Южнокитайско море – геополитика на необходимостта

kitai-koraboplavaneИзвестният писател Том Кланси има книга, в която САЩ и Китай започват световна война. Причината – споровете около Южнокитайско море. През 90-те това може и да е било в сферата на фантастиката, но днес е в графа „реалности“.

От няколко години спорът за островите Спратли между Асоциацията на страните от Югоизточна Азия, Тайван и Китай придобива особено остри измерения. Всяка от тези държави има своите основания за претенциите към островите Спратли и Параселските острови. Виетнам, Китай и Тайван, базират претенциите си на исторически факти и аргументация. Все пак китайците са смятали тези острови за своя собственост много преди държави, като Филипините и Малайзия да съществуват. От друга страна Филипините, Малайзия и Бруней предявяват исканията си, позовавайки се на конвенцията за морско право на ООН.

Както в икономическо, така и в геостратегическо отношение Китай не може да си позволи да загуби островите в Южнокитайско море. През последните три десетилетия Китайската народна република увеличи многократно икономическата и военната си мощ, като свидетелство за това нарастване е номиналният БВП на Китай, който през 1978 г. се е изчислявал на 216,81 милиарда долара, а според МВФ към 2016 г. е 12,253 трилиона долара. Тази огромна експортно ориентирана икономика консумира все по-големи количества природни ресурси и особено въглеводороди. За повечето от тях Китай зависи или от Русия, или от арабските страни и Иран. Основният морски път, по който петролът от Персийския залив достига до Китай минава именно през Южнокитайско море. Нещо повече, според Министерството на геологичните ресурси и минното дело на КНР, в Южнокитайско море има нефтени находища, които се оценяват на 17,7 милиарда тона нефт. Следователно в интерес на Пекин е, не само да подсигури пътя, по който идват ценните доставки от Персийския залив, но и да сложи ръка над ресурсите, които морето крие. Управляващите в Пекин планират да инвестират над 30 милиарда долара в нефтодобива в Южнокитайско море през следващите 20 години, като очакванията са за 25 милиона метрични тона годишен добив на нефт и газ.

Освен, че през това море минава почти две трети от световната търговия на петрол, то е и основната морска комуникационна артерия между САЩ и съюзниците им в североизточна Азия. Това естествено означава, че за Китай изгодата от установяването на контрол в региона е тройна.

Поради тези факти, лидерите на Китай от години се стремят да сложат ръка над островите. Първоначално Пекин все още се придържаше към изпитаната си стратегия за постигане на „хармония и добросъседство“, но намесата на САЩ в спора принуди Китай да вземе крути мерки, като строенето на изкуствени острови и военноморски бази в Южнокитайско море. Това се наложи още повече от факта, че страните от АСЕАН (Асоциацията на страните от Югоизточна Азия) призоваваха Китай да реши споровете си с тях чрез многостранни международни форуми, с участието на Вашингтон. Както може да се очаква това не доведе до резултати тъй като е известно, че Пекин традиционно предпочита двустранните и директни преговори с всяка страна, с която има спорове. През годините Пекин е доказвал, че това е един успешен преговорен формат. Най-яркият пример за това са успешните преговори по прокарването на демаркационна линия през Тонкинския залив през 2000 година. Тогава с директни преговори и добра воля Китай и Виетнам решиха спорове си, чийто характер напомняше много на днешните спорове за Южнокитайско море (с разликата, че сега залогът е много по-голям). Впрочем през 2008 г. Пекин и Ханой излязоха със съвместно комюнике, в което подчертаха, че и двете страни ще търсят мирен и добросъседски път за разрешаването на споровете за притежанието на островите Спратли и Параселските острови. За съжаление, това комюнике показа само една пожелателност, защото през 2009 г., с активната поддръжка на Вашингтон виетнамците назначиха губернатор на Параселските острови, което се възприе, като предизвикателство към Китай.

За островите Китай спори и с Филипините при това още от 1995 г. Филипинските правителства многократно са обвинявали Пекин, че не желае да води многостранни преговори със страните от АСЕАН, както и, че Китай нарушава неприкосновеността на филипински териториални води. От 1995 до 2005 г. Филипините повдигаха многократно въпроса за притежанието на островите на различни международни форуми и конференции, но без особен успех. Това доведе до близо десетгодишно охладняване в отношенията между КНР и островната държава, което завърши през 2005 г. Тогава Китай, Филипините и Виетнам подписаха съвместно споразумение за проучвания в Южнокитайско море, които да определят потенциала на региона от гледна точка на нефтодобива. Партньорството и разбирането в това отношение приключиха, когато през 2009 г. подобно на Виетнам и Филипините изостриха спора, очаквайки, че ще бъдат подкрепени от САЩ, както и стана.

Единствената страна, която също има претенции към островите, но не влоши отношенията си с Китай е Малайзия. Малайзийското правителство е изразявало многократно недоволството си от налагането на Китай в региона, както и притесненията си за едно ново комунистическо въстание в страната, което би се финансирало от Пекин. Въпреки това, малайзийците единствени възприеха подхода на Китай, който се основава на директни двустранни преговори, без намесата на трети страни (най-вече САЩ). В този смисъл не по-маловажен за запазването на добрия тон е и фактът, че Малайзия подкрепя политиката на Пекин спрямо Тайван, която се определя от принципа „Един Китай“. Според него, държавите, които искат да имат отношения с КНР, трябва да се откажат от признаването на Тайван.

Във всички тези регионални спорове активна роля вземат и Щатите, които през 2010 г. обявиха, че „за САЩ и страните от Азия е от жизнено важен интерес, да се гарантира свободата на корабоплаването и неограниченият достъп на САЩ до азиатските води, както и да се уважава международното право“. Естествено, Вашингтон не би могъл да позволи на Китай да сложи ръка над тези морски пътища, които биха позволили на Пекин да оспори хегемонията на САЩ в Азиатско-тихоокеанския регион. Особено силни станаха притесненията на Вашингтон в последните години, когато Китай не само, че започна строежа на бази за флота и авиацията си в Южнокитайско море, но и разширяването на военноморската му мощ достигна до безпрецедентни нива.

На 30 май 2015 г. в Сингапур секретарят по отбраната на САЩ Аштън Картър заяви, че „превръщането на една подводна скала в летище не дава права и суверенитет, както и позволение да се ограничава международният въздушен и морски транспорт“, изказване очевидно насочено срещу Китай. Освен това Картър обеща, че Щатите ще продължат да изпращат бойни кораби, подводници и авиация в региона, за да гарантират „сигурността на морските пътища и суверенитета на засегнатите страни“.
В отговор на това, проправителствената китайска информационна агенция „The Global Times“ написа следното:

„Ако Съединените щати имат предвид, че Китай трябва да прекрати дейността си, то Американско-китайска война в Южнокитайско море е неизбежна.“

Това е само едно от доказателствата, че Южнокитайско море е „червена линия“, която според Китай САЩ не трябва да преминават.

През декември 2015 г. строежът на китайски военноморски съоръжения продължи с пълна скорост, като вече е имало инциденти между ВМС на САЩ и китайските сили в региона, които за щастие са завършили без ескалация.

Най-актуалното развитие на конфликта е от началото на февруари 2016 г., когато американски сателитни снимки показаха, че Китай изгражда база за хеликоптери на остров Дънкан, който е част от групата на Параселските острови. Досега основното поле на действие за Пекин бяха островите Спратли, но след успешното им „усвояване“ вниманието на китайците се насочи към втората важна група острови в Южнокитайско море. Според американски специалисти, в момента Пекин изгражда една голяма система от съоръжения за модерни хеликоптери, чието основно предназначение е ASW (anti-submarine warfare), т.е. предназначени за преследване, локализиране и унищожаване на вражески подводници. Неотдавна близо до острова Тритон премина американският боен кораб „USS Curtis Wilbur“, а ВМС на Китай в района бяха привеждам в бойна готовност, тъй като пътя на американския кораб преминаваше опасно близо до едно от местата, където китайците правят проучвания за нефтени находища.

Подобни случаи зачестяват, а от своя страна това иде да покаже, че САЩ няма да предадат „без бой“ интересите си в региона. От друга страна, нарасналото самочувствие и мощ на Китай, както и стратегическите му интереси, правят невъзможно отстъплението от Южнокитайско море. За САЩ и Китай това е геостратегическа битка от най-висша необходимост. Към момента Пекин води в този сблъсък, а това значително увеличава шансовете му при оспорването на глобалната американска хегемония.

Симеон Миланов, a-specto

Maritime.bg – Свят / ВМС

Външно съдържание и реклама

Последни новини

Последни новини

Кап. Христо Христов: Моята нептунова поща още намира получатели по света

Какво го е накарало да използва нептуновата поща, за да хвърли в океана близо 60 стъклени шишета с писма и как  24 години по-късно  му се обаждат чак от Южна Африка, разказва