През 2005 година немската фирма „Хапаг лойд“ ми предложи да поема командването на петзвездния пътнически кораб „River Cloud 2“. Плаванията по река По бяха съчетани с излизания в Адриатическо море между пристанищата Порто Леванте и Киоджа. От там по Канале де Пелестрина и Канале Сан Клементе се достигаше до крайната дестинация на круйза-приказната Венеция. Какво по-хубаво от това можех да си пожелая! Не се поколебах нито за миг и подписах предварително уговорения швейцарски трудов договор.
Бях от шест години единствения чужденец-постоянен член на квалификационните изпитни комисии в немското Министерство на транспорта. Това обстоятелство се възприемаше в моряшките среди като невиждана дотогава екзотика. Присъствието на източноевропеец, и то българин в средите на консервативната германска администрация не беше обичайно и ми откриваше възможности за работа в най-престижните компании на Европа.
Корабът ме чакаше в Кремона. Този град е разположен в горното течение на река По и носи атмосферата на италианския ренесанс с изящната си архитектура и вековни културни традиции. Лютиерското училище, кръстено на името на най-известния му гражданин, Страдивариус се радва на световна слава, а цигулките, които правят неговите възпитаниците са ненадминати и до днес шедьоври.
Беше края на март, а аз трябваше да опозная кораба преди началото на навигацията. Прекосих живописните Алпи по аутобана „Brenner“ с новия си „Форд Мондео”. За моя изненада в Кремона италианците се разхождаха по тениски и летни панаталони, докато в Германия все още носехме тежки палта и якета.
Бях уморен и бързах да се прибера на новия си кораб.
На трапа ме посрещна помощник капитана Жерар-французин от Елзас, Страсбург, който говореше перфектно немски. Бяха ме информирали от офиса, че той има пет годишен стаж на река По и може да ми помогне в изучаването на навигационната обстановка.
Той, обаче имаше съвсем други планове. Беше решил да използва предимството си на единствен корабоводител с опит, за да изнудва общия ни работодател. Каза ми, че е настоявал изпълнителният директор, господин Франц да уволни шефката на „Houskeeping“ и ако желанието му не бъде удовлетворено, той щял да напусне кораба при първото ни спиране във Венеция.
Не исках да се задълбочавам в подробностите на тази „лична драма”, но се досетих, че става въпрос за наранено его на отхвърлен любовник. Французинът-мъж на около 58 години, беше словоохотлив веселяк, но себичен и първосигнален. И понеже си мислеше, че ме държи в ръцета си, очакваше да подкрепя абсурдните му искания.
Аз направих точно обратното. Уверих г-н Франц, че са ми необходими само два рейса, за да разуча навигационните особености на реката, след което поемах отговорността да водя кораба самостоятелно.
По разписание рейсът от Кремона до Венеция траеше 7 дена, от които чистото ходово време не превишаваше 26 часа. Много от туристите ни бяха милионери и крюйзът трябваше да удовлетворява високите им изискавания. Продължителните престои в пристанищата се съчетаваха с атрактивни автобусни екскурзии до близките северноиталиански градове: Милано, Ферара, Болоня, Мантуа, Верона, Падуа, и др.
Водните стоежи бяха много високи. По тази причина реших да поема сам воденето на кораба в първия ни рейс. Въпреки, че в продължение на години бях усъвършенствал техниката си на управление, не познавах изобщо реката и нямаше да се справя без постоянните напътствия на Жерар. За няколкото часа прекарани заедно на мостика установих с учудване, че френският ми помощник знаеше отлично откъде трябва да премине кораба, но не умееше да реализира намеренията си на практика. Призна ми с половин уста, че се страхува да управлява кораба по течението и ме помоли да не го оставям сам за дълго на “ръчката”.
След интензивни валежи коритото на реката, заклещено между планинските масиви на Алпите и Апенините се беше запълнило с вода, при което течението й беше станало опасно бързо. Управлението на 105-метровия „пасажер” в тези условия беше изключително тежко и аз едва го одържах между високите брегове на подивялата река.
Фактът, че представителят на „Grand Nation“ не можеше да носи самостоятелна вахта ме окуражи да позвъня на директора, г-н Франц и отново да го призовава да не се поддава на шантажи. Той, верен на коравата си немска природа ме увери, че отдавна е взел решение да уволни арогантния ми помощник. Французинът наистина си беше внушил, че е незаменим и може да върти шефовете ни на пръста си.
„Hochmut kommt immer vor dem Fall- Високомерието предшества винаги падението.” Така гласи немската поговорка.
За да разберете, през какви трудности трябваше да премина, за да стана за кратко време пълноценен корабоводител на най-голямата италианска река, трябва да Ви запозная с нейните особености:
Почти недокоснато от човешка ръка корито на По се е вдълбавало векове наред в меката, песъчлива почва на живописната долина Pianura Padana. Плавал съм по много вътрешни водни пътища на Европа, но никъде не съм виждал подобни-като с нож отрязани отвесни брегове. От мостика на луксозния „River Cloud“ рядко се виждаха околните селища, скрити зад високи брегове и масивни защитни диги. Не страдам от клаустрофобия, но този необикновен ландшафт можеше да се сравни на места с Коринтския проход.
Липсата на държавна политика за подобряване на навигационните условия на реката се дължало на скрит конфликт на интереси, разказваха местните хора под сурдинка. Вездесъщият автоконцерн „FIAT“ умишлено спъвал развитието на професионалното корабоплаване, за да могат камионите да запазят водещите си позиции на фрахтовия пазар.
Контурите на бреговете, на река По, мястото и параметрите на фарватера й се променят с шеметна бързина, а това прави навигацията тук непредвидима и рискова. Влажността на въздуха достига до 80 %- фактор, който превръща честите мъгли в непрогледна бяла пелена. Понтоните са малки и непригодни за заставане на големи кораби. Към тези нестабилни „бойлерчета“, предоставени ни от италианските ни домакини за престои, съм подхождал винаги много внимателно- със силно изнесени странично носова и кърмова котви. Замърсената от промишлеността река е кална и мътна, а рибата негодна за ядене, но някои от местните жители са се „имунизирали“ и пренебрегват опасността. Все пак трябва да отчитаме факта, че р. По протича през най-индустриализираните райони на Италия.
Пътувайки по течението от Cremona до Taglio di Po, оставихме зад себе си цялата плавателна част на реката дълга 240 километра. Делтата е запълнена с наноси и през нея не може да се излезе в открито море. Затова се наложи да влезем в канала „Levante di Po“ , свързващ селцето Полесела с курортното селище Порто Леванте на адриатическото крайбрежие.
Бях наясно, че за толкова кратко време не мога да запомня всички навигационни особености на своенравната река, но желаех час по-скоро да отхвърля неприятната зависимост от старпома. Помогна ми щастливата случайност. Намерих в един от шкафовете на мостика пожълтяла от времето навигационна карта. Тя очевидно не беше използвана от моите предшественици. Оказа се, че руслото на реката се е променило значително, но километрирането, мостовете, островите и населените места бяха на местата си. Картата ми даваше една основа, която трябваше да надградя с важни навигационни детайли. Наложи се в движение да трия и рисувам нови контури на бреговете, нови острови и плитчини, нов фарватер, нови шамандури и фарове. Въпреки, че управлявах сам кораба, успях да положа началните щрихи на една изненадващо точна и невероятно полезна карта. Тя трябваше да спаси честта и авторитета ми на първи капитан. Всичките ми надежди, всичките ми усилия бяха насочени към това да я превърна в едно перфектно лоцманско помагало, което нямаше да ме подведе дори при гъсти мъгли, тежки бури, екстремно ниски и максимално високи водни стоежи. Тя трябваше да замести и компенсира липсващия ми опит в този нов за мен район на плаване.
За съжаление, при пристигането ни във Венеция бях успял да си отбележа само около 60 % от важните за навигиране детайли. Най-съществената ми задача беше да фиксирам отправните и крайните точки на пресечките между двата бряга на реката. За да „уловя” и нанеса върху картата точното им местоположение, използвах радарната картина на голям диапазон. Ако не улучиш момента /точката/ и тръгнеш да пресичаш малко по-рано или по-късно, или не се насочиш с правилния курс към отсрещния бряг, корабът ти със сигурност ще заседне сред многобройните пясъчни банки. Фарватерът беше на места само 20 метра широк и на такива участъци се забраняваха срещите с други кораби. Понякога тези пресечки бяха почти траверсни /напречни/ спрямо течението на реката и това налагаше да се вземат височини за да се преодолеят сносовете. Гореспоменатите точки бяха есенцията на саморъчно нарисуваната ми карта. Успях да ги локализирам на радарния дисплей, като отчитах отстоянията им от някои характерни извивки на бреговете, мостове, острови, високи напрежения, шамандури и др. и после ги нанасях с голяма точност върху картата. За да добавя липсващите ми 40% от важните навигационни компоненти, трябваше да направя още един рейс срещу течението на реката под надзора на опитен колега. Такъв обаче липсваше. Гордият французин Жерар изпълни заканата си и напусна кораба във Венеция. Налагаше се да търсим съдействие от местен капитан.
И тук късметът не ми изневери. Преди отплаването в Кремона бях посетен от млад италианец, който се представи за капитан в местния драгажен флот. С Фабрицио „химията” сработи веднага. Зародилото се между нас от тогава приятелство се запазва и до днес. Имах му телефона и го помолих да дойде във Венеция, за да закараме заедно “River Cloud“ до Кремона, но се оказа че той има ангажименти на собствения си кораб. След драматични перипетии, сеньор Фабрицио Болдори успя да се освободи и малко преди официалния час на отплаване, се качи на борда.
Първите три дена, прекарани във Венеция отлетяха много бързо, но оставиха незаличими следи в паметта ми.
Тя ме очарова с неповторимата си атмосфера. Като, че ли сънувах най-прекрасния си сън. И най-богатата човешка фантазия не може да опише дори приблизително чувствата, които изпитах, когато се разхождах по тесните улици и канали, заредени с красота, романтика и любов. Бях възхитен от славната история, стила, финеса и изяществото й. Да, това беше любов от пръв поглед-обсебваща и непреходна.
С Фабрицио се справихме прекрасно, както подобава на един добър българо-италиански тандем. Той беше изключително отговорен и сериозен човек. Съдбата се оказа благосклонна към мен и ми го изпрати в най-подходящия момент. С усмивка си спомням указанията, които разпалено ми даваше, за да не „излеза от пътя“.
-„Alessandro, un po piu a sinistra, un po a destra“! и международното „OK“ с натъртване на ей-то.
При това, той ръкомахаше усърдно като диригент на Arena di Verona. Не мога да си представя италианец да говори без жестикулации. Сигурно ще полудее.
Най-важния резултат от съвместната ни работа беше, че успях да завърша безценната си карта. Вече можех да се нарека пълноправен член на капитанската гилдия на река По. Незабравими остават думите на един мой преподавател от Морско училище, който ни съветваше да не се стъписваме пред неизвестното.
-„Деветдесет процента от теорията, която изучавате няма да ви потрябва в живота.
Полезни ще ви бъдат три неща:
Първо-тук се научавате да избирате правилен подход за разрешаване на проблеми от всякакъв характер.
Второ-докато се подготвяте за изпити, вие развивате паметта и дълбочината на мисълта си. Мозъкът е като мускул и се нуждае от упражнения.
Трето-добивате самочувствие, което един среднист никога не може да има, дори и да твърди обратното“.
След няколко рейса се чувствах толкова сигурен в знанията си, че дори и честите мъгли не бяха в състояние да ме принудят да закотвя кораба. За италианските колеги мъглата ставаше причина да спират моментално там където тя ги завари. И това беше за тях вековна традиция, неписан закон, който аз имах дързоста да нарушавам.
По време на един от рейсовете имахме предвидена нощувка „overnighting“ в малкото градче Ревере. Събудих се на следващата сутрин в 5:30, защото трябваше да отплаваме в 6:00 часа. По пътя за мостика ме пресрещна разтревожен старпома Константин Маринеску-румънец с морско образование, първенец на випуска си в Констанца.
-„Sir, it is not possible to depart under these weather conditions. The visibility is less than 10 мeter. My recommendation is to stay here, until the fog disappears“.
Огледах се и установих, че от мостика не се вижда дори носа на кораба. Като че ли всемогъщият Бог беше решил да излее хиляди тонове мляко наоколо. Пълното безветрие и скритото зад гъсти облаци слънце не предвещаваха скорошна промяна на ситуацията. Прецених, че единственото ми сериозно препятствие по пътя към Полeсела са двата моста, който се намираха на около половин километър под понтона. Исках да ги премина на заден ход, за да мога да контролирам по-добре кораба и ако се наложи да го спра. Официалните им отвори бяха сигнализирани с добре видими радарни рефлектори, но аз захождах към тях с кърмата, а радарната антена беше монтирана в носовата част на пасажера. Разчитах на моряците-съгледвачи, които ме насочваха с радиотелефони. Започнах да приспускам кораба сантиметър по сантиметър с носа обърнат срещу течението на реката. Едва когато моят външен пулт за управление се изравни с левия пилер на първия мост, успях да видя, че страничната дистанция е около 5 метра. На втория мост ситуацията беше същата. Облекчението, което изпитах след преминаването им беше огромно.
Вече можех да направя рондон /да завъртя кораба/ и да тръгна с най-малък ход по течението. Обявявах позицията си по стационарната радиостанция на всеки километър. От разговорите, които прехващахме по UKW-то разбрахме, че всички италиански товарни кораби в района са застанали на котва и изчакват да се вдигне мъглата. Те също ни чуваха и не закъсняха с коментарите относно моето рисковано пътуване. Очакваха „простият българин” всеки момент да заседне. Знам от футбола, че италианците не обичат да губят-особено на собствен терен, но в случая резултатът беше в наша полза.
Основната група от гостите ми се състоеше от заможни германци, които се оказаха собственици и топ-менажери в издателството „Bertelsmann“. Това бяха хора с огромно влияние и възможности. Пред тях се кланяше целия политически и индустриален елит на Германия. Още при отплаването от Ревере при мен дойде един от водачите на групата и ме попита с голяма доза скептицизъм, дали ще стигнем навреме в Полесела. Той бил наел в едно съседно градче състезателно трасе-автодрум заедно с двадесетина спортни автомобила. За всеобща радост успяхме да пристигнем навреме и да спасим скъпо струващото забавление на екстравагантните ни гости. Няколко дни по-късно имах удоволствието да прочета лично благодарственото писмо, което бил получил моя директор, г-н Франц. То беше изпълнено със суперлативи от рода на:
-„Можете да се гордеете с Вашия капитан, г-н Александър Каменов и т.н.“.
Помислих си: -„Ех, тия от издателството, както не умеят да пишат…!“
След французина ми изпратиха за помощник морския КДП Анджело ди Блазио-амбициозен италианец с мастерска степен, получена в Англия. Идеята беше, да се поддържа добра комуникация с местната Морска администрация, чиито служители говореха слабо английски. Въпреки невероятно високото му самочувствие аз преценявах, че той няма необходимата техника за управление на кораб в речни условия. След поредица негови оплаквания, че не му разрешавам да носи самостоятелна вахта, получих настоятелна препоръка от офиса, да му дам някакъв шанс. Поверих му управлението на кораба в долната част на По, където речното дъно беше „меко“- покрито с тиня и пясък и нямаше риск от пробойна при съприкосновение с него. Не беше изминал и час, а „River Cloud“ заседна на пълен ход в една средищна плитковина. Докладваха ми, че нямаме щети, но дребничкият италиански благородник беше навел виновно глава и не смееше да ме погледне. Пътниците ни се разминаха само с лека уплаха. Заради големите му претенции и високомерие, немците му бяха измислили сполучлив прякор- „Auf di Blasio“ от причастието „aufgeblasen“- надут.
От този момент нататък Анджело не пожела никога повече да кара самостоятелни вахти. Месец по-късно едно напълно глупаво и ненужно сбиване с главния механик Леонардо Буфи от Бари предреши по-нататъшното му оставане на борда. След като изслушах двамата протагонисти, се наложи да уволня помощника си. В основата на този конфликт се оказа нетърпимостта, която имало между северно-италианците и „изостаналите“ южно-италианци.
Сеньор ди Блазио беше на свой ред заменен от румънеца Константин Маринеску, за който вече стана дума. Мастерът от Констанца имаше доста стаж на море, но след претърпяно сериозно корабокрушение в Индийския океан беше заболял психически. Той, обаче си преценяваше реално възможностите по отношение на речната навигация и никога не предяви претенции за носене на самостоятелни вахти. Изключително полезна беше неговата ангажираност за окомплектоване на кораба според изискванията на международните морски конвенции и с провеждането на множество учебни тревоги.
Болестта му се отключи след един неуспешен рондон /завъртане на 180 градуса/в долното течение на По. С тази маневра се беше справял няколко пъти отлично и аз му се доверих. Този път, обаче беше забравил да изключи синхронизацията на двата „Aquamastera“ и вместо да завърти кораба, автопилотът го насочваше право към отсрещния бряг. Бях на слънчева палуба и разговарях с група туристи когато забелязах, че маневрата му не се получава. Успях в последния момент да обърна кораба с носа по течението, но ужасът който преживя румънецът го извади от равновесие и отключи някаква стара психоза . Започна да говори несвързано и да халюцинира. Питаше ме с отнесен поглед, дали хората от рибарската лодка, която бил блъснал са останали живи. Не искаше да ми повярва, че такава лодка не е имало. Твърдеше, че нарочно не му казваме истината, за да го щадим. Лудостта му се засилваше с всяка минута. Заключи се в кабината си и започна да крещи неистово. Пяна излизаше от устата му. С две думи, възложих на агентите във Венеция-Мауро и Лауро да го репатрират и помолих офиса да ми изпрати друг помощник капитан. В последствие от семейството му разбрах, че е бил свършил таблетките си, но иначе бил напълно здрав и не трябвало да го уволнявам. Трябвало да се срамувам от постъпката си, защото Константин ми бил свършил черната работа, а сега съм го оставил без доходи.
На следващия ден вече имах нов помощник от Унгария. Атила беше на около 30 години и се отличаваше от предшествениците си по това, че беше с дунавски и рейнски капитански патенти. Г-н Франц го беше наел от известна персонална агенция в Дуисбург. Постарах се да го запозная със спецификата на работата, за да ми бъде максимално полезен.
Външният вид и излъчването на това момче не ме предразполагаха за сближаване на лична основа. Не изпитвах симпатии, но бях добронамерен и колегиален към него. Жена ми и дъщеря ми бяха на борда и още от първия ден му лепнаха прякора-„Булдога“, защото имаше нещо хищническо в погледа му. По време на хранене не режеше, а късаше месото със зъби. Когато затваряше челюстите си, мускулите над слепоочието му се издуваха ритмично като при животните.
В хотелската част ключовите позиции се заемаха от унгарци като се започне от хотел-мениджъра, шефа на ресторанта и бара, шефката на чистачките и т.н.
С хотел-мениджъра имахме сериозни недоразумения на лична основа. Той се опитваше да доминира над екипажа и консолидираше подчинените си срещу мен.
С появяването си на кораба, Атила се присъедини към групата на моя опонент, но присъствието му на унгарските сбирки не ме тревожеше. Все пак те бяха сънародници и имаха какво да си кажат.
Аз продължавах да обучавам усърдно моя нов помощник. Изисквах от него сам да управлява „River Cloud“ между лагуните и в тесните канали между Венеция и Киоджа /Chioggia/. Няколко пъти му показвах плавателния път до известните туристически селища Murano и Burano.
Като всеки начинаещ, той подценяваше най-трудната част от маршрута, а именно плаването по река По. Мислеше, че може да се справи и без странични помагала, като разчита единствено на паметта си. Тук ще цитирам още една немска поговорка, която съм чувал и в България –„Глупавият помни, а умният си записва“.
Лятото беше неусетно отлетяло, но септември ни даряваше все още с много слънце и красота. Плажът на Венеция в Лидо се пълнеше с хора, а малките транспортни корабчета „Вапорето“ кръстосваха неуморно мастилено сините води на венецианската лагуна. Важни културни и спортни събития, като: престижния Венециански кинифестивал, оперните конкурси, регатата с гондоли, карнавала и др. привличаха целогодишно милиони туристи от всички краища на света.
Предстоеше ни да направим поредния си рутинен рейс от Венеция до Полесела.
Както обикновено, потеглихме от банкина 25 в Сан Базилио и след около 3 часа приближихме края на канала Пелестрина. По левия ни борд се нижеха ослепително-белите фасади на красиви рибарски къщи, а неизменното пъстроцветно пране увиснало над тесните кълдъръмени улички, събуждаше в мен чувства на носталгично възхищение към автентичната италианска самобитност.
Междувременно вятърът започна да се усилва, а над главите ни скоро се скупчиха тъмни облаци.
Тревожно поглеждах отвъд тясната брегова ивица, отделяща канала от морето и се опитвах да преценя височината на морските вълни. Бреговите власти имаха на разположение наблюдателни кули и от там се регулираше корабния трафик. Особено внимание се отделяше на транспортните възли, където речните и морските канали се пресичат . При сила на вълнението над три бала, моят кораб не можеше да получи разрешение за излизане в Адриатическо море. Конструкцията, здравината, дебелината на обшивката и стабилността му не отговаряха на изискванията, задължителни за морските плавателни съдове, издържащи значително по-големи статични и динамични натоварвания.
Дежурният инспектор от централата ме информира по радиостанцията, че вълнението е около 3 бала с тенденция запазване на стойността. Усъмних се в преценката му, още повече, че той не разполагаше с измервателни уреди за обективно отчитане височината на вълната. То ставаше на око. Бяхме на траверс на една красива църква от левия ми борд. Тя ми служеше за ориентир и ме подсещаше, че до излизането ни в морето оставаха около 15 минути.
Наредих на Атила да се свърже с рецепцията и да предупреди за предстоящото голямо вълнение. Понеже бяхме речен кораб, не разполагахме с холдери, обезопасяващи посудата при щормово време. Персоналът в ресторанта, бара и кухнята трябваше да намали височината на щапелите с чинии и паници, като от един стиф висок около метър, правеха 3 стифа с височини от по 30 см. Бутилките със скъпи вина и кристалните чаши също се поставяха на пода с цел да се предотврати счупването им.
Рецепционистката имаше задължение да предаде информацията получена от мостика на тези три обекта.
Тук искам да вметна, че корабът със своя сървиз от „пет плюс” звезди предоставяше много луксозно обслужване на богатите си пасажери. През сезона имах възможност да се запозная с много ВИП персони, между които: белгийски премиер министър, съдия от Върховния съд на САЩ, зам. министър на транспорта на Австрия, професори от Станфорд и Харвард, политици, генерали, адмирали, бизнесмени и пр. Концертите с които анимирахме пътниците си, бяха на високо професионално ниво. Незабравими за мен ще останат гастролите на оперните певци: Киара-ученичка на Павароти, тенорът Бруно, пианистът Жан-Лука, сопранът Ели Филипова и др. Сервитьорите бяха облечените с фракове и поднасяха изисканите ястия в майсенски порцелан, а приборите за хранене бяха сребърни.
Но, да се върнем към нашето плаване.
Тонът с който Атила информира рецепцията не ми хареса-беше много вял и не подсказваше сериозността на предстоящото изпитание. Грабнах телефона и позвъних още веднъж. Дежурна на рецепцията се оказа германката Синди. С нетърпящ възражение тон й наредих да предупреди шефовете на кухнята, бара и ресторанта, че ще щурмуваме опасни вълни, каквито досега не сме срещали.
Оставихме пристанището на Киоджа зад кърмата и се втурнахме да прекосяваме морската шир, вземайки курс към отдалечения на 35 мили Порто Леванте. Стремях се да щурмувам вълните, пресичайки ги под ъгъл между 30 и 45 градуса. Люлеенето на кораба през първите двадесет минути беше поносимо. С тревога следях ветропоказателя, който отчиташе, че вятърът се е усилил от 5-та до 11-та степен по скалата на Бофор. Гребените на вълните побеляха, като че ли хиляди зайчета тичаха, подгонени от вятъра. Трябваше да се разкрача широко, за да не падам при достигащото 30 градуса накреняване на кораба. Вълните ни подхвърляха, като динена кора, а гостите и екипажът уплашено се бяха свили на столовете в дневния бар. Никой не смееше да се затвори в кабината си. Заедно, като че ли се чувстваха по-сигурно и си даваха взаимно кураж.
Реших, че трябва да обърна кораба и да търся спасение в порт Киоджа, преди да е станало твърде късно. Притеснявах се от момента, когато развъртайки кораба на 180 градуса, ще застанем успоредно на вълната и тя ще ни удари бордово. Намалих постъпателното движени до възможния минимум, позволяващ ми да потдържам все още курса. После завъртях пропелерите на 90 градуса спрямо надлъжната ос на кораба и дадох екстрен ход с двете машини. Целият се бях превърнал в слух и зрение. Долавях и най-малките промени в показанията на навигационните уреди. Когато ни удари бордовата вълна, „River Cloud“ се наклони застрашително към десния си борд, а аз имах чувството че повече няма да се изправи.
Слава Богу, след много перипетии успяхме да се измъкнем от коварната прегръдка на подивялото море. Докато се швартовахме на една от кейовите стени в порт Киоджа, усетих че колената ми бяха омекнали.
Щастливото спасение трябваше да се отпразнува някъде на брега. Поканих крюйздиректорката Мара Франко на чаша vino biancko и risotto в близкия рибен ресторант. Тя не само беше добър професионалист, но и владееше няколко западни езика. Чудехме се, как свободно преминава от английски на френски, от испански на немски. Родена и израснала в кантона Тичино-Швейцария, Мара се гордееше с италианския си произход, но същевременно криеше, че майка й е германка. Наследила от родителите си много качества, характерни за двата етноса, тя беше същевременно смела, предприемчива и коректна, креативна, забавна и шармантна. С нея не можеше да се скучае. Г-жа Франко генерираше постоянно идеи и планове за екзотични екскурзии, културни развлечения, битови и кулинарни удоволствия и нищо човешко не й беше чуждо. Тя беше и причината за напрежението между мен и хотел мениджъра.
Прибрахме се на борда към полунощ, а там ме очакваше буря от враждебност, не по-малко опасна от току що отминалата. Метрето на ресторанта, Имре видимо подпийнал беше набрал смелост и започна на висок глас да ме обвинявa, че не съм го предупредил за страховитата „качка“ /вълна/. В резултат на това в ресторанта и бара имало счупен порцелан за над двадесет хиляди евро. Обещах му, на следващия ден да направим очна ставка с неговия приятел Атила, който щеше да потвърди двукратните ни предупреждения.
През нощта вятърът съвсем утихна, а на сутринта лазурното италианско небе отново засия с цялото си великолепие. Нямах време да се наслаждавам на природата. Трябваше да потеглим веднага, за да компенсираме закъснението от близо 14 часа. Преди това реших да направя митинг с шефовете на отдели от хотелската част, за да изясним размера на щетите и проблема с уж липсващото щормово предупреждение. Призовах втория помощник Атила да потвърди действията ни от вчерашния ден. За моя изненада, той започна да мънка:
– „Ами, …аз не съм чул някой да е предупреждавал някого.“
– “Как може да не си чул, след като ти сам се обади на рецепцията? И после се обадих аз.“
– „Кептън, аз наистина не помня такова нещо. Освен това кантората, която ме е изпратила на работа тук, ми забранява да се намесвам във вътрешнокорабни конфликти. Нямам право да вземам отношение и да подписвам каквито и да било документи“.
Попитах го:
– „Ако направиш авария, кой трябва да ти напише аварийния протокол? Или ще твърдиш, че не си бил ти?“
Бях стъписан от арогантността и предателството на най-близкия ми помощник.
Хотел-мениджърът взе думата и ме информира, че е написал доклад до фирмата, в който съм посочен като основен виновник за нанесените щети.
Освен това, той имал огромно доверие в честността на подчинените си и не подлагал на съмнение твърденията им.
Като, че ли ме удариха по лицето с хиляда мокри парцала. Не можех да си намеря място от гняв. Събрах мислите си и отидох при рецепционистката Синди. Тя беше последната ми надежда за доказване на истината.
„Все пак е германка. Няма да се отметне” – надявах се аз.
Дръпнах я настрана и я помолих настоятелно да засвидетелства фактите. В противен случай групата на хотмена щеше да ме изкара лъжец и фирмата щеше да промени отношението си към мен.
– „Хер капитен, знам че сте прав, но под заплаха за уволнение ми е забранено да давам устни и писмени показания по случая. Обещавам Ви, като свърши сезона да отидем в офиса и аз лично ще разкажа цялата истина. Не мога да си позволя, да напусна преди да ми изтече договора“.
Това, което чух от нея ми даде да разбера, че срещу мен е в ход перфидно организиран комплот. Целта на хотмена беше да бъда изхвърлен от кораба и мястото ми да се заеме от члена на кликата му Атила.
Сега вече целия пъзел се подреди и аз прозрях „логиката“ на наглите лъжи.
Чувствах промененото отношение на фирмата, макар и външно да се спазваше добрия тон. Шефовете знаеха, че без мен „River Cloud“ щеше да спре, а вторият капитан не беше подготвен да ме замести. Междувременно аз снех доверието си от него и не го допусках да влиза на мостика. Той се превърна в един скъпо платен фигурант, а това не беше в интерес на работодателя ни.
В няколко телефонни разговора директорът, г-н Франц ме призова да разреша на втория капитан носене на самостоятелни вахти. Той се бил оплакал от мен и твърдял, че е подготвен достатъчно добре. Изказах моите съмнения, относно професионалните качества на унгарския „колега“, но се съгласих да му дам шанс при условие, че ще поеме отговорност за действията си.
Поради ниските водни стоежи на река По, ограничихме плаванията си само в долната й част. По този начин се увеличи престоят ни във Венеция от 3 на 5 дена в рамките на 7 дневните рейсове.
Нямах настроение за разходки в града на влюбените, въпреки че аз самият бях влюбен… в него. Чудех се, как да докажа правотата си при толкова много лъжесвидетели. Шеф механикът Леонардо-добродушен италианец от Бари клатеше учудено глава и възклицаваше:
-„Un grande komplotto senor comandante.“
Изведнъж бях осенен от спасителна идея. Ще си купя миниатюрен „voice recorder“ и ще запиша незабелязано Синди в разговор на четири очи. Атила беше много предпазлив и едва ли щеше да допусне въвличане в разговор по този въпрос.
Аз бях един от малцината щастливци, имащи разрешение от адмирала на порт Венеция да влизат в града с автомобил. Форда ми беше на охраняем паркинг в „San Basilio“, на около 250 метра от банкина 25, където акостираше кораба. Обиколих няколко мола в Местре /квартал на Венеция, намиращ се на континенталната част/ и не след дълго намерих подходящ мини рекордер, чиито характеристики надхвърлиха моите очаквания. Размерите му 5 x 2,5 см позволяваха да бъде активиран и сложен в нагръдния джоб на униформената ми риза, а външния му микрофон изглеждаше като щипка на писалка.
Реших на следващия ден да преведа в изпълнение плана си, но ме обзеха мъчителни съмнения в легитимността на намерението ми.
Не можех да се откажа, въпреки че ми се струваше некоректно да записвам някого без неговото знание. В крайна сметка желанието ми да си възвърна доверието на фирмата надделя и аз много притеснен се отправих към Синди. Тя изпитваше угризения на съвестта и почти през сълзи отново ме увери, че като свърши сезона, непременно ще разкаже истината за случилото се. Аз я попитах, дали все пак се е свързала лично с „метре де ресторант”, или просто е звъннала на някой келнер, който после е забравил да предаде информацията на шефа си. Отговорът й беше:
-„Не, кептън. Аз звъннах първо в ресторанта, но от там ми казаха, че Имре е в кабината си. След това звъннах в кабината му и говорих лично с него, но изглежда че съм го събудила, защото гласът му звучеше много сънливо. Предполагам, че неволно е заспал отново и не е успял да предупреди хората си.“
Ето, това беше попадение в десетката. Оставаше да запиша и предателя Атила, но той все се измъкваше с оправданието, че няма право да взема отношение по въпроса.
Изпълнявайки указанията на г-н Франц, на следващия ден аз оставих помощника си да управлява кораба. Той въртеше усърдно ръчката и видимо притеснен бършеше потта от мокрото си лице. Бяхме навлезли в долното течение на река По и аз непрекъснато го напътствах. Не смеех да се отдалечавам от мостика. За около десет минути насочих вниманието си към попълване на някакви месечни отчети. Когато най-сетне завърших писмената си работа и погледнах напред, изпаднах в ужас!…Корабът летеше право към средищен остров, който поради падналите валежи, беше покрит с едва 30 см вода. На опашката му имаше една трудно забележима червена шамандура. Изблъсках нищо неподозиращия си колега от капитанския стол и промених курса рязко на дясно, като същевременно намалих скоростта. Натисках ръчката за управление в крайно дясно положение с такава сила, че можех да я изкъртя. Струваше ми се, че корабът завива прекалено бавно и няма да успеем да избегнем сблъсъка. Успях да го позиционирам почти напречно на течението, но от силната инерция, той продължаваше да дрейфа странично и както очаквах…упряхме леко с левия скул. Щети нямахме, защото островът беше образуван от пясъчни наноси и в основата си навярно е бил полегат. След протъркването, вкарах „River Cloud“ във фарватера и повече не дадох ръчката на уплашения до смърт Атила. Прецених, че моментът за правене на запис е подходящ. Заговорих го с дружелюбен тон, но този път не на унгарски, а на немски:
– „Атила, след всичко което направи против мен, ти показах, че не съм злопаметен. Можех да те оставя да направиш авария, но не го направих, първо-заради себе си и отговорността, която нося към фирмата, пътниците и екипажа и второ-заради теб. Без моята намеса щеше да се удариш челно в подводния остров и г-н Франц щеше да те уволни, а ранените пътници щяха да те съдят. Аз не допуснах това да се случи.
Сега сме на четири очи и искам да ми отговориш по мъжки. Ти предупреди ли рецепционистката Синди за предстоящото силно вълнение?“
Булдогът се колебаеше, но под въздействие на преживяния преди малко силен шок, най-сетне промълви:
– „Да, кептън аз я предупредих. Вие също я предупредихте. За съжаление менинговата агенция, за която работя, ми е забранила да се забърквам в конфликти.“
– „Добре, а спомняш ли си на кое място отправихме предупреждението? Имаше ли достатъчно време, да се укрепи порцелана?“
– „Да, кептън. Спомням си много добре. Информирахме Синди точно на траверс на църквата в края на село Пелестрина, на мястото където сме го правили винаги. Келнерите имаха около 15-20 минути на разположение. Но пак Ви моля, не ме карайта да давам свидетелски показания, защото ми е забранено.“
Вече триумфирах. Имах доказателствата, които ми трябваха. Репутацията ми беше спасена. Вечерта се затворих в кабината си и прослушах няколко пъти записите. Качеството на звука беше перфектно.
На следващия ден разказах по телефона на г-н Франц за случилото се, а той ме изслуша много внимателно. Даде ми да разбера, че се радва на възможността да си възстановим взаимното доверие и симпатия.
След няколко дни, директорът пристигна лично на кораба и пожела да се срещне с мен и унгарския ми помощник. Тримата седнахме под тентата на слънчева палуба. Подухваше свеж морски бриз, а накъсаните от него вълни нежно галеха настръхналата синя гръд на Венецианския залив. Птици кръжаха безгрижно над нашето бяло като лебед корабче. Природата излъчваше божествена красота и спокойствие и нехаеше за напрегнатия и драматичен разговор, който водехме.
Г-н Франц беше по германски директен и не обичаше шикалкавеното.
Предварително, той обясни, че за него не е толкова важен размера на щетите, които при всички случаи се поемат от застрахователя, а разклатеното доверие между корабното ръководство и борда на директорите на „Hapag Lloyd“.
На неговия въпрос, дали рецепцията е била информирана за предстоящото силно вълнение, Атила отговори:
-„Не, г-н Франц. Ние не сме предупреждавали рецепционистката“.
Възрастният германец ме погледна въпросително в очакване на моята реакция. Аз бях толкова възмутен от наглата лъжа, че бях загубил всякакво желание да работя с хора, способни да те окачат без вина на въжето. В изблик на гняв казах:
-„Г-н Франц, предлагам Ви да ме освободите и да назначите на мое място втория капитан, г-н Атила Тот. Нали, менинговата агенция му беше забранила да свидетелства, а сега го прави! Какво по-лесно от това, да се присъедини към силната група на своите сънародници и да получи като награда повишение? Аз в атмосфера на лъжи и интриги не искам да работя“.
Будогът стисна челюсти и раздразнено репликира:
-„На кого ще повярвате г-н директор? На капитан Каменов, или на всички останали? Тук не става въпрос за някаква си „унгарска група“, a за целия хотелски персонал. Аз се придържам към истината, независимо дали я твърдят унгарци.“
Погледнах Атила и му изредих имената на няколко уважавани унгарски капитани, с които не само бях служил на различни кораби, но и потдържах отлични приятелски отношения. Уверих го, че всички те ще бъдат информирани за неговото недостойно поведение. Припомних му също, че капитанската гилдия на р. Дунав не е толкова многочислена, за да можеш да си позволиш безнаказано да клеветиш колегите си и,…че винаги има втора среща в рамките на един живот.
След това извадих бавно диктофончето от джоба си и го пуснах. Унгарският Юда веднага разбра, че е загубил играта. Наведе глава и замълча гузно. Учудих се, че е способен да се изчервява.
Гласът на Атила се чуваше ясно и отчетливо, като че ли даваше интервю за берлинското радио. По време на записа се стараех да държа микрофончето-писалка пред устата му и сега се наслаждавах на отличното му качество. Попитах го:
-„Атила, кога лъжеш? Тогава или сега?
Директорът беше много лаконичен. С присъщото му спокойствие той се обърна към „колегата“ и му каза:
-„ Г-н Тот, ако докато бях старпом, капитанът беше снел доверието си от мен, какъвто е случаят сега с Вас, аз сам щях да си взема куфара и да си тръгна от първото пристанище.“
От по-ясни указания нямаше нужда.
На следващия ден застанахме на кея до венецианския „Маритиме музей“ близо до “Piazza le San Marco“. Аз и семейството ми решихме да разгледаме Двореца на дожите. На път за там трябваше да преминем по „Моста на въздишките“, видян за последен път от Макиавели преди да влезе в затвора. Сред пъстрото множество различихме ъгловатата фигура на Атила. С изпънати от напрягане вратни жили, той влачеше два тежки куфара към най-близката спирка на „вапорето”. Погледите ни неволно се срещнаха. В очите му проблеснаха искри на омраза. Помислих си, че единственото нещо, за което със сигурност съжалява е това, че не успя да осъществи коварните си намерения.
В края на сезона корабособственикът реши, да смени района ни на плаване и нае морски ферибот, за да транспортира „River Cloud“ на река Рейн, а мен това не ме удовлетворяваше. Реших да си потърся друга работа и подписах договор с престижната американска компания „Uniworld“. Новият ми кораб щеше да се казва „River Countess“.
Преди началото на следващия сезон извикаха всички капитани и помощник капитани на т.нар. „Captains meeting“ в Корнойбург Австрия.
Представете си голямото ми учудване, когато Директорът по навигационни и технически въпроси, г-н Оост ми представи новия ми втори помощник капитан. Не можех да повярвам, че това се случва. Сбъднаха се думите ми, че двама се срещат най-малко два пъти в рамките на един живот. Забил поглед в земята, с наведена глава пред мен смутено стоеше не някой друг, а…господин Атила Тот-булдога, наричан от мен още унгарския Макиавели.
Капитан
Александър Каменов
Maritime.bg – България
