Прокълнатият рейс

Разказва Любен Любенов

Авторът на този разказ Любен ЛЮБЕНОВ.
Авторът на този разказ Любен ЛЮБЕНОВ.

Не знаех, че нещата ще се навървят така. Никой не знаеше. Очакваше се да бъде рейс като рейс – един от многото. Макар че лично за мен беше малко по-особен. Предния ден, деня преди отплаването, седнахме с Кътьо, аверче от махалата, иначе рулеви на парахода, да ударим по едно в Интера – кръчмата срещу пристанището, в която най-често се отбивахме. Удряли сме и преди, но този път беше по-различно. Защото още на първата ракия се разбра, че ме е извикал да правим бизнесплан за рейса. Бизнесплан се казва сега, в новите времена, тогава му викахме удар. И Кътю ми обясняваше как ще стане.
Купуваме, значи, редеше той, с всичките пари за рейса и със спестените – кой колкото е натрупал, златни пръстени от Истанбул. Дамски златни пръстенчета. По-нататък през рейса си кютаме, не излизаме, не пием бира, не ходим на кино, докато стигнем Англия. Там продаваме пръстените, туряме по една бала пари в джоба, щото златото е в пъти по-скъпо отколкото в Турция, и на връщане сме царе. Пари – стока – пари прим. Това е играта. Изслушах го, кусах една глътка колкото да прочистя гърлото си, за да го попитам: Ами ти откъде го знаеш онова за пари прим? Другото, за пръстените, продажбите и тъй нататък, още го обмислях, кратуната ми работеше на пълни обороти, та го запитах колкото да си осигуря време за размисъл. Как откъде, подхилна се той насреща ми, от политпросветата, от лафовете на помполита на кръжока.

Авторът на този разказ Любен ЛЮБЕНОВ не потвърждава, но и не отрича, че събитията, описани в повествованието, са се разиграли на борда на моторния кораб „Бургас”. Худ. Димчо ПИШМАНОВ
Авторът на този разказ Любен ЛЮБЕНОВ не потвърждава, но и не отрича, че събитията, описани в повествованието, са се разиграли на борда на моторния кораб „Бургас”. Худ. Димчо ПИШМАНОВ

Сега вече не помня дали му повярвах. Не за друго – кой ти слуша какво ти гъгнат насреща, като те съберат на сбирка след вахта. Дето се разказва един случай. Вървяло политзанятието, помполитът разправял нещо за комунизма, като зърнал, че на последните столове един от мотористите бил задрямал. Уморен човекът, излязъл от вахта, не пречел на никого, кротко си дремел. Тропнал лекторът по масата и като видял, че онзи се е ококорил, запитал го направо – ти като как разбра от приказките ми какво ще е при комунизма? Обаче полузаспалият мозък на обучавания реагирал светкавично. Ами какво, рекъл, то за мене, другарю помполит, най-хубавото е да ям бял хляб със салам и после да онождам. Такова ще е. Разкикотил се дори и помполитът. Щото явно е бил свестен тип и се е сещал, че от тази политпросвета няма кой знае каква файда. Та заради това май не му повярвах на Кътю, че е научил нещо от политпросветата, но кимнах колебливо. Не беше то най-важното.
Друго имаше – защо е избрал точно мен, за да прави удара. И го запитах. Първо, защото сме махала, отпи и той от чашата си, замези доматче, сигурно и той за да си осигури време за размисъл, и довърши – пък и поназнайваш английски, иначе как ще се оправям в онзи Ливърпул. Ясно, кимнах този път разбиращо. Важен аргумент. Не е като онова пари прим. И ударих по-як гълток от ракията си.
Е, това беше увертюрата. Натъкменият бизнесплан. Другото – отплаване, вахти, пристигане в Измир – си беше както винаги. Но после започна онова, за което взех да разправям. Капитан ни беше Кольо Барона, така го знаеха във флота, защото се държеше сякаш наистина има синя кръв из вените си, нищо че бе от някакво село. Никой, естествено, не можеше да се обърне към него с „другарю барон“ или „бароне“, да речем, но зад гърба му го наричахме само така. Много обичаше мурафетите, показността, да го кажа, издокараността. Едно кафе да изпие, с каяфет ще го направи. В Измир, например, правеше, както той й казваше, адмиралтейска маневра. Насочва кораба с носа към кея, наближава, дава стоп машина, единият двигател на преден, другият – на заден, че бяхме с два мотора, двата винта се развъртат в противоположни посоки, развъртат и парахода и той кротко застава успоредно на кея. Подаване на въжета, завързване и едно кафе на крилото на мостика. В парадна униформа и снизходителна усмивка по лицето към зяпащите отдолу. Направо баронска работа.
Като започна сутринта маневрата, излязох, заедно с другите свободни от вахта, на палубата да позяпам. При мен, в частност, имаше и още нещо – предвкусването, адреналина, да го кажа, от предстоящата първа точка от бизнесплана. В Измир беше планирано да се направи покупката на златото. Другите просто зяпаха, както е винаги при маневра, ако времето е хубаво. По ръмженето на двигателите усещах какви ходове подава мостикът към машинното. Среден напред. Стоп. Левият – пълен назад, десният – пълен напред. Само че не стана. По някаква дяволска причина продължихме напред, към кея. Барона се разпсува на крилото, забравил обноските на синята си кръв, хлътна вътре в мостика и в този момент се нанизахме с трясък, който сигурно се е чул из целия град, връз бетона. Минута след това гърмолът откъмто машинното отделение стихна и стана тихо, сякаш някой е умрял.
По-късно моите, машинкаджиите от вахтата, разправяха на дълго и широко – като поискал Барона стоп, горивната рейка на единия двигател заяла, не могли да го спрат, шефа избутал втория от ръчките, натиснал и той, в това време боцманът, разбрал мигом какво става, се хвърлил да затваря крановете за горивото. Абе хубаво се хвърлил, но докато изгори каквото има в магистралата, се натресохме в кея. За една бройка да влезем направо в магазията. Никога не съм вярвал, че може за няколко минути да се съберат толкова много зяпачи. Вярвал-невярвал, събраха се. Щото не се случва всеки ден, нали, параход да се люсне на преден ход в кея, да седне с носа върху цимента и да остане така.
Останахме като умрял делфин, изхвърлен след буря на брега, проснати полу на вода, полу на сухо, докато взеха да прииждат различни по важност и квалификация длъжностни лица. Не знам точно какви бяха, защото кой съм аз, един никакъв моторист, че да присъствам на посрещането и разговорите им. А те продължиха с пристигания и заминавания с различна интензивност до следобед, когато из парахода се разчу, че разните огледи са приключили, разните документи са попълнени и оставаме на малък ремонт – нали не може с разбит нос да мааме из моретата. Добре, че се случи в голям град, с кораборемонтно предприятие, не в някое забутано място, където да не могат да ни оправят. Закърпват ни и продължаваме, това се каза по-после и официално. Десетина дни, не повече. Каза го Барона пред събрания в долния салет екипаж. Сякаш бе остарял за няколкото часа – от началото на адмиралтейската му маневра до слагането на последния подпис на последния документ, – но се държеше.

Разпоредително, стегнато, но съсредоточено и без оплаквания, търсене на вина и прочие лигавщини – просто един уморен барон и толкова. След това ще правим анализи, рече, чия е вината, кой крив, кой – прав. Сега важното е, че застрахователят поема разходите, че призна събитието като следствие от форсмажорни обстоятелства и по разпореждане от Варна отиваме в завода. Старши помощникът и главният механик да разпределят задачите между командите си и буквално от този момент да се залавят който каквото има да прави.
Не знам старши помощникът какво е разпределял, не ми е и работа, но в машината вече нещата се бяха задействали. Разните турски специалисти бяха свършили огледа, разбрали бяха, че станалото не е следствие на човешка грешка или отклонявания от изискванията на добрата морска практика, такъв е, както разбрах, официалният термин, а дефектирала част, и си бяха вдигнали чуковете. Сега бяхме на ред ние. Все ние, от мазата, сме по бачкането, докато онези от палубата щяха да се размотават десетина дни с щъкане насам-натам. Шефа, нагрочен като ноемврийско небе преди сняг, с ядно стиснати устни и предрезгавял глас ни каза, вече на нашето, машинкаджийско събиране, че бил направил заявката за резервни части, че щели да ни ги доставят до ден, така че да се намъкваме в робошките и да се залавяме с разглобяване, почистване, замерване, смятане. Въобще – с нашата си мръсна и неприятна работа.
Заловихме се. Имаше, разбира се, приказки – че как, че защо, че що точно на нас и прочие, – но те бяха между другото. Бачкахме. И си мислехме – всеки за своите дертове. Моят беше за златото – кога ще го купуваме, няма ли забавянето по някакъв начин да увреди удара, такива работи. Кътьо беше отскочил за минута, колкото да ми каже, че днес те, от палубата, нямало да имат какво да вършат, така че щял да излезе в града на разузнаване за цени. Само кимнах, дори и цигара не запалих докато си лафехме, защото обстановката беше малко изнервена и усетих, че ме зяпат защо не бачкам.
Е, няма да разправям в подробности за престоя ни в Измир. Всеки е бил на ремонт, знае кое как е. Покрай едно се отваря друго, началството съобразява да свършим и трето, сеща се и за четвърто – край няма. Не се побрахме в обещаните от турците десетина дни, две седмици отиде, но се оправиха нещата, минаха успешно пробите и изпитанията и след нова поредица подписи от различни по ранг и квалификация служебни лица в един хубав ден потеглихме. Най-важното е, че имахме достатъчно време да направим с Кътьо удара. Повечето време го имаше той, но и аз успех да изляза веднъж-дваж в работно време с него, да дам, така да се каже, своя принос в осъществяването на операцията. Аз купих десет пръстена, Кътьо – шестнадесет, че имаше повече спестени пари. Опаковахме ги грижливо, турихме ги на скришно място – всичко се случва, макар че на кораба не е имало случай да се краде – и това е. Сега вече просто трябваше да издържим двете седмици до Ливърпул – без бирички, без кино, без разходки, за да не се дразним, в Малта и Португалия, където щяхме да спираме за по ден-два.
След няколко дни бяхме в Ла Валета. Кукла град да ви кажа, отвсякъде те занича история, само да зяпаш и да се чудиш как са ги правили тези стени, кули, каменни къщи. Е, аз този път нямаше да зяпам. Казах на Ачо и на Наско, приятелчетата, с които правехме вахтите, че ще поема и техните, че не ми се излиза, та на воля да се разхождат и да удрят по някоя и друга биричка. Позачудиха се – що така, бе, градски, но им обясних, че ще спестявам и не ми се излиза, пък те в някое пристанище ще ми върнат вахтата. В кое, попита Ачо, той си падаше тарикат и Тома Неверни и все се страхуваше да не се мине. Няма значение. Почти го изрекох, но спрях навреме. Как да няма значение – нали в Ливърпул ще ми е нужно време за удара. И рекох: в Ливърпул. О`кей, ухилиха се и двамата, защото там щяхме да стоим поне три-четири дни, не като тук, във Валета, само един и в този смисъл нямаше проблем. Хукнаха те към града, а отпосле разбрах, че съм се минал.
Дежурен беше третият механик. Сега, рече като слезе в машинното, с тебе имаме да свършим една работа. Аз си мислех, че ще си дремуцам покрай агрегатите, ще доливам масълце и ще си пия кафета, пък то сякаш се очертаваше друго. Каква работа, бе трети, запитах унило, малко ли ни беше в Измир, какво си се накокошинил, ударник ли искаш да ставаш. Не ща ударник, ухили се той ентусиазирано някак, ама на втория дизелгенератор му идва ред за преглед. Тъй и тъй съм дежурен, ще го отворим, ще видим кое как е и толкова. Да използвам дежурството, а и да си освободя времето в Лисабон. Фактически ти ще си само на отварянето и вахтата ти ще свърши. С другите ще продължа. Няма да има други, въздъхнах тежко, обясних му, че ще съм аз през цялото време, на което началството само сви незаинтересовано рамене, и почнахме. Стана дванадесет часа, той ходи да обядва, докато аз донатъкмявах нещата. Върна се, рече върви да хапнеш, пък като се върнеш, ще довършим и ще правим пробите.
Измих се, изпуших една цигара на палубата на въздух и тъкмо бях започнал със супата, когато отдолу, от машинното, нещо изтрещя, някой изкрещя, нещо взе да вие на бързи обороти и след секунди вече бях долу. Третият се гърчеше покрай генератора, а той самият виеше от невъзможно високи обороти. Първо го изключих, после се наведох да видя как е моят човек. Зле беше. Ръкавът на лявата му ръка беше скъсан, просмукан с кръв. Лоша работа, си рекох и хукнах нагоре да търся помощ. С дизела се справих, но с кръвта знаех, че няма да мога. Срещу мен вече слизаха двама от палубата – да видят какво става. Не обяснявах много. Повлякох ги надолу, вдигнахме третия, че беше почти припаднал от шока, и се заизкачвахме нагоре. От движението или от това, че го влачехме като чувал с нещо си, той отвори очи, тегли една псувня, адресирана незнайно към кого, осефери се и ми скръцна: спри дизела. Спрял съм го, го успокоих, но го оставих в ръцете на другите и се емнах пак надолу – да видя да не стане някоя друга беля.
Толкова с втория за рейса сакатлък. Вечерта бате Боби, шефа де, ни събра в кабината си. Този път нещата бяха по-сериозни. Няма дефектирала част, няма добра морска практика и прочие, лакърдиите от Измир. Вината беше у нас. И остави повредата, ами можеше и човек да си замине. Заради това очите му, иначе почти благи и обикновено някак отнесени, като на човек току-що затворил томче стихове, се бяха присвили от яд и приличаха на две цепнатини. А бе вие занаятчии ли сте, бе, започна почти тихо, така че трябваше да се напрегнем да го чуваме. Занаятчии ли сте или някакви хаймани, тръгнали на разходка? Вече нямаше нужда да се напрягаме. Децибелите изведнъж бяха хвръкнали нагоре, до макс. Ще се изпотрепете, бе! Ще ме вкарате и мене в затвора … И пак трябваше да се напрегнем, за да чуваме нататък. Разправете как стана!
Бяхме докладвали на втория механик, той пък беше информирал шефа, но щом иска, налагаше се да го повтаряме. Впрочем повтори го третия. Някой, каза, или аз, или … – посочи с поглед към мен – не е затегнал гайките на регулатора и като включих двигателя, стана белята. Късичко докладва. Какво да предъвква нещо, което всички вече знаеха. Съжалявам, шефе. Аз съм виновен.
Виновен бил, изригнаха пак децибелите, но този път очите му не бяха две цепки, а нормални човешки очи с тревога, със загриженост в тях. И по-тихо додаде – как е ръката? Нищо ми няма, изгеройства моят човек, но погледна с гримаса към дебело бинтования си крайник. Откъртило се парченце от кожуха на регулатора и ме перна. Нищо особено. Това му беше хубавото на шефа, че не си падаше по празни лакърдии и дълбокомислени обобщения, по напътствия и предупреждения. Беше все пак главен механик, а не класен ръководител в прогимназия. Каквото станало – станало, приключи разследването той. Довечера тръгваме, а утре боцманът се залавя да монтира нов регулатор. Имаме ли, боцмане? Знаеше, че имаме, всички знаехме, но го каза, колкото да включи и него в разговора. Което не се получи, защото онзи само кимна – ясно, значи, разбрах. И без много плямпане пред другите – завърши събирането шефа. Ние сме се оцапали, ние ще си го бършем. Хайде …
И потеглихме към Лисабон. Още на другия ден боцманът показа, че е велик боцман и додрапахме до Португалия без нови проблеми. Само че тук, бях го решил още преди, реших да изляза. Да стъпя на бряг, че ми се беше надула главата. Казах го на Кътьо, бизнеспартньора ми, той рече ами добре, колкото за две бирички имам пари и поехме с останалите. Редовното скитане по улици и магазини, из паркове и покрай различни по големина и фасон паметници, докато стане време за прибиране. Бяхме си нацелили още на излизане една кръчма до пристанището и ускорихме ход, сякаш ще изтървем бързия влак. Хлътнахме в свойската атмосфера на тютюнев дим, миризма на бира и вино и кръчмарска гълчава, примесена с някакви лакърдии откъм телевизора. По-специалното беше, че всички присъстващи бяха вперили поглед в екрана и слушаха прехласнати какво им редят от там. Дотам прехласнати, че кръчмарят не обърна внимание на поръчката ни. Питай ги, бе, сръчка ме Кътьо, какво толкова са се заслушали. Кимнах, праснах едно запитване дали говори някой английски, никой не ми обърна внимание и се заслушахме и ние.
По това време суратът на говорителя беше сменен от кадри, в които се вихреше основно една и съща персона. Във военна униформа – ту бойна, ту парадна, в цивилни дрехи, с деца, с други мъже. Ясно – големец някакъв, техен големец навярно, с когото нещо се е случило. Питай бе, пак ме сръчка Кътьо, така че се наложи да му се озъбя – кого да питам, не виждаш ли, че никой не ни обръща внимание, пък и не знам португалски. В това време дадоха на целия екран портрета на човека, отдолу с надпис, явно името му, от които разбрах само едната дума – Салазар. Всичко това в траурна рамка. Туй им е шефът бе, поясних на моите, на което Кътьо направи физиономия: разбрахме кой е, толкова и ние можем да прочетем. Кръчмата беше притихнала.
После стана нещо интересно. На една-две маси започнаха шумно да вдигат наздравици, на други пък – хора да подсмърчат. Наистина интересна работа, но не забравихме защо сме се домъкнали и пак си поискахме нашите си бири. Този път човекът зад тезгяха ни обърна внимание. Кътьо направи поръчката. Четири – показа четири пръста, бири – посочи бутилка бира. Онзи извади от хладилника четири шишета, отвори ги, прибра си парите, после запита – откъде сте вие, бе, какви сте. Запита ни с думи, които не разбрахме, но и с жестове, с каквито обикновено се прави комуникацията из пристанищните кръчми къде да е по света. България, почти хорово отвърнахме и той се усмихна. България, комунисто, каза, добави нещо като вива, поне така го разбрахме, извърна се, напълни едно шише с вино и го пробута към нас. Пак с жест обясни, че е от него. Че черпи. Ние запитахме все на същия жестомимичен език защо, а той – Салазар, и направи кръст. Черпи, значи, заради това, че Салазар е умрял. Бре! Обаче не се задълбочихме, просто Кътьо взе шишето и четири чаши от другия край на тезгяха и си намерихме празна маса. Нататък стана още по-палаво. Кротко си пиехме бирите, нали ги бяхме плащали, така че виното си чакаше реда, и само се оглеждахме.
Когато обаче наченахме шишето, от една маса се надигна възрастен мъж с плувнали в сълзи очи, дойде при нас и подкара реч с някак укоризнен или пък назидателен тон. Не разбрахме нищо, но кимахме във всяка пауза, която правеше. Онзи жестикулираше и взе като че ли да ни се кара, сочеше виното, телевизора, кръчмаря и ние пак кимахме без да схващаме какво става. От друга маса се надигна друг, отиде до тезгяха, поръча и той шише вино, взе го, донесе ни го, тури го пред нас и подкара и той реч. Ей, да не стане беля, я разбери какво искат тези, бе, все някой ще знае някоя и друга дума на английски. Не беше Кътьо, а Ачо, нали си беше по-плашлив и все вземаше овреме мерки. Отидох до кръчмаря, питах го за знаещ английски, на нашия си език с повече жестове и малко думи го запитах, и той се провикна към дъното на заведението. Дойде един, чийто английски беше като моя, да речем, полски, но горе-долу разбрах кое какво е. Починал бил Салазар и затова, от радост, едните ни почерпили. А другият пък бил фен на диктатора, съратник или нещо такова, и ни се карал защо приемаме почерпката. Горе-долу това ми се изясни и го транслирах на моичките. Виж ти, поклати глава Кътьо, какви хора, за какво се дърлят. Кой да знае, че макар и след доста години и при нас ще се случи нещо подобно. Никой, разбира се, но Ачо обаче знаеше, че трябва да сме предпазливи. Давайте да ударим набързо виното и да изчезваме, да не се замесим в нещо, каза и по изключение го послушахме, защото атмосферата в кръчмата ставаше все по-гръмогласна. Ами това е. Какво са две шишета вино за четирима жадни млади мъже. Люснахме ги и дигнахме гълъбите. Двамата с Кътьо поизостанахме, той ме хвана под ръка и рече: абе във всяко пристанище все по някоя беля, бе. Да стигнем веднъж Ливърпул, че да ми олекне.
И стигнахме. Онзи адреналин, който бях усетил в Измир, пак се появи. И се увеличи, защото първия ден след пристигането не можахме да се стиковаме с Кътьо да излезем заедно. Различни дежурства, различни вахти. На втория обаче поехме. Да завършим удара. Влязохме в първия дюкян, на чиито джамове пишеше злато. Влязохме с пълната увереност, че ще излезем богати, но не би. Човекът ме изслуша – имаме, значи злато за продаване, пръстени, продаваме ги по четири лири бройката. Възпитано ме изслуша и каза, че иска да го види златото, така че му подадох едно пръстенче, той си тури лупата на окото, огледа го, нещо драсна по него, нещо капна и ми го върна. С въздишка изрече „търкиш голд, йес“? и аз се обърнах да го преведа на Кътьо.
Нямаше нужда – беше разбрал, все толкова английски знае всеки моряк. Разбрал беше и че се задава, макар и по незнайни причини, провал. Събаряй цената, изръмжа, намали на две лири, да видим какво ще стане. Човекът насреща ми наблюдаваше кротко диалога ни. Чакаше. Според Кътьо чакаше да свалим цената, но според мен – да се разкараме. Е, преведох указанията на бизнесмениджъра ми. Човекът насреща поклати все така кротко глава. Не ставало въпрос за цена, а за качество на златото. Много нисък карат било, в Англия такова не се търсело. И пак зачака. Да си тръгнем. Този път не му превеждах на моичкия, подхванах го под мишница, метнах едно гудбай на онзи и прекрачихме на тротоара. Там вече му обясних ситуацията. Пребледня. После се отърси като мокро куче и се опита да навири гребен. Мошеник, изсъска, това е той – един мошеник. Искаше да ни излъже. Ще идем при друг. Ще стане играта, не се притеснявай. Обаче се притеснявах. Започна да ми мирише на изгоряло. Да усещам, че сме изгорели. Така се и оказа. Не мога с точност да кажа колко километри изтрамбовахме, в колко подобни магазини и ателиета влязохме, колко пъти правих предложението ни, колко пъти получавах отказ. С една и съща приказка – „търкиш голд“.
Припадаше вечер, когато се отказахме. Тюркиш ще ми казват, процеди Кътьо, ми тюркиш ще е, няма да е инглиш, щом им го продаваме евтино. Но го промърмори така че едва го чух – май че и той изпитваше същия срам като мен, защото в разните дюкяни бяхме видели тяхната стока. Елегантни, красиви бижута, нямащи нищо общо с нашите голишарчета. Дали пък нямаш някоя лира, че да ударим поне по една биричка, изгледах го почти умолително. Нямам, отряза ме той, да не съм банка, нали в Лисабон те черпих. Разбрах, че положението става напечено, не ми се е стросвал така, и рекох да поразведря ситуацията.
Виж, казах, дай да влезем в някоя кръчма, ще предложим един пръстен, от моите един ще дадем, за две бири. А? Става ли? В очите му се мярна нещо, после друго, накрая през зъби изрече „добре“. Влязохме, обясних на бармана какво искам, подадох му едно от парчетата ми, той го огледа и запита какви сме. Моряци, отвърнах, после го излъгах – сърби. Излъгах го, за да не срамя българското, щото си беше за срам работата. Поклати онзи глава, наля две малки бирички, пробута ги по тезгяха към мен, върна и пръстенчето и само рече „наздраве“. Е, малко унизително си беше, признавам, но изгълтахме бирите, след толкова маршируване и излагации ни дойде като мехлем на болно място, аз благодарих многословно и се измъкнахме.
Това беше краят на финансовия ни удар. Пари – стока – пари прим. Да върви Кътьо да го разправя на помполита. Или пък да върви направо на майната си. Два месеца плаване за десет тенекийки, които щях пък аз да нося на майната си. По обратния път нямаше къде да ги продадем на сметка, в България пък съвсем не можехме да им вземем парите. Поохладняха отношенията ни, както, впрочем, става винаги при обявяване на фалит. Или може би беше банкрут. Да иде да пита помполита кое е по-правилното. Да продължи да се ограмотява. Брокер! Финансист! Да прави каквото си ще. Аз си гледах вахтата, броях дните до Пирея, че след Гърция се прибирахме у нас, и това е. Виках си – нищо, ще пропусна узото и рецината, обаче като се върна във Варна, що ракия и вино има за изпиване. Сиртаки пък мога да слушам и на кораба от транзистора си. Айде де! Два дни в Пирея и после – на бегом към дома. Само че не било писано.
От ход влязохме в пристанището. Този път бях на маневрата. Не беше на моята вахта, но бате Боби струпваше едва ли не цялата команда долу. Парен каша духа, както викаше баба ми. Да не вземе този път нещо друго да откаже – та да има хора под ръка. За толкова години една авария не съм допуснал, усмихваше се тъжно той, а сега блъснах параход. Заради това се струпвахме долу – всеки на някакъв пост, да сме готови при евентуална авария. Та започна, значи, маневрата. Среден ход, малък ход, среден ход – в границите на нормалното. И изведнъж – стоп. Пълен назад. Стоп. Пак ли се блъснахме някъде, озърна се шефа. Аз май бях най-близо, така че го чух. В гласа му имаше изненада, болка дори, да го река направо – страх. Явно, както на всички, и на него му се събрало много. Погледна ме и ми кресна: не ме зяпай, а бягай да видиш горе какво става.
Напуснах бойния си пост и хукнах да изпълнявам нареждането. Горе не видях кой знае колко. Само някаква тупурдия, подтичване на готвачи и камериери и прочие свободни от маневра зяпачи насам-натам. Какво става бе? Какво! Ударихме един влекач. Е? Ами потъна … Хукнах надолу. Шефа ме привика с пръст до него и посочи ухото си. Да докладвам, значи на него, да не ме чуват останалите, че да стане и при нас някаква паника. В това време пак започнаха да дават ходове от мостика – значи нещата, си помислих, не са чак толкова лоши, и по едно време щамбайнът иззвъня за свободна машина. Целият спомагателен екип хукнахме нагоре.
Оказа се, че нещата са доста по-лоши, отколкото си мислех. Като сме шибнали един малък влекач в борда, той за минути потънал. А сме го шибнали, защото той сякаш нарочно се е подложил на курса ни. Това как да е. Обаче докато потъвал, двама скочили и заплували кой накъдето свари. Онези наши зяпачи решили точно в този момент да го дават самаряни, да помагат, ще рече, и един от папуняците заметнал спасителен пояс накъмто гърчолята. Заметнал, хакнал го по кратуната, че поясите бяха коркови, стояли по местата си години, изсъхнали и корави, и човекът потънал. Е, не съвсем, след малко си показал главата над водата и още по отчаяно задрапал колкото може по-далече от кораба – да не се стовари още нещо отгоре му. Това е информацията.
Като излязох на палубата, вече се бяхме вързали. И ни запряха. Да бе, арестуваха кораба. Туриха двама полицаи на кея до трапа и зачакахме какво ще става по-нататък. Навремето в казармата ме бяха тикнали в ареста за едно денонощие. Нищо особено, ще речеш – пазеха ме наши хора, от другия взвод, даже с разводача на караула бяхме учили в един клас, даваха ми цигарки, на сутринта ми бяха купили дори вафла, нищо особено, но си остава едно гранясало чувство, че си арестуван. Че си зад решетки. Несвободен. Така се чувствахме. Докато започнаха да идват пак, както в Измир, различни по ранг и длъжност служебни лица. Имаше и униформени. Не с флотска униформа, а с полицейска. Замръкнахме си с ченгета на кея, събудихме се вече с други ченгета. Пак върволица от длъжностни лица.
По едно време взеха капитана с кола, върна се след има-няма два часа и събра екипажа. Ще чакаме, започна да ни пояснява. Общо взето вече се било изяснило, че онова катерче се е шмугнало под носа ни нарочно – заради застраховката, че било сдало вече багажа и ставало само за скрап, игра искали да спретнат, значи, а пък на рулевия му, дето сме го халосали, му нямало нищо. Искал да завежда дело за посегателство, но и това се разминало. Сега сме щели да чакаме да дойдат хора от Параходството – юрисконсулт и директор, за да подпишат съответните документи, че да освободят кораба от арест. Тръгнали били и до следващата сутрин всичко щяло да се уреди. Дотогава, направи опит да се усмихне измъчено накрая, сме зад решетките. Няма да има узаки и сиртаки този път. Подписват и тръгваме. Без товар. Така е решено.
Изчакахме, докато хванем пътя към България. Фактически целият екипаж изкара престоя като мен – без узо и рецина. Голяма работа! Важното е, че този прокълнат рейс свърши. По-после се разколебах дали наистина е бил прокълнат. Барона остана на брегова служба, началническа, повече не ходи да се плацика по морета и океани, при семейството си остана, на брега, като човек. Бате Боби, стар ерген, се запиля по дългите линии, при големите дизели без разни рейки и прочие бъзикни, без маневри на всеки два-три дни, които така или иначе носят и рискове, и психическо амортизиране. Кътьо не знам накъде отпраши да реди други финансово-икономически игри и да дири пари прим. Аз си изкарах отпуската, не ми се връщаше на същия параход, и известно време бях на въглищарите. После дойде Нова година и подарявах направо като един богаташ златни пръстени на женската част от родата, което ме издигна в очите им. Едно пръстенче дадох и на една девойка, след което се заредиха различни последствия и за нея, и за мен. Но това е друга история.

Публикува се с разрешението на автора и Морски вестник

Maritime.bg – Любопитно

Последни новини

Последни новини

Министър Алексиев прие от името на България председателството на ТРАСЕКА

Министърът на транспорта, информационните технологии и съобщенията Христо Алексиев прие от името на България, председателството на Междуправителствената комисия ТРАСЕКА за

Най-четени през месеца

Имейл абонамент
Имейл абонамент
Получавайте новините на Maritime.bg директно и във Вашата електронна поща!
Винаги може да спрете Вашия имейл абонамент