Варна, 24-26 Октомври 1994 г.
*Александър Г. Александров
През последните няколко години в Черно море станаха трагични събития. Загинаха хора, потънаха кораби. Ето някои от тях:
М/к „Хера” – според Турските власти потъва на 13 февруари 2004 г., около обяд местно време, на 7.5 мили северно от Босфора (турски териториални води) при много тежка буря. Загиват 17 български и двама украински моряци. Нито един не е спасен;
М/к „Ванеса” – потъва на 03 януари 2007 г. на разсъмване, на десетина мили от северните подходи на Керченския проток в Азовско море (украински териториални води) при много лошо време; загиват десет българи и един украинец – пилот. Спасен е само един;
М/к „Толстой” – потъва на 27 септември 2008 г. на разсъмване, на 10-15 мили източно от н.Емине при лошо време (български териториални води). Екипажът се състои от 10 души – 9 украинци и руснак капитан. Спасени са само двама;
м/к „Карим I” – потъва на 29 ноември 2010 г. на 10 мили югоизточно от нос Емине след сблъскване с друг кораб. Екипажът на потъналия плавателен съд е бил 10-членен – деветима сирийци и един египтянин. Петима от моряците са спасени.
В изброените случаи има редица сходства. Обединяващото е, че всички трагедии стават в непосредствена близост до брега, без съответните отговарящи за това служби да могат да помогнат достатъчно ефективно на моряците. Защо?
Освен това има инциденти със загинали хора и кораби и в Азовско море. Само за сравнение в едно интервю от 18 февруари 2009 г. следователят Г. Илиев споделя, че по повод разследването за потъването на м/к „Хера” украинските власти отговарят, че за периода 13 февруари 2004 г. – 13 февруари 2005 г. на украинска територия са открити общо 800 тела на удавени моряци. Колко ли са загиналите в останалите Черноморски страни? Още по-тревожно става положението, когато прибавим към тези загинали моряци и броя на рибарите. Да не говорим за многото курортисти, които се давят през летния сезон.
Същевременно съвременните технически средства дават възможност на службите за управление на трафика да следят действията на корабите достатъчно точно и продължително, за да бъдат разпознати техните намерения. Тази дейност би трябвало да подпомага на търсенето и спасяването, когато се наложи. До голяма степен броят на загиналите показва ефективността на системите за търсене и спасяване на страните, в чиито отговорни райони са станали корабокрушенията. Дейностите са от изключителната отговорност на националните администрации, тъй като според международните и национални морски изисквания тежестта се пада на бреговите структури. Но в действителност участие вземат още неправителствените организации, академичната общност и самите потърпевши – корабните екипажи.
Ако погледнем само цитираната по-горе статистика, излиза, че спасението на давещите се е в техните ръце.
Без да правя анализ на причините или да търся и доказвам кои са виновните за посочените по-горе трагедии, мога да кажа, че познавам обстоятелствата, при които работят капитаните и ръководените от тях екипажи в Азовско-Черноморския басейн, тъй като от Януари 2000 г. до сега съм плавал на различни кораби за насипни товари в този район. Загубите на човешки живот ме накараха да се върна почти две десетилетия назад през есента на 1994 г., за да си припомня повода и как беше организиран гореспоменатия семинар.
Но първо, ето накратко какво се случи в периода 1992-94 г. Изброените събития са част от процеси, които протичаха едновременно. Споменавам ги с надеждата, че по този начин би могло по-добре да бъде представена тогавашната обстановка в част от морската ни общност. Работех като преподавател и ръководител на Български морски квалификационен център (БМКЦ). Една от целите беше не само да показваме каква техника има в центъра, но и да провеждаме цялостни адекватни действия в интерес на работещите на море. Имах разбирането на тогавашното ръководство на Параходство БМФ и най-вече на Генералния Директор Иван Борисов и Заместник Генералния Директор Александър Данаилов. Идеята за това, че морската и речната индустрия могат да бъдат един от важните национални икономически приоритети беше обоснована и отлежаваше някъде из папките в Българска морска камара. Същевременно работихме и на международния фронт по реализирането на замисъла наше морско учебно заведение да кандидатства за филиал на Световния морски университет (СМУ) в Малмьо, Швеция, както и за регионален център по воден транспорт на Югоизточна Европа. И по двата замисъла имахме положителното отношение на редица международни морски структури. Но не би …
Те бяха провалени с дружните усилия на редица наши колеги („по делата им ще ги познаете”).
Все пак през 1996 г. спечелихме проект по програма PHARE за 200 000 екю. Оценявайки международната същност на морските професии, предложих да поканим в България Генералния секретар на Международната морска организация (г-н Уйлям О’Нийл), тъй като той беше почетен ректор на университета в Малмьо. Още повече, че той е в структурата на IMO. Трябваше да му покажем, че има България, морска България с морска индустрия, морска образователна система и морско учебно заведение, подходящо за филиал на СМУ. Независимо от това, за да засвидетелстваме наистина съпричастност към дейността на IMO, подготвихме и предложение България да стане домакин на споменатия семинар, тъй като се оказа, че тогава освен Русия всички останали страни от Черноморския басейн не са ратифицирали конвенцията по Търсене и спасяване (ТиС) на море. На държавно и международно ниво получихме изключително съдействие от г-н Иван Станчов, по това време посланик на България във Великобритания, а по-късно и председател на Генералната асамблея на организацията.
Г-н О’Нийл беше в София, В.Търново (тук посрещнахме Великден) и Варна от 29 Април до 2 Май 1994 г. Той прие предложението ни в края на октомври 1994 г да ораганизираме семинар по ТиС. Точното му наименование на английски език е: „IMO Black sea seminar on Maritime Search and Rescue and GMDSS”. Глобалната система за свръзка при бедствие и за безопасност беше включена, тъй като самото търсене и спасяване се осъществява с нейна помощ. Освен това беше предвидена и изложба на радиоапаратура за системата, включително и тренажори. Семинарът беше проведен от 24 до 28 Октомври 1994 г. във Варна. Домакин беше Български морски квалификационен център. Позволявам си да отбележа някои от подробностите, тъй като съм пряк участник в събитията – от обосноваването на идеята до изпращането на участниците на летището във Варна, след успешното завършване на семинара.
Предполагам, че за една част от морската ни общественост спомените за това събитие вече са избледнели. За друга – тази наша международна изява, може би, въобще не е попаднала в полезрението. Вероятно има и такива, които по редица причини не искат да си спомнят за това.
Официално България беше представена от г-н Иван Борисов – Ген.Директор на Параходство БМФ и служител от Министерството на външните работи. Целта беше да се съберат представители на морските администрации на страните от Черно море и заедно със специалисти от IMO, да започнат решаването на задачите така, че в близко бъдеще държавите от басейна да ратифицират конвенцията по ТиС. Работехме съвместно с екип на IMO, ръководен от норвежеца Тори Фосъм. Подготовката на семинара и самото му протичане бяха изпълнени с много трудности. Една част от тях бяха на международно ниво. Донякъде те бяха обективни. Събитието ставаше само няколко години след падането на Берлинската стена. Другата част е свързана с нашенската ни народопсихология, каквото и да означава това.
Получихме официално писмено потвърждение от IMO за провеждането на семинара и някои допълнителни сведения, необходими за практическата реализация. Поддържах връзка най-вече със служители от секретариата на Организацията, капитан Ал. Данаилов и г-н Станчов. Липсваше яснота по финансирането на събитието, конкретните действия на IMO и броя на техните хора, а така също и на представителите на Черноморските страни. Телефонните връзки с Русия и Украйна бяха в ужасно състояние. На практика факс до там не беше възможно да бъде изпратен. Все пак до септември успяхме да намерим и уведомим всички с изключение на руските представители. Спомням си, че накрая отидох в Руското консулство и оставих уведомяването в техни ръце.
Откриването на семинара стана в един от хотелите на курортен комплекс „Слънчев ден”. Присъстваха представители от националните администрации на всички Черноморски държави. Между другото – представителят на Руската федерация пристигна с един ден закъснение, но участва в семинара. Имаше много други заинтересовани от наша страна, тъй като идеята ми беше повече специалисти да се запознаят със състоянието на проблемите. Затова бяха поканени представители на много отрасли от морската ни индустрия, военноморските сили и гражданското въздухоплаване. От екипа на IMO не скриваха удивлението си.
През следващите дни работните срещи се провеждаха в БМКЦ. Украсихме входа със знамената на всички държави, които участваха в проявата. Присъстваше и знамето на Международната морска организация. Подредихме в една от учебните зали изложба от GMDSS апаратура и най-различна екипировка за оцеляване на море. Стараехме се да правим всичко, което е по силите ни самостоятелно, за да не утежняваме бюджета на събитието. Имах идея да покажем, че подобен род инициативи даже могат да донесат и някаква печалба, без да се превръщат в търговия, разбира се.
Спомням си, че един от основните проблеми за решаване пред държавите от Черноморския басейн беше определянето на отговорните райони за търсене и спасяване. По онова време неуредените териториални претенции бяха твърде много и в тежко състояние. Нерегулирани територии има и сега (между България, Румъния и Украйна), но все пак напредък има. В тази връзка към края на срещата, мисля че беше на 27 октомври, ръководителят на екипа от IMO – Т.Фосъм намери подходящ момент, за да ме уведоми, че семинара е вече факт, който може да бъде вписан като успех в дейността на IMO. Останах много изненадан, тъй като аз въобще не си представях, че може да бъде друго. Какво се оказа, след краткото му и сдържано обяснение: имало е информация, получена по дипломатически път, че една част от държавите-участнички ще бойкотират срещата. Това би било удар срещу авторитета и дейността на Международната морска организация. Затова до последния момент хората от секретариата са се отнасяли резервирано по отношение на инициативата. Това обясняваше появата на редицата неуредици, които за наша чест успявахме да преодолеем в движение. Друг важен въпрос беше определяне на съответствието на националните системи за търсене и спасяване спрямо международните изисквания, но това имаше по-скоро информативен характер. Не констативен. Нали конвенцията по Търсене и спасяване не беше ратифицирана.
Интересно, ако сега бъде направена една съпоставка между тогавашното състояние и сегашното, какво ще се получи? Фактите говорят красноречиво – броят на загиналите моряци и потънали кораби се увеличава. Един обобщен анализ показва, че в решаването на основната транспортна задача, корабът да бъде преведен от една точка до друга точка по оптимален път, има десет участника, от които само Капитанът с екипажа е на море. Останалите са на брега. Ако приемем, че всички сме грешни и допуснатите грешки се разпределят равномерно, но се натрупват, сами можете да прецените какво е съотношението.
На 27 Октомври 1994 г. се случи и още едно събитие. Бях помолен от Т.Фосъм да го заведа в Районната инспекция по опазване на околната среда. Оказа се, че там беше организиран семинар, който беше в приоритетите на друга част от структурата на Организацията – Комитета по опазване на околната среда (Environmental Protection Committee). Замисълът е бил да се проучат и потвърдят предполагаемите възможности във Варна да бъде установен Авариен морски координационен център (Emergency responce centre) за Черно море по отношение на двете най-важни направления в работа на IMO, синтезирани в тогавашното мото „По-безопасно корабоплаване и по-чисти морета” (Safer shipping and cleaner oceans). Но това е друга сага.
В програмата на семинара имаше и съпътстващи мероприятия: разглеждане и запознаване с възможностите на БМКЦ (нали кандидатствахме за признаване на центъра за Филиал на Световния морски университет), демонстрация на новия GMDSS тренажор (2); посещения в Морско училище, Института по хидро и аеро динамика и Гражданската секция на военноморския музей.
Представителите на морската общност от Запад и Изток останаха удивени от добрите постижения на българските си колеги.
Тъй като на практика ратифицирането на една конвенция може да се очаква след провеждането на няколко такива семинара, в края на работата беше прието предложението на украинския представител капитан Станислав Незавитин следващия семинар да бъде
организиран от тях (3). Не ми е известно дали е имало друг семинар в Украйна. Проведената във Варна среща приключи със заключението, че е изпълнила целите си. Бяха раздадени специални сертификати. Благодарение на нашата инициатива след няколко години страните от Черноморския басейн ратифицираха конвенцията по Търсене и спасяване на море. Остана също така и опит от провеждането на такъв род международна дейност, който се прилага успешно.
В заключение бих могъл да кажа, че припомнянето на събитията около първия семинар по Търсене и спасяване за страните от Черноморския басейн може да послужи като пореден опит да бъдат повдигнати въпроси свързани с изясняването на:
– отношението на морската общност към професията на капитана и работещите на море, произтичащите от това отговорности и съпоставянето им с отговорностите и действията на съответните морски служби на брега;
– взаимодействието между заитересованите страни: плавателен състав, правителствени агенции, неправителствени организации, академична общност;
– действителното състояние на националната система за търсене и спасяване на море, както и на другите Черноморски страни, тъй като корабоплаването е международна дейност и работещите в нея имат право да бъдат спасявани навсякъде;
– възможностите за отстраняване на допуснатите слабости;
– начини за ангажиране на морските неправителствени и правителствени структури на Европейския съюз за подобряване на дейностите по търсене и спасяване в района на Черно и Азовско море;
За всички, на които е интересно да научат нещо повече относно тази инициатива, предлагам снимки от личния си архив:
* Александър Александров, к.д.п., магистър по морско образование, Световен морски университет, Малмьо, стипендиант на Европейската комисия и Международната федерация на транспортните работници
2) Показаното послужи на агенциите „Зодиак” да изградят в Истанбул подобен тренажор
3) По-късно дойде представител на Украинското външно министерство, за да го запозная със спецификата на провеждането. Направих го.
Maritime.bg – България
