Мъжки празници и случки на борда на един параход

Разказва Любен Любенов (на снимката)

liuben-liubenovМного искахме да разкараме бай Крум от парахода. Причините бяха различни, поне за нас, за тайфата, а и подочувахме, че и началстващите лица не го харесват дотам. Екипажът беше комсомолски, значи само млади мъже, а бай Крум наближаваше пенсия. Ние се събирахме по всякакъв повод, удряхме по някоя чашка, а той ни веднъж нито седна с нас, нито ни даде и една чинийка салатка. Сякаш от неговото ще ни сипе. Само с третия помощник, големи авери го даваха по непонятни за нас, останалите, причини, като се затвореха в кабината му, тогава примъкваше, както той му викаше, драно мезе. Ще рече – суджук, филе, такива работи. И на началниците, като седнеха да ударят по едно питие, пак такова носеше. Хайде, носенето си е носене. Не се заглеждахме в канчето на по-старшия. Но като ходеше при тях, кодошеше. Уж между другото, от сигурен източник го научихме, смотолевял, че този казал така, пък онзи направил иначе. Докато поднасял чинийката с вкусотиите, сервирал и мръсотийките си. Само че капитанът, шефа и помполита бяха курнази, явно и на тях не им допадаше гадорията му, защото след доносите му не следваше нищо, но все пак – всичко до време. Никой не можеше да гарантира, че един ден нямаше да хване дикиш някой от сигналите му. Такава дума ползваше – сигнали. Сякаш е регулировчик или сигналчик във военния флот. Има и още нещо – началниците, и те хора. Нали като вижда, че не вземат мерки, наш Крум можеше да прати сигналите си и по-нагоре и тогава да ги дръпнат – абе вие защо сте спали, бе! Щото, да си го кажем правичката, правеха се нещица, дето не са точно по правилата, не са за пред хора и за приказване на висок глас. Може и дребни да са, но зависи как ще ги погледнеш, как ще ги изтълкуваш и кога ще стане белята. Няма тук да ги изреждам – не бяха едно и две, та затова все се надявахме, че ще му скроим някак си шапката и ще го ритнем сигналиста от парахода. Редяхме различни планове как да го сторим, но все не можехме да измислим варианта.
После нещата станаха от само себе си.
Тогава въртяхме из Скандинавията. Товарене – разтоварване, все на север. Посвършиха ни запасите от пиене, а нямаше откъде да си купим. Дори и на шипшандлера цените бяха толкова солени, че ги отминавахме със споменаване на майки, лели и прочие по адрес на алчния кръвопийски капитализъм. И ние от машината решихме да решим проблема технически. Като не става с долари, с ум да го решим. От една десеткилограмова кутия от сухо мляко направихме казана. От тръбички за дюзите спретнахме серпентината. Топлинната енергия вземахме от прост електрически котлон. Една кофа за студената вода с кранче отдолу и това е. Сутрин даваха в големи количества различни конфитюри за закуска, на обяд – портокали, мандарини и прочие плодове, така че суровина за джибрата имаше. Сместа се туряше в голяма дамаджана от дестилирана вода, добавяше се мая за хляб, която крадвахме под носа на бай Крум благодарение на агента ни Коста – помощник-готвача, материалът се оставяше за ден-два в котелното отделение и после… После в моята кабина, че беше най-близо до котела, започваше варенето. Плътно го следваше пиенето. Като се напълнеше една каничка от двеста-триста грама, наливаше се още топла-топла ичкия по чашките и се чакаше, вече спокойно, следващата доза. Не че се получаваше нещо особено, понамирисваше на кисело, удряше на мая, но нали си беше ракия, ставаше за едно наздраве на сладки приказки. Защото събиранията не бяха толкова заради пиенето, колкото за лакърдиите, които продължаваха по час-два. Хайтите подготвяха спиртоварната накъмто десет и половина-единадесет вечерта и докато изляза от вахта в полунощ, първата доза вече беше готова.
Е, онзи път я направихме по-сериозно. Дежурните по казан заредили по-отрано техниката. В полунощ започваше втори февруари. Празник, значи. То е малко особено. Общоприето е, че е празник на педалите. За онова – дето турците вземали мъжки рожби за еничари, че поставяли червен знак на портата на къщата, от която вече са взели момченце, че българите се сеферясали да турят същия знак от заклан петел и така да опазват момчетията си – за тези исторически корени на празнуването на втори февруари корабният народ не знаеше. Някой някъде казал, че е педалско празненство и така останало. Въпреки това го отбелязвахме. По мъжки го празнувахме – с попийване и двусмислени наздравици. Не само защото на парахода, ако не друго, постоянно се търсят поводи за почерпки, но и водени от нещо сумрачно, недоизказано дори в мислите си – ами като сме само мъже, като по месеци не виждаме нищо друго освен вахти и бридж, а сънищата ни са все населени с руси бамбини, не дай си Боже човек да се подхлъзне и неусетно да доплава до обратния бряг. Руснаците казват: хубаво е не там, където ни няма, а там, където никога не сме били! Ами ако и там не е лошо, а? Имахме си, значи, едно наум, един страх, да го нарека – никой, разбира се, при никакви обстоятелства не би си го признал, – от подобно включване в другия отбор и най-вероятно заради това с много самоирония и също толкова ищах за някоя и друга чашка отбелязвахме деня.
Е, чакаха ме. Каничката – пълна, чашките – подредени. Спиртоварната – заредена за втората доза. За мезе – гевречета. Попрепечени, правени скришом от бай Крум, но пък точно като за такъв ден. Халки значи, да не обяснявам нататък, че няма смисъл. Наздраве! Пак наздраве. И все с око накъмто втората каничка – докъде е стигнало нивото. По някое време се зачу нещо смислено – извън халките, тубичките с вазелин, манифестациите на вълнолома и прочие глупости. Що не отидем да честитим на капитана, бе? К`во като е капитан, и той е момченце като нас. На някои се видя дори много смислено, на други – не дотам. Така или иначе обаче след втората каничка се реши да се отиде.
Похлопахме. Един от тайфата почука, докато другите бяха готови да изчезнат и стояха по-отстрани. Ще рече, че капитанът ни е чакал, на минутата отвори. Да? – изгледа ни с полуусмивка – какво има? Ами то, такова, кептън, подкара най-близко стоящият до вратата, вече не си спомням кой, нали е празник, та рекохме да ви почетем. Полуусмивкатка стана цяла. Благодаря, момчета, рече изненадващо, помислих си, че ще ме забравите. И додаде: един момент. Врътна се, влезе си в кабината и се върна с преполовена бутилка уиски. Ето, да се почерпите за мое здраве. И да си приплакнете устата след онази гадост, дето си я варите в кабината на четвъртия механик. Но само толкова. И после да лягате, че работа ни чака.
Това беше. Мъжкар. Капитан. Не се разлигави – как може, на какво прилича! Или пък – влезте, заповядайте! Всяка жаба да си знае гьола и мястото в гьола. Благодарност, почерпка и толкова. И, виж го ти него, знаел за спиртоварната! Сигурно от Крум. Мамка му и сигналист! Що не вземем да му окачим на вратата на кабината няколко сегмента, халки, значи, за празника, а? Това беше второто смислено предложение за вечерта, но доста по-късно разбрахме колко смислено е било. Речено-сторено. Боцманът отскочи до складчето си, там държеше резервните части, донесе седем-осем сегмента – от главния двигател и от спомагателните дизели, нареди на двама да идат да ги закачат на вратата на Крум, като се върнаха, разделихме по равно уискито и на малки глътчици с голямо удоволствие си го цокнахме. После си легнахме.
И после станахме.
Крум тръгнал да ходи до тоалета, дръпнал вратата, раздрънчали се сегментите, уплашил се, изкрещял, разбрал какво е, досетил се за повода, изпсувал, награбил железарията, направил няколко крачки до другата врата – към палубата, и захвърлил резервните части в морето. Само че докато крещял, докато псувал, докато награбвал каквото му е било окачено и го хвърлял в морето, се разбудили съседите му, след това и други. И стана тупурдията. Наизлязохме и ние, по-настрани бяха кабините ни, та се усетихме последни, станахме, колкото да видим, че в среднощната шетня са се включили и главният механик, дори и помполита.
Още там, на място, започна разследването. Кажи какво става, Круме, започна малко строго помполита. Нищо особено, просто пита, но със строгост, както му прилича. И онзи подкара – тези педали, дето нищо и никого не уважават, решили да се бъзикат с него и му турили разни халки на вратата, за кашмер да става. Не халки, а сегменти, кротко вметна главният механик, сегменти по тридесет-четиридесет долара единия. От известно време шефа не идваше на нашите седенки, помолил ни бе да не го викаме, защото бе пострадал нещо с дроба си – черния, не белия. Беше ни казал – недейте, момчета, като ме извикате, ще дойда, но после – лошо. Уважихме го, не го викахме и сега не беше в курса на нещата. Не беше и заради това направи само късата си вметка и замълча. Обаче в този момент забелязах някаква искрица в погледа на помполита. Имахме късмет с него – не беше от онези помполити, дето са ги събирали из разни комитети да дойдат и да се поразходят по някоя година до пенсия, а наше момче, бивш механик, врял и кипял в различни нещица. Забелязах аз искрицата и зачаках, усетих, че ще става интересно. А помполитът продължава, но вече без предишната строгост в гласа, загрижено някак, ще речеш свойски: Така, значи, сегменти са били, които ти си взел за някакви халки. И са искали да се измайтапят с тебе, значи. А ти какво ги направи тези сегменти, Круме? Онзи отсреща не усети нищо: как какво, хвърлих ги в морето, какво… Все не разбирах накъде отиват нещата, докато не се обади за втори път шефа – ами те не са твои, че да ги хвърляш. Народна собственост са и струват колкото валутата ти поне за два месеца. Някои се разкикотиха, други, като мен, запазиха мълчание, но кажи-речи всички останахме с впечатлението, че се готви курт капан. Почнат ли се да се споменават думите народно или държавно – никога не е на добре. Само Крум, тъпият му сигналист, не загряваше. Нищо не плащам, изръмжа. И се опита да се фръцне към кабината си. Ще се наложи, Круме, изрече тежко помполита. Строгостта се бе върнала в гласа му. Щом е държавно, не може на който му скимне да го пилее. Но ще му мислим утре. Сега да лягаме да спим.
Толкова.
Толкова беше през нощта. Продължението – на сутринта. Капитанът и помполита извикали Крум. Шефа не бил там – не беше подходящ той за сложни игри, пък и каква му е работата да се занимава с готвача. Кое как е минало, научихме по-късно, доста по-късно, когато третият помощник ни го разправи – по думите на самия потърпевш, който му го изплакал на последната почерпка на двамата. Извикали го и започнали направо – как ще стане плащането. Щото, нали, не може просто да се махне с ръка и да се забрави прахосването на толкова сегменти. И сигналистът най-после май разбрал, че ръководството му праща някакви сигнали. Не му мислил много, а директно се изблещил: както кажете, така ще направя. Помполитът си замълчал, но капитанът го открехнал. Виж какво, Круме, аз разбирам какво си преживял. Но и ти трябва да разбереш, че при толкова свидетели не мога да си затворя очите. Или трябва да платиш хвърлените сегменти, да ти се удържат от валутата, или да подадеш молба за слизане от кораба, аз ще я подпиша, а после, след като вече не си на парахода, докато се натъкмим какво и как да направим, докато оформим решението си, пиши го бегало. Кой платил – платил, кака се ожени, както се казва. Само че трябва да си остане тук, на шест очи – иначе лошо ни се пише. На тримата ни.
До обяд се разбра, че готвачът е подал екстрена молба за смяна – по здравословни и семейни причини, че ръководството е влязло в положението му, изпратило е радиограма до параходството и най-вероятно от следващото пристанище – тъкмо се падаше Мурманск, значи пътуването ще е и по-евтино – ще потегли за България.
Ами толкова. Така съм го запомнил онзи втори февруари – като голям празник, като два празника за екипажа. Два мъжки празника. Пък сегментите, да не забравя да го спомена, бяха бракувани. Повечето го знаехме, но си мълчахме.

Вижте още от автора: Прокълнатият рейс

Maritime.bg – Любопитно

Последни новини

Последни новини

Намалял е броят на инцидентите в морската индустрия за последното десетилетие

Новите дигитални системи и подобрените технологии при строителството на плавателни съдове, строгият регулаторен надзор и подобрената култура на безопасност са допринесли за

Най-четени през месеца

Имейл абонамент
Имейл абонамент
Получавайте новините на Maritime.bg директно и във Вашата електронна поща!
Винаги може да спрете Вашия имейл абонамент