Между дълга да спасяваш и отговорността към своя екипаж

Имам и друг случай, когато съм излизал от равновесие, въпреки че не ми е присъщо като капитан. Стана в Средиземно море през ноември 2016 г., на 10 часа път от Сицилия. Споменът за него е толкова силен, че и до днес се е запечатал в съзнанието ми с всички подробности.

Тогава бях капитан на контейнеровоза „Кинг Базил” и към 8 часа сутринта старпомът ми позвъни, че е получил сигнал за бедствие: „Идва от кораб на 20 градуса вдясно от нашия курс, сър, дистанция 13, 7 мили”.  На мостика го заварих с радиостанция в ръка да се опитва да се свърже с подалия сигнал за бедствие кораб. Разбра само, че се нарича Mayday. От радарната картина не можеше да се извлече нещо особено. Липсваше сигнал от AIS. От слушалката на радиостанцията  се чуваше шум, смесен с откъслечни думи на викащия за помощ. Реших, че навярно става въпрос  за малък кораб или лодка. Международните морски правила ме задължават да дам команда, с която да сложа началото на спасителна операция, и наредих: „Курс 26! Пълен напред!”.

И така, рулевият поддържа курса. Дежурната лодка,  парадният и пилотски трапове са в пълна готовност за спускане. Целият екипажът е накрак. Не мога по друг начин – хора бедстват в морето! В същото време чувствам, че

в цялата тази ситуация нещо не е наред

Данните от ARPA показват, че бедстващия плавателен съд се движи с 8 възела, курсът му е криволичещ. Ако наистина бедства, не би се движил с такава скорост. Правя опити да се свържа по радиотелефона и пак чувам мъжки глас само да вика: ”Mayday! Mayday!“.  Продължавам да питам каква помощ искат. И изведнъж чувам: „Сто човека на борда! Искаме помощ!”. Карам го да ми каже името си, позивните на кораба. Така е редно. Нищо не отвръща.

Обсъждам със старпома – толкова много хора на борда, значи е пътнически кораб, но защо искат помощ, а мълчат за всичко останало и не казват нищо определено? Защо не им работи AIS? Свързвам се със спасително-координационния център в Реджио Калабрия. Казват ми – капитане, ако виждаш, че нямат нужда от незабавна помощ, остани близо до тях и изчакай спасителните единици, който пращаме на часа. Неделя е, но уведомявам и компанията ни. Получавам същите съвети. Това и правя. Обаче продължавам да стоя на тръни, като чувам по радиостанцията как реват жени, викат, че три дни не са яли, не са пили вода. Това ме стяга отвътре.

„Сър, лодка с бял корпус! Вдясно по носа”,  докладва един от наблюдателите на мостика. Какво става тук? Старпомът пък вика: „Сър, появи се AIS сигнал! Лодката се казва „Сипахиоглу”.“ Звучи като турско наименование. Трябва да разплета загадката, отново вдигам радиотелефона и този път чувам: ”Кинг Басъл”, помощ! Сто човека на борда! Два метра вода на борда. Помощ!”. Информацията от AIS показва, че лодката е дълга 8 метра и широка 3,5 метра. Обикновена малка яхта за двама-трима души. Как ще се поберат 100 човека в нея?! Тук има нещо гнило. Отново се свързвам със спасително-координационния център и докато разговаряме с дежурния, ми минава мисълта, че може да си имам работа с нелегален трафик на бежанци или емигранти по море. Или са сирийци, които бягат от войната, или либийци, понеже лодката им се намира точно на север от Либия. Какво ли още не ми минава през ума. От дежурния в центъра разбирам, че вече изпращат хеликоптер към мястото на инцидента.

 

Приближавам се до лодката 

и започвам да обикалям около нея. Тя е едномачтова, в добро техническо състояние. Поне така изглежда отвън.  На палубата й са насядали около двадесет и пет човека, облечени в спасителни жилетки. Махат ми с ръце и не виждам да са особено притеснени, че ще потънат. Лодката постоянно маневрира, като сменя курса и скоростта си. Нареждам на шпикера й да остане намясто. Той проговаря на развален английски език със силен руски акцент: „Спасете ни!  Вземете ни на борда! Тук има много жени и деца!”. Спирам машините и лягаме на дрейф. Вече са много близо до нас и мога да ги наблюдавам с бинокъл. Хората на нея са мургави, седнали с провисени крака през борда и само махат с ръце.

Изведнъж ме стряскат силни викове по радиостанцията: „Помощ! Потъваме!”. Пак гледам през бинокъла, не откривам никаква промяна в състоянието на лодката. При мен на мостика са дошли и други  от екипажа, гледат с любопитство.

„Що за хора сте там, дявол да ви вземе! Не виждате ли, че потъваме? Тук има жени и деца. Водата е до главите ни”- продължава да вика шпикерът по радиотелефона.  С всяка измината минута тези отчаяни викове почват да засилват съмнението в мен дали наистина съм взел правилното решение. Представям си ужаса на потъващата лодка и на стоте плаващи тела в студената вода. Обаче не виждам да потъват…

 

След около 2 часа се появява хеликоптер 

и започва да кръжи наоколо. След още няколко часа пристига и малък гумен спасителен кораб на италианската брегова охрана. Вятърът е силен и от там ми нареждат да им направя завет. Искат да се залепя за бежанската лодка така, че тя да бъде на подветрения борд, а те да застанат успоредно на нея и тогава да вземат хората. Трудна операция, защото нашият контейнеровоз е голям 183-метров кораб, а техният само осем метра. Бавно, с подрулващото устройство се приближавам, за да се завържа с лодката. Обаче винтът се върти и започва да ги засмуква. Аварийно спирам машината. Виждам, че от лодката започват да се опитват да се качат на моя кораб. В това време спасителният катер се залепва от другата страна.  В момента на допира се случва нещо страшно. От малката лодка започват да излизат десетки мъже, жени, деца и старци. Всички се бутат безмилостно и се опитват да скочат на гумения катер. Майки хвърлят децата си от около два метра разстояние, което е останало до катера, след това те самите скачат, рискувайки да паднат във водата или най-лошото – да бъдат премазани между двата борда. Приличат на побесняло стадо, което се опитва да се спаси, като прескочи непреодолимо препятствие. Страхът от смъртта е отстъпил място на желанието за свобода, което ги е накарало да напуснат родината си. Малобройният екипаж на спасителния катер едва смогва да издърпва падащите тела на деца и жени, предпазвайки ги от налитащите върху тях озверели мъже, от хвърчащите куфари, сакове, дори от няколко инвалидни колички.

За няколко минути

драмата по прехвърлянето приключва 

– общо са 130 човека. Така са се наредили отгоре на палубата, че не остава никакво място и от нея нищо не се вижда. Идва още един спасителен кораб и ги разделят на две. Предлагат ми да плавам известно време с тях, за да не се случи нещо. Накрая се разделяме и продължавам по пътя си.

Дилемата пред мен беше много голяма. Знаете, че човешкият живот на море е най-важното нещо. За неговото спасяване се прави всичко възможно, дори и невъзможното. И задължение на капитана е да спасява хора. Те подадоха сигнал за бедствие и за половин час бях при тях. И чисто по човешки трябваше да ги спася. Но видях, че те ме лъжат. Усетих, че нито потъват, нито имат нужда от помощ. Просто искаха да се качат на кораба и да получат убежище. Да. Обаче, ако лодката се обърне, отивам в затвора, защото не съм ги спасил. Но виждам, че тя не е накренена. Те лъжеха. Усещах го и по гласовете им. Така ревяха по радиотелефона, че разделиха екипажа на две. Едните викаха: „Капитане, трябва да ги спасим, те умират!”. Другите: „Не ги слушайте какво реват, симулират, изключете радиостанцията!”. Значи от 8 до 14 часа, докато приключи спасителната операция, аз останах така раздвоен. В същото време изпълнявах всичките си задължения, като капитан – повиках спасителния център, дойдоха, помогнах да ги приберат…Може би това, че не се реших сам да ги спася на моя кораб, понякога, като премислям, започвам да го чувствам като своя грешка. Защото пак казвам – основното задължение на капитана е да спасява хора на море и сигнала за бедствие трябва да го третирам като истински. Да, но пак казвам – те злоупотребиха с него, за да се качат на кораба. Ами, ако бяха пирати, както нерядко е ставало?! Те са 130 човека, ние – 17. Ако се качат, кой ще контролира кораба?! Нямаме с какво да се съпротивляваме. Те направо ще го превземат и ще настане пълна анархия…После може би кораба ни нямаше да искат да го приемат в никое пристанище, защото нося бежанци. Ето, сега Италия не приема никакви бежанци…. Две нощи не спах непрекъснато да го прехвърлям през главата си и отново преживявах цялата ситуация. И досега не мога да реша – дали постъпих правилно, или не?  В мен остана неразрешим този въпрос. От една страна е моят дълг, от друга – отговорността към екипажа и кораба. С които и да го обсъждам, едни казват така, други иначе. Баща ми твърди – каквото ще да е, ти си длъжен да ги спасиш.

И до днес не съм убеден кое е било правилното действие. Това е нещо, което продължава да  ме тормози. Нещо, което е извън мен и не мога да му влияя. Но знаеш ли, може би, ако пак ми се случи, този път ще ги взема, без много да мисля. Напук на всичко! Знаеш ли, че до тази година в Средиземно море вече са се удавили над 1500 емигранти, хора като нас?…

Източник Стефан Денков, в-к "Черно море"

Последни новини

Последни новини

Най-четени през месеца

Имейл абонамент
Имейл абонамент
Получавайте новините на Maritime.bg директно и във Вашата електронна поща!
Винаги може да спрете Вашия имейл абонамент