Maritime.bg продължава поредицата на кап. Александър Каменов – “За някои елементи от политическата история и психологията на народите, населяващи поречията на реките Дунав и Рейн”. По-долу можете да видите предишните части от изследването на първия български лицензиран капитан за р. Рейн.
За България – злонамереност и злорадство
Българинът традиционно се радва на чуждите проблеми.
Това качество е разпространено навсякъде в Европа. В немския език то е познато като „schadenfroh“, а на Балканите с жаргона – „сеирджийство“. Ще цитирам Константин Иречек: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.“ В обобщения образ на сънародниците ни той вижда не само злорадстващия наблюдател, но и активен злосторник. Този лош нрав ни отличава от останалите народи, а в основата му се спотайва изпепеляваща завист. Не случайно много талантливи българи не могат да просперират в родината си, а достойнствата им биват оценявани първо в чужбина.
За България, съседните народи и предателството…
Предателства е имало във всички култури и цивилизации, но ако сме обективни, ще трябва да признаем един нелицеприятен факт. Българите са предавали изключително често своите национални герои и борци за свобода. Дълговечното робско битие е пречупило гордостта и отнело честта на голяма част от сънародниците ни. Тия добродетели са си отивали от нас заедно с хилядите незнайни мъченици, заплатили с живота си избора да останат православни българи. Конформизмът и овчедушието ни се илюстрират от поговорката „Наведена глава сабя не я сече“.
Румънците също са извършвали предателства, но не толкова масово, поради традиционния им национализъм и по-силна вяра в Бога. Историята е запомнила как емблематичният княз Влад Цепеш-Дракула бива заловен от турците след предателство на неверни влашки боляри, предвождани от родния му брат – Раду. Друг национален герой на Румъния – воеводата Михай Витязул, опитал се пръв да обедини многоплеменните румънски земи, също е бил предаден от свои съюзници.
Най-гордият народ на Балканите – сръбският – не търпи предателствата, но е възпитаван от поколения наред в омраза към България.
За сръбско-българските отношения
Едва ли има обикновен българин, който да не е бил унижаван от сръбски шовинисти-полицаи, митничари, съдии и други власти, изпълняващи чинно политическите поръчки на своите управляващи. В „кафаните“ им се говори с ирония, чувство за превъзходство и дори омраза към „бугарите“. Стане ли дума за война, най-често се споменават „бугарските фашисти“, като източник на цялото зло на Балканите. Ако сте общували интензивно със сърби, ще ви направи впечатление, че глаголите „заебавам“ и „зезам“ се употребяват изключително често, а това e характерен белег за „подигравчийската“ им природа. За толерантност и добронамереност на техните шеги, т.ч. и другата страна да се засмее, не може да се говори. Верни на генетичните си заложби, те интуитивно и болезнено търсят потвърждение на собственото си величие, като усмиват и унижават околните. В кръчмите те поддържат и без друго високото си самочувствие с чаша вино в ръка и нескончаеми разкази за славни военни победи. Не искам да омаловажавам масовостта и значението на партизанското движение в Сърбия, но да не забравяме , че за един убит немски офицер са се разстрелвали 100 цивилни граждани от съответното населено място. Партизанските филми /с Бата Живоинович и др./ изцяло промиваха мозъците на подрастващите поколения и създадоха героична митология за съпротивата, разминаваща се напълно с трагичните реалности на германската окупация. С един откос на автомата си безсмъртният герой улучваше десетки фашисти, които падаха наоколо като карти от домино.
Нашият народ не се влияе от подобни манипулации и традиционно гледа с недоверие на пропагандните акции на политическата си класа. Дори, мога да твърдя, че в огромното си мнозинство изпитва симпатии към „братята сърби“ и специално към тяхната музика. Това топло отношение към тях се дължи на непознаване на историята, традиционния ни нихилизъм, наивност и липсата на водеща национална идея.
Като трети помощник-капитан отговарях за граничните контроли /ревизиите/ на дунавски език. Многократно съм ставал свидетел, как сръбските гранични власти във Велико Градище и Бездан се гавреха с членовете на екипажа и пътниците. Най-лошите ми спомени са с пътническите кораби „Александър Стамболийски и „Димитър Благоев“. Често пристигахме в „граничните прелази“ през нощта и се налагаше се да се ходи в службите за оформяне на огромен брой документи, най-тежко се подготвяха списъците на пътници и екипаж. Имаше изискване трите имена да са написани на латиница и кирилица в шест екземпляра, за да стигнат за всички контролни органи. Тежко на онези колеги, които допускаха случайно малка грешка. Дори за една погрешна буква или цифра, писаните с индиго на машина „Марица“ списъци се скъсваха демонстративно и провинилия се колега биваше връщан на кораба за нов опит. Веднъж един сръбски полицай реши да направи „face kontrol“ по кабини. Избра да влезе само там, където по списък бяха настанени млади пътнички. Още в първата кабина, осветявайки лицето на току що пробудено момиче, започна да изтъква на висок глас мъжките си качества: -„Да знаш жено, я радим за три мужкарца“, при което недоумяващата девойка се понадигна от леглото и уплашено погледна към мен. Питам се, дали този селски юнак би си позволил такова поведение с туристи от друга националност? Друг път ни наредиха да събудим пътниците за паспортна контрола. Поставихме една масичка, отрупана с питиета и мезета, в центъра на бара и раздадохме всекиму паспорта. Граничният инспектор, със самочувствие и манталитет на местен дерибей, бе видимо опиянен от властта, която упражняваше над полуспящата върволица от хора. В един момент неочаквано спря проверката и се развика: -„Нечу више радити. Како, може да се ради ревизию тако, бре?“ На загрижения ми въпрос:-„Kакво липсва?“, той се заяде: -„Не могу наставити ревизию. Па, немаш пепелницу да пушим, бре.“ При това, той поглеждаше победоносно към неволните участници в среднощното пижамено парти, следейки за неотразимото впечатлението, което прави. Като се прибере в къщи, сигурно се хвали на жена си, как е разигравал поредния кораб с „глупи бугари“ и се гледа самодоволно в огледалото, убеден в собственото си величие. Какъв провинциален примитивизъм, пропит от сляпа омраза и достоен за перото на Алеко Константинов!
Един сръбски колега от Влашкия край, с добро чувство за хумор и самокритичност цитира моряшката сентенция за балканските народи: „Румънец да те окраде; сърбин да те унижи; грък да те използва; турчин да те пороби и българин… да те предаде!“.
Очаквайте следващата част от изследването: За България – злонамереност и злорадство, на 26 март (сряда).
Още от изследването на кап. Александър Каменов:
[insert_posts query_type=“posts“ posts=“21938, 22079, 22332, 22785, 22878″ num=“10″ display_style=“list-small“]
Maritime.bg – България
