достояние на ограничен кръг специалисти. Които, се заеха да разработват нови сравнително “безопасни” методи за използване океанското дъно отново и отново, за същите цели.
Един смел човек и учен, професор В.Джаксън Дейвис /26./ от Университета в Калифорния, внезапно постави пръст в раната. Той публично обяви резултати от свои лични наблюдения. Пресата
нададе вой. Тук-там счупиха на някой журналист главата. Но, пре-сата получи дотации от ощетени частни лица и, от филантропични фондации. Скандалът доби размерите на истерия. Борсата за рибни продукти с океански произход се огъна. Разтревожено от неприятности, правителството на САЩ задължи Главната Сметна Палата; която е оторизирана да дава крайни заключения, по спорни въпроси свързани с Качеството на Живота; да проведе изследвания във федерален мащаб. Нейното заключение бе соло-моновско в най-пълен смисъл:
– доматите на пазара в Калифорния притежават прибли-зително два пъти повече радиация, от пробите уловена риба при проведения служебен биомоторинг в района на зоните на разполагане на стари радиоактивни отпадъци.
Сякаш радиоактивността, може да бъде “стара” и “нова”.
Сякаш валежите от дъжд не са резултат на аерационни и топлинни процеси над морската повърхност.
Сякаш Природата не поддържа в най-висша степен взаимно-зависима верижна връзка между процесите протичащи на море и, на суша.
Внезапно пресата замлъкна. Все пак, това бе Федералната Сметна Палата. Народът харесва да вярва някому, зад който стои крупен бюрократичен апарат. Публиката не обича самотни-ци. Опълчили се срещу каквото и, когото да е.
Изследванията на професор В.Джаксън Дейвис останаха отпечатани в сборници върху не дотам луксозна хартия. По стара традиция няколко екземпляра от тях попаднаха в Библиотеката при Конгреса на САЩ. Където бяха внесени в съответната картотека и, изпратени в хранилище с климатична инсталация.
Толкоз.
ПОДОБНО БЕ ПОЛОЖЕНИЕТО и, на континента.
Едно старо английско подводно депо предназначено за изхвър-ляне на особено вредни химически отпадъци наименовано като на шега “Хард Дийп”, използвано по време на Втората Светов- на Война, когато Великобритания се готвеше да отговори на евентуална фашистка химическа атака със своя бактериологична, бе постановено да бъде първо атомно депо на Великобритания. Още след 1949 година, то се оказа препълнено, и поради това не-годно. Освен това, бе в критична близост до английските и френски брегове. Отпадъците започнаха още по-грижливо да се пакетират. Подир 1951 година започнаха да ги изхвърлят в дълбините на
Североизточния Атлантически Океан.
И в двата случая, става дума за неконтролируемо разположени отпадъци с тегло над 16 000 000 килограма (1985 г.), при една срав-нително “ниска” радиоактивност. Но, никой не може да назове точната цифра.

Към 1967 година, Белгия, Франция, Германия и Холандия, които с помощта на Великобритания и САЩ бяха развили забеле-жителна атомна програма, заедно с Англия, предприеха коопери-рано изхвърляне на натрупаните атомни отпадъци за периода от последните петдесет години. Този път те бяха по-надеждно пакети-рани. Заедно с контейнерите, официално бяха обявени общо към 10 000 000 килограма. Те притежаваха определено висока радио-активност. Този опит бе “полезен и успешен”, ако успех може да се нарече всяко цивилизовано ощетяване на Природната Сре- да. През 1969 година този опит бе повторен. След което се превър-на в обичайна практика. Но, остава и до днес тъмно казионно дело. Под булото на дълбока секретност.

Две години по-късно, през 1971 година, Агенцията по Атомна Енергия при Европейската Икономическа Общност се опита да сложи някакъв ред. Тя предписа научнообосновани изисквания, които по-късно залегнаха в международните конвенции и изиск-ванията на МАГАТЕ:
– дълбочина на разполагане повече от 4 000 метра,
– отсъствие на подводни течения насочени от дъното към повърхността,
– отсъствие на риболовни тераси,
– отсъствие на подводни кабели и много други.
МАГАТЕ побърза да допълни тези изисквания, като определи съвсем точно координати на препоръчително депо ползвано пе-риодично и понастоящем:
– обща площ на акваторията 40 000 кв.км.,
– ширина на акваторията 10 морски мили,
– ширина на акваторията 10 морски мили, позиционирана между 16 градуса и, 17 градуса и 30 минути Западна Дължина, и на Север и Юг от 46 градуса Северна Ширина.
С условие то да бъде използвано до 1984 година. Къде ще бъде следващото депо? Не е известно. Някои страни, като Канада на-пример, при подходящи технологически условия извършват разполагане на ядрени отпадъци на по-малки дълбочини в свои териториални води, на своя отговорност. Броят на подобни подвод-ни сметища в света ежедневно нараства.
Означава ли това, че в недалечно бъдеще, па макар и в дваде-сет и първи век, Световния Океан ще бъде покрит с подобни жи-ви рани?
Вероятно, точно това означава. Оправданието, предста-вено в таблицата по-долу заключава, че дори днес – време на все по-съвършена ядрена техника, енергията с атомен произход е достатъчно високо рискова, сравнено с енергията получена чрез други методи. Дали една подобна таблица е достатъчно добро доказателство, не зная.
Рискове, които носи използването
на различните видове енергия за човечеството
№ рисков фактор атом нефт въглища газ слънце вода вятър
01. Цена на живота х 0 0 0 х 0 х
02. Здраве на производителя х 0 0 0 0 0 0
03. Здраве на обществото х х х 0 0 0 0
04. Корозия 0 0 х 0 0 х 0
05. Селско стопанство и гори х 0 х 0 0 0 0
06. Екосистеми 0 х х 0 0 х 0
07. Климатични промени 0 0 х 0 0 х 0
08. Обществен смут х х 0 0 0 0 0
09. Недемократични разногласия х 0 0 х 0 х 0
10. Тероризъм х х 0 х 0 0 0
11. Политически дестабилитет х х 0 х 0 0 0
12. Поражения върху поколенията х х 0 0 0 0 0
Брой рискове 9 6 5 3 1 4 1
Тази таблица може да наведе читателя на разсъждения, които не биха му отнели повече време от решаването на заплетена кръстословица. Очевидно съвършено “чист” енергиен източник, все още не е известен. Дали човечеството ще го открие на чужди планети? И, защо да го търси там? Струва ми се, рисковите фак-тори свързани с производството на атомна енергия са умишлено намалени. Подир Чернобил ядрената промишленост вече е сериозно компрометиран бранш. Не само по отношение на отпадъците. Но и, що се отнася до надеждността на системите за управление. Където, все още и очевидно винаги, човешкия фактор ще бъде важна и решаваща доминанта.Този преглед не е в никакъв случай изчерпателен. Той няма за задача нито да подкрепи, нито да осъди. А, единствено да напомни на читателя проблемите пред които е поставен не само той, но цяло едно Човечество.
ПО СВЕДЕНИЯ на Международната Морска Организация – IМО, общо в Световния Океан се наброяват над сто малки и го-леми депа за депониране на отпадъци от всякакъв вид. В това число и, радиоактивни. Съвсем наскоро, в неизвестна точка на океана към тоя брой ще бъде прибавен още един. Там ще бъдат потопени под най-строга секретност над 100 аварирали атомни подводници на САЩ /27./. Радиоактивно заразени по една или друга причини. Или, просто изведени от строя. След престой под водата определен период от време, те ще бъдат извадени на повърхността за да бъдат… претопени за стомана. Надявам се, подобна сто-мана да не бъде използвана за домакински нужди. Но, бизнесът си е бизнес. Той не познава граници. И, никога не прощава.
А, Морската Околна Среда? Доколко тя е устойчива срещу нарастващата ядрена инвазия на човека? В какви мащаби прена-ся чрез своите вечно движещи се маси принудително привнесена-та радиоактивност? В какви посоки? Нима инженерните разчети не са най-обикновен отказ от решенията на природата в ущърб на нейните дадености? Нарастват, нарастват, нарастват, уважа-еми читателю радиоактивните отпадъци. И, това е наистина обез-покояващо.
25 Август 1983 – Брюксел, РОЙТЕР
БЛОКИРАНИ РАДИОАКТИВНИ ОТПАДЪЦИ!
Белгия и Швейцария отсрочиха неопределено разполага-нето на 35 000 000 килограма радиоактивни отпадъци в Атланти-ка поради бойкот на дъмпинга в морето, от страна на британски-те моряци. Английската компания на договор не можа да набере екипаж. Разбира се, информационните агенции съобщават само факти, които не носят стратегически характер. Къде отиват отпадъците от военни разработки и приложения? Какво е тяхното количество и качество? Днес, това е все още тайна. Ще бъде ли някога разкрита?
Операциите по изхвърляне, потопяване и разполагане на ядре-ни остатъци в морето се намират под контрол на най-различни ведомства и институти, на най-различни комитети и министерства, на частни и международни агенции. Често пъти това е комплици-ран проблем на взаимодействие на най-висше административно равнище. Във Великобритания, страна отделяща поразително голямо количество подобни отпадни материали, този контрол се осъществява съвместно от:
– Министерство на Земеделието и Хранителните Продукти,
– Министерството на Околната Среда,
– Националното Ведомство за Атомна Енергия; в съгласие с изискванията на Международната Комисия за Радиологично Предпазване. Черната работа извършва една “частна” фирма, наречена “НИРЕКС”. За по-успешно провежда- не на операциите се използва специализирания моторен кораб “Атлантик Фишър”. Лицемерно наречен “Атлантически Ри-бар”, този кораб върши добра работа. Снабден със спътникови навигационни съоръжения, с трюмове за складиране на хиляди тонове смъртоносен товар, снабден със специален люк през кой- то варелите-контейнери биват невидимо изхвърляни в морето, ко-рабът сравнително точно намира Депата в Световния Океан – Оповестени и Неоповестени. Конструкцията на варелите е та- кава, че по своя път към океанското дъно, те бавно и равномерно се запълват с вода компенсирайки външното налягане което би довело до тяхното разкъсване. Но, дори при абсолютно тихо вре-ме, поради голямата дълбочина, разсейването на контейнерите е огромно. Според приблизителни пресмятания, те се разполагат върху площ превишаваща няколко пъти научните предписания. След операцията корабът се завръща в изходното пристанище. Добре измит и пребоядисан. За да дочака поредната формална забрана за изхвърляне.
И, отново…
Международната Морска Организация, някога IMCO – днес IМО, тръгна по пътя на въвеждане на строги административни разпоредби. Които, поради техния задълбочен и чисто практически текст преобладаващото множество хора на морето и транспорта се опитват да следват. Тя създаде, аргументира и наложи по смисъ-ла на международна договореност специални конвенционални норми. Още през 1972 година, бе подписана и набързо ратифици-рана за да влезе в сила, Международна Конвенция за Предпазване от Замърсяване Чрез Изхвърляне на Отпадъци и Други Материи, открита за присъединяване от 12 Ноември 1972 в Лон-дон, където е депозитарят на същата. Наречена Лондонска Кон-венция, за разлика от две други подобни с регионален характер. Известни, като Конвенции от Осло и Хелзинки. В своите клаузи тя обхваща не само радиоактивни, вредни химически вещества и отпадни насипни товари, но и обекти с размерите на кораб. Това дава право да се надяваме, че засекретеното потапяне на стоте атомни подводници на САЩ би следвало да попадне в регламен-тите на IМО. Но, в каква степен?
Твърди се, че изхвърлянето в официално обявените депа в глъбините на морето включва предимно течни и тинести радио-активни маси. Твърди или технологично обработени втвърдени слаборадиоактивни стъклени отпадъци. Лабораторна стъклария. Излязла от строя експериментална и промишлена електроника и екипировка. Заразени гумени ръкавици и облекла. Въздушни филтри от хранилища на сушата, от лаборатории и бункери. Оста-тъци от кремирани (!) силнорадиоактивни вещества. От всичко ве-че излишно за атомната промишленост. Сиреч, сравнително обе-зопасени. Тези вещества и материи биват пломбирани в специал-ни херметично затворени контейнери, вторично поместени в 200 литрови варели за нефтени продукти, като свободното простран-ство между контейнер и варел допълнително се армира и залива със специален по качество цимент.
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!
Поместването на контейнерите във варели, играе роля не толкова на вторична предпазна мярка, колкото на най-банален камуфлаж! Моряци! Пазете се от необозначени варели!
Подобни варели биха могли да се изхвърлят и, на по-малка дълбочина, в слабо охранявани зони на безбрежния Световен Океан, или в Регионалните Морета. Кой би забелязал? Не всяка развита или развиваща се страна отделя средства за да наеме скъпо струващи специализирани кораби. За които, освен това трудно се намира екипаж. Ядрената промишленост, цивилна или военна, винаги е една добре охранявана национална тайна.
ПРАКТИКАТА на опазване на морето в района на Терито-риалния комплекс “Черно Море – Българско Крайбрежие”, не познава подобни случаи. Освен може би кораба “Петерсберг”.
Черно Море, поради неговата малка дълбочина – 2 212 метра при нос Инеболу в Турция и неговия полузатворен характер е обявено за забранена зона за подобни изхвърляния. Независимо от тази формална забрана визуалния, дозиметричен и радиологи-чен контрол над Българското Причерноморие все още не е денонощен, точен и оперативен. Има ли подходяща организация и технически средства за това? И, защо подобен контрол остава извън обсега на внимание на съответните органи? Все някой трябва да отговори, но не чрез предплатените отговори на посред-ствеността, а с документи в ръка. Подобен контрол следва да се прилага над безусловно всички кораби курсиращи в Морските Пространства на България, върху безусловно всички кораби посещаващи откритите пристанища на страната.
Не, за да накажем.
Но, за да предотвратим…
The End of the Extract/15.11.2012

N.B.-01:Page 130; ISBN 954-8530-17-1 „ВСЕОБЩОТО НАСЛЕДСТВО НА ПЛАНЕТАТА ИЛИ ЗА РИБИТЕ И ХОРАТА“. Хеми / Богомил Аврамов; Ocean Press-Varna, Published 1988th.
N.B.-02: ПО ОТНОШЕНИЕ ПРОФЕСИОНАЛНИ НАСМЕШКИ – В КРАЙНА СМЕТКА ДУМАТА ИМА ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА.
N.B.-03: ПО МОЕ ВРЕМЕ ПОРТ-ВАРНА ИЗТОК И ПОРТ-ВАРНА-ЗАПАД НЕ СТОЯХА ПРАЗНИ.