Гьоте и Филип Тотю във Виена

korabi-dunav-eБеше ясна януарска нощ, а влекачът „Филип Тотю“ се плъзгаше по огледално гладката повърхност на скования от студ Дунав. Дори ветропоказателят-триъгълно вимпелче, закачено на рейката на мачтата, се беше умърлушил и помръдваше вяло, почти в такт с поклащанията на стария кораб. Само песента на разплискващата се в широк моряшки разкрач носова вълна нарушаваше тази оглушителна тишина.

Жълтият диск на месеца се търкаляше над короните на дърветата и хвърляше блед сноп лъчи върху заледената палуба.

От мостика се виждаха приведените силуети на моряци, суетящи се между ниперите и буксирните дъги.

Нощта беше преполовила, а сън още не ги ловеше.

В главите на много от нас бушуваха бури от страхове и съмнения.
Как ще премине предстоящата митническа проверка във Виена? Ще бъдат ли разкрити няколкото бака контрабандни цигари, закупени „на сметка“ от безмитен магазин в Югославия?

Само преди седмица нашият кораб „Филип Тотю“ с капитан Васил Цветков-Васала закотви конвоя си в югославското пристанище Велико Градище и застана „сепарат“ на централния понтон. Трябваше да вземем т.нар. „входна югославска ревизия“, състояща се от полицейски, митнически и портови контрол. С подготовката на всички видове документи и тяхната заверка се занимаваше третият пом. капитан, тоест моя милост. По изключение този път сърбите не се заядоха и подпечатаха подготвените от мен документи, без традиционните поучения и забележки.

Веднага щом „ревизията“ приключи, капитанът ме извика в кабината си и с пресилено дружелюбен, но поверителен тон ме накара да преброя наличността на корабната каса. Не помня точната сума, но тя възлизаше на няколко хиляди марки и още толкова хиляди австрийски шилинги.

-„Сашко, с тази валута ще купиш от безмитния магазин еди колко си бака цигари, но ще помолиш продавача да ги докара с бусчето до кораба. Ние ще имаме готовност да ги приберем на борда. И да не забравиш да дадеш фактурата за печат в митницата!“…
По това време бях доста млад и наивен. Бях поласкан от съзаклятническия тон и от голямото доверие, което ми оказваше най-главният човек на кораба. Като, че ли между другото, той подхвърли, че цигарите не са само негови. В групата на „играчите“ участвали един помощник капитан, лоцманите, кърмчиите и евентуално двама механици и мотористите, но аз не се съмнявах, че „лъвския пай“ щеше да остане за него. Бях безкрайно горд, че съм посветен в тайната на тези по-възрастни колеги и изобщо не осъждах действията им. Бях слушал безчет истории за моряци-легенди, успяващи винаги да надхитрят митничари и полицаи. Контрабандата на забранени „стоки“ беше обвеяна с особена романтика и присъстваше като неотменима част в моряшкия живот. Бях станал играч в отбор, който смело игнорираше бюрократичните условности на държавните статуква и досадните митнически бариери. Да, за мен всичко това беше не толкова желание за печалба, а по-скоро възможност за изява в една опасна игра за истински мъже-своеобразна съпротива срещу лицемерния социалистически морал в България. За да не будя съмнение в моята съпричастност и лоялност към „заверата“ и най-вече за да оправдая оказанато ми доверие, си купих за моя сметка 5 картона цигари, които щях да скрия в общото скривалище. По такъв начин щях да бъда приет в заветното лоно на истинските моряци, като негов равноправен член.

За съжаление поради своята неопитност, тогава не виждах най-очевидното-ние не бяхме отбор джентълмени или както тогава се казваше „задружен колектив“. Както в повечето случаи, истината се оказа безкрайно скучна и тривиална. Алчни подлеци трябваше да спечелят пари на гърба на „малките“ по предварително изготвен на брега сценарий. Със сигурност в аферата бяха замесени и службите. Как иначе да си обясним мълчанието на политкапитана, който знаеше всичко, а се правеше на приятно разсеян. Години по-късно двама от ключовите участниците в сценария станаха представители на БРП съответно в Будапеща и Виена. Ще поясня за по-младите читатели, че за заемането на такива постове при социализма, а и след това, най-важното и абсолютно необходимо условие беше принадлежността към органите на ДС. Езикова и специална подготовка не се изискваха.

При провал един от тези „малки“ гърмеше като бушон, а „големите“ по веригата оставаха незасегнати, защото имената им не фигурираха никъде като организатори на „горещите мероприятия“. Аз бях „малък“ не само по длъжност, но и в буквалния смисъл на думата, защото участието ми с 5 картона цигари беше по-скоро символично. Рискът по покупката и особено по продажбата на „марфата“ в гъмжащата от цивилни ченгета и митничари Виена, се поемаше изцяло от нас-най-младшите помощници. Но, всичко това оставаше на заден план пред възможността да се идентифицирам с останалите мъже на кораба, въпреки че бях само на 24 години.

Каквито и варианти да обмисляхме, връщане назад нямаше. Най-неприятното беше, че в деня, когато закупихме цигарите се беше случило нещо непредвидено. Друг кораб на БРП „Захари Стоянов“ беше „хванат“ със сходно количество цигари лично от шефа на Виенската митница /Zollwache-Wien/ и този негов успех увенча бляскавите честванията на 150-годишнината от създаването й. Нещата се усложняваха допълнително и от факта, че нашето скривалище беше една суха цистерна, разположена зад нипера на левия борд. Бяхме натрупали около нея стена от празни бирени каси, но никой не си правеше илюзии, че можем да надхитрим педантичните австрийски митничари. Още повече, че цистерната използвана за тайник на злополучния м.к. „Захари Стоянов“ се намираше на същото място, където беше и нашата. Двата кораба бяха с идентична конструкция от типа „малки влекачи“. По телекса разбрахме, че след завръщане на „провинилия се кораб“ в България, всички членове на екипажа, начело с капитан Чапаров ще бъдат уволнени. Най-уплашения от всички нас беше капитан Цветков-двуметров мъж, но със страхливо сърце и доста разклатено здраве. Понякога изпитвах жал към него, като го гледах как непрекъснато бърше потта от подпухналото си лице. Новината за провала на „Захари Стоянов“ го срина психически и той излизаше от кабината си само за да отиде на вахта. С него обсъждахме дори идея да изхвърлим цигарите в Дунава преди пристигането на кораба във Виена. За реализацията й го възпираха две неща: прекомерната му алчност и това, че нямаше как да възстанови касовата наличност, без да бръкне дълбоко в собствения си джоб.

Повратен момент, сложил край на колебанията му, бе моето предложение да се обадя на един приятел от Граничната полиция във Виена. Познанството ми с него датираше от времето, когато служех на пътническите кораби. През този период Австрия не беше наложила визови ограничения за българските граждани. С нас пътуваха много млади хора от всички краища на родината. Ограниченията за излизане на Запад идваха изцяло от нашите служби.

Бях го запознал с красива българска туристка, която се влюби в него и украси едно от нощните му дежурства в полицейския офис. Дълго след това, Йохан не можеше да я забрави и говореше с носталгия за нея.

По телефона от Братислава му обясних накратко безизходицата, в която се намирахме, а той без колебание обеща да нагоди смените си по такъв начин, че да дойде лично на „входна австрийска ревизия“. Митничарят, който щял да вземе със себе си бил негов доверен приятел. Изведнъж пораснах в очите на колегите си и, като че ли спечелих уважението им, а това ласкаеше самочувствието ми на „новоизпечен речен вълк“.
Настроението на борда се разведри. Вторият лоцман „Бабето“ се шегуваше с капитана и разсмиваше всички.

-„Другарю капитан, защо гарванът не може да пее като славея?“
Знаехме отговора, но предвидливо чакахме да го чуем от Бабето.
-„Защото, гарванът завършил задочно Консерваторията, бе другарю капитан“.
Добродушният лоцман от Силистра беше нисък на ръст с огромна глава. Той въртеше големите си изпъкнали очи и правеше дебел намек за това, че Васала беше завършил задочно Морско училище благодарение връзките на тъст си-юристконсулт на БРП. Като капитан, той също не се отличаваше с особени способности и умения, но пак с връзки по-късно успя да стане представител на БРП в Будапеща.

Но, да се върнем към предстоящата митническа проверка.

Уговорката ни с г-н Щаркел беше, да пристигнем във Виена на следващата сутрин в 4 часа и ние регулирахме скоростта на конвоя така, че да сме точни. Швартовахме кораба на необорудван заскален бряг и зачакахме.

Какво неописуемо облекчение изпитахме, когато от автомобила с надпис „Grenzpolizei“ слязоха Йохан Щаркел и неговия близък от митницата.

Ръкувахме се сърдечно и побързахме да влезем в затопления салон, където моите австрийски приятели положиха печатите си върху предварително подготвените от мен документи-екипажни списъци, провиант, товарителници и др. С личните си подписи те завериха окончателно корабните документи и удостовериха „де юре“ липсата на каквито и да било нарушения от наша страна. На кораба се разрешаваше да продължи безпрепятствено плаването си в австрийски води.

След като приключихме със служебната част, капитан Цветков във видимо приповдигнато настроение нареди на готвача да донесе сирене, шпек-салам и бутилка хубаво вино.

Поотпуснахме се и започнахме да си припомняме весели случки от недалечното минало. Аз и Йохан спортувахме през свободното си време и имаше какво да си кажем по тази тема. Бяхме се увлекли в приятен разговор и не забелязвахме, как бързо тече времето.

Изведнъж лицето на Йохан пребледня и той вторачен към брега, с пресипнал от уплаха глас промълви:
-„Konter Revision !“ /контра ревизия/.
Всички извърнахме глави нататък.
Стелещата се на талази мъгла се беше поразсеяла и оскъдно осветения бряг разкриваше зловеща гледка.
Зелен автомобил с надпис „ZOLL“ насочи фаровете си към кораба и спря близо до сходнята. Единият от митничарите беше в униформа с много златни звезди на реверите си, а на панталоните си имаше генералски ленти. Другите двама отвориха багажника на колата и започнаха да обличат тъмнозелени комбинезони. В ръцете си държаха стоманени шишове.
В това време моите австрийски приятели притеснено смутолявиха някакво извинение и се измъкнаха от салона по най-бързия начин.
Капитан Цветков-Васала започне да бърше мокрото си от пот лице и загубил присъствие на духа прошепна:
-„Сашко, отивам в кабината си. Като завърши ревизията ми се обади!“
Посрещнах неканените гости на трапа. Въведох ги в салона и им предложих да седнат на масата. Висшестоящият митничар се разположи удобно на кожения фотьойл, но разпореди на подчинените си да започнат незабавно щателна проверка за укрита недекларирана стока. Той отклони настоятелната ми покана да опита от прочутото българско сирене, но поиска чаша ментов чай.
Следях с тревога действията на служителите в комбинезони и сърцето ми биеше лудо до пръсване. Те накараха боцмана да им отвори форпика, където държахме на склад въжета, бои, лакове и др. Проверката там продължи обезпокоително дълго време, въпреки кучешкия студ и тежката миризма на бои.
Опитвах се да потдържам някакъв разговор, за да не проличи уплахата ми.
След около половин час, се започна основна проверка на трюмовете под екипажните кабини.

Реших, че играта е окончателно загубена, когато двамата ентусиасти в зелени оверали се качиха на палубата зад ниперите и започнаха да разместват празните каси с бира.
Отчаянието ме направи решителен и съобразителен. Събрах последни сили да се усмихна и с престорена увереност казах:
-“ Г-н Началник, ние знаем, какво търсите. Преди седмица Параходството уведоми с телекс всички български кораби за разкритото голямо количество контрабандни цигари на нашия кораб „Захари Стоянов“.

Искам да Ви уверя, че приемаме това нарушение като срамно петно върху добрия имидж на българския моряк. Преди няколко дена проведохме общокорабно събрание, на което осъдихме постъпката на нашите колеги от „Захари Стоянов“. Всички те, начело с капитана са уволнени дисциплинарно.

При нас и да е имало някакви цигари, гарантирам Ви на 99%, че те са изхвърлени в реката. Никой от екипажа няма да рискува евентуално уволнение.“

„Генералът“ от Виенската митница /така го бяха кръстили моите колеги/ се засмя, но най-много му стана драго, че не можех да гарантирам на 100% за липсата на контрабанда. Похвали се, че той лично е открил цигарите на „Захари Стоянов“ и това било голям успех за поверената му служба.

Без да губя повече време, се извиних и донесох от кабината си романа на Гьоте „Фауст“, написан в оригинал с готически шрифт на старонемски. Бях изчел почти цялата литература в немския отдел на Окръжна библиотека-Русе, но този текст беше едно истинско предизвикателство за мен.

Отворих тежащата като тухла книга на отбелязаната от мен страница /някъде по средата/и помолих „генерала“ да ми помогне в превода на едно изречение.
Само ще поясня, че съвременният немски език се различава доста от езика, на който са говорили и писали съвременниците на Гьоте.

Събеседникът ми беше очевидно много интелигентен, но въпросното изречение го затрудни. Той ме попита, дали съм разбрал цялото съдържание до въпросното проблематично изречение, и аз му отговорих утвърдително.

Когато окончателно вдигна погледа си от книгата и ме погледна със светлите си арийски очи, аз усетих в тях изумлението му, усетих че представата му за мен беше променена. Вече знаеше, че на един български кораб, работят не само примитивни балкански субекти, които денонощно мислят, как да нарушат австрийските закони. Все още вперил поглед в мен, той ми предложи с явно благоразположение да ме заведе в Гьоте Институт, където можели да ми помогнат в превода. Впечатлението, което му направих беше неотразимо, но в главата ми се въртяха съвсем други мисли.
В този момент се случи нещо неочаквано. Като, че ли сам Бог беше решил да ме избави и ми намигна снизходително. Единият от двамата подчинени митничари отдаде чест и помоли шефа си за разрешение да ползва тоалетната. Същевременно се оплака от кучешкия студ навън.

Последва кратък момент на размисъл и…нареждане за прекратяване на проверката.
-„Hör mal Jungе! Der dritte Kapitän garantiert, dass keine Schmuggel-Zigaretten an Bord vorzufinden sind. Zwar mit nur 99% Wahrscheinlichkeit, aber ich glaube ihm. Ha, ha, ha…!“
Вкочанените от студ млади митничари не чакаха втора подкана, а седнаха веднага на масата и започнаха да се сгряват с чай и ром.
Трудно е за вярване, но класикът Гьоте помогна по съвсем некласически начин за спасяването на обречената моряшка чета на Филип Тотю.
Докато изпращах новите си познати до брега „генералът“ ми благодари за гостоприемството и още веднъж ме прикани да запиша германистика във Виенския университет.

Ако си мислите, че някой ми благодари за положените усилия и завидното актьорско майсторство, много се лъжете.
Цигарите бяха извозени на следващия ден от град Тулн за Виена с личния автомобил на купувача, който беше собственик на виенски ресторант. В претъпканата с цигари кола пътувахме аз и вторият пом. капитан, а корабът остана да нощува в Тулн. Като си помисля, колко съм бил лекомислен и заради какви хора съм се подлагал на риск…! Тръпки ме побиват!

При завръщането ни в България разбрахме, че доблестният капитан Цветков е писал рапорти за мен и третия механик, в които ни беше обявил за най-големите контрабандисти на Параходството. Аз не бях отмъстителен, но Васала не случи с третия механик. Въоръжен с отверка и много търпение, той успяваше да открие капитанската лада, където и да беше паркирана. Много гуми смени другаря капитан, ама и много отверки имаше моя набор. Нали, затова е механик.

За себе си, какво да кажа?
След 36 години продължавам да чета с удоволствие произведенията на Гьоте, но най-голямото ми удовлетворение си остава спомена за плаващата чета на Филип Тотю, която успях да спася от сигурно уволнение с помощта на великия немски класик?

Капитан Александър Каменов
FGKS „Swiss Crown“

Вижте още
error: Защитено съдържание! Ако желаете да копирате този материал, се свържете с нас на адрес: news@maritime.bg