Особено съм щастлива – вече четири мои момчета са на мостика, като помощник- капитани, а петият е на път за Япония, където започва своя плавателен стаж и също ще стане трети помощник. Постигнах моята морална цел, доволна съм, че на мостика продължава да съществува името на моя мъж, споделя пред Maritime.bg Милка Пашункова.

Всички тези момчета са стипендианти на създадената от нея фондация „Капитан далечно плаване Иван Пашунков” с благородната идея да помага финансово на сираци, които учат за навигатори във ВВМУ ”Никола Й. Вапцаров”.
С тази борбена моряшка съпруга, както сама се определя, се виждаме отново пет години след първата ни среща. Тогава тя ми каза: Моряшките жени сме борбени. Малко са онези, на които видите ли, природата им не издържала. Ние сме оня буксир, който влачи семейството, влачи нашите деца. И мъжете ни са борбени, пак благодарение на нас, моряшките жени. Друго и не може и да бъде. Както казват, морето е за силните мъже, но същото важи и за моряшките жени.
По него време Мила Пашункова се беше зарекла да направи фондация на името на покойния си съпруг в подкрепа на студенти сираци в Морско училище.
За Иван Пашунков е важно да се знае, че като помощник-капитан на кораб „Г. Раковски” през 1964 година прави първото околосветско плаване в историята на търговския ни флот. В Япония участва в строителството на танкерите „Огоста” и „Места” (приема ги като капитан в Кудамацо, Япония, през 1974 година.). А през 1979 година организира и първото българско поклонение в памет на загиналите при атомната бомбардировка над Хирошима. По-късно по време на войната между Иран и Ирак през 1985-1986 г. , когато са взривени два кораба с български екипажи, с риск за живота си той превежда пълния с петрол 100 000-танкер „Мараден” през обстрелвания отвсякъде Персийски залив и помага на останалите също да се измъкнат. На неговата личност, оставила трайна следа в морското дело, е посветен отделен кът в музейната сбирка на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”. Обявен е за почетен гражданин на Варна през 2008 година.
Защо направих фондацията ли? Не само съм моряшка жена, покрай Ваньо (кап. Иван Пашунков), без да се хваля и аз станах истински моряк – отговаря Милка Пашункова. Исках да сме заедно, не успях, пък и не и биваше да го отказвам от плаването – душата му беше в морето. И след като не можех да бъда с него вкъщи, пренесох нашия дом на борда на неговия кораб. Рейсовете му бяха дълги, в продължение на 30 дни виждах единствено хоризонт. Само в морето и под небето. Най- хубавите преживявания през живота ми бяха там.
Веднъж, не мога да си спомня точно мястото, неговият танкер трябваше да се срещне с бункеровчик в морето. Започна операцията и през това време стана нещо, което не може никъде да се види. Знаете ли, какво представляваше около нас морето?! Все едно, ако в тенджерата вместо 5 риби, си сложил поне 20. Като почна да ври водата, рибите една с друга се блъскат. Моряците, докато хвърлят въдиците и вадеха. Беше много вкусна едра риба! Такова нещо не се случва на всеки, нали? И пак казвам, най-важното, пътувах, за да сме заедно с моя мъж.
Близо 40 години Ваньо беше на море и неведнъж бях с него. Не помня точно, колко пъти съм минавала в двете посоки на Босфора. Доста са. Поръчала съм в завещанието си да ме кремират и разпръснах праха ми в морето. Там са били най-хубавите ми преживявания… Минаваме край живописни брегове и той ми обяснява. А и хората на борда бяха чудесни. Ваньо беше строг, но умееше да поддържа ведър духа на екипажа. На „Тунджа” сме ,този път заедно с дъщеря ни, Еми, преминаваме Екватора и ни правят моряшкото кръщене- с Нептун, ритуално сапунисване и бръснене…Зевзеците не пропускаха да се подиграят с помполита. Един от тях залепил косъм отпред на бинокъла му и го кара да види, как ще минем чертата на екватора. Отива онзи на мостика, гледа през него и вижда чертата. После някой му подшушнал (винаги има интриганти), че му се присмиват. А той: ”Как ще се подиграват, с очите си видях екватора!” Голям майтап беше!
Най- красивото нещо, което съм виждала бяха трите млади жени сенегалки…На „Тунджа” сме, дъщеря ни е с нас, пристигаме в Сенегал. Привечер, когато вързаха кораба, тримата с Ваньо излизаме в града и тръгваме пеша до центъра. Вървим и насреща се задават три високи стройни негърки. За пръв път виждам толкова хубави жени- някъде 20-25- годишни, облечени в розово, бяло, небесно синьо. Красота! Искам да ги снимам, но те не разрешават и викам на Ваньо да застанем пред тях уж на нас прави снимка. Те разбраха и повече на шега го задърпаха да му вземат фотоапарата, той умираше от смях, а Еми се разплака да не му направят нещо.
Когато се случи премеждието с него през войната между Иран и Ирак, бях почнала работа в БМФ и чувах да говорят, че корабът на кап. Пашунков е пълен, ще гръмне. Нищо повече. Толкова бях уплашена! Междувременно си казах- Ваньо вече е на 55 години, стига му в морето. Когато реших да го пенсионирам, той беше в океана, помълча малко, каза ми : ”Миле, не е ли много рано?” .
Много негови колеги се пенсионираха на 65 години, дори се мъчеха да направят още някой друг рейс- продължава моряшката жена. То не е хубаво човек да помни такива неща, но не мога да забравя, думите на един лекар от бургаската болница, бяха приятели с мъжа ми. Много се вълнуваше като разправяше за един пациент моряк. Казва, той е болен от рак, знае го и вместо да стои вкъщи и да се лекува, ми вика :”Докторе, подпиши ми, още един рейс да направя!”
Първата причина да направя фондацията е свързана с дъщеря ни. Тя е доктор на науките, завърши музикалната консерватория в Москва при световноизвестният цигулар Леонид Коган. След като се прибра беше много притеснена, че всички ще бъдат срещу нея и няма да й дадат работа. И точно така стана. Много тежко го понесе и замина за Канада. Възхищаваше се от Гена Димитрова, която казваше, че ще взема млади гласове, които заслужва да бъдат учени, а в консерваторията не ги приемат, защото нямат пари. Сега учи такива деца в Канада.
Моят мъж остана много наранен от всичко това. Заставаше тук в стаята, с поглед навън през прозореца и казваше, буквално го цитирам:” Миле, този хубав дом, който направи, ако може, след като първият от нас си отиде и вторият, когато също излезе, да платим на някой да го залее целия с една бака бензин и да го запали, защото никой не заслужава да го има.” Една, две години след неговата смърт само тези негови думи бяха в съзнанието ми, за нищо друго не можех да мисля. Наред със скръбта, идваха моменти, когато трябваше да реша, какво да направя. Дъщеря ни (да не чува Дяволът!) е устроена добре в Канада. Значи този дом е излишен, ще бъде продаден. Не можех изобщо да приема, че всичко това тук просто, ей така, ще бъде разпиляно, похарчено. Много време го мислех, голям тормоз беше за мен да реша този въпрос. И една нощ, беше мъжки глас, не знам, дали на Ваньо- чак настръхвам сега като го разправят!- той ми казва :” Защо, толкова се тормозиш, какво да направиш с този дом след своята смърт, направи една фондация за сираците и си решаваш всички въпроси!” Ние и двамата с Ваньо сме сираци, така сме израснали. Значи това мина като светкавица. Събудих се и почнах да мисля точно върху него. И си казах- значи Ваньо е бил на четири години, когато остава сирак, имал още двама братя, живеели с майка си в страхотна немотия, отива през приемни родители, но скоро почиват един след друг и трябва да се върне към мизерията, а е изключителен математик, жаден да учи. Завършва гимназия с нечовешки усилия, когато влиза в Морското училище най- после е спасен. През нощта, когато чух онзи глас, много бързо станах, включих компютъра и започнах да търся, как се създават фондациите. Чета за изискванията и си казвам- на това отговарям, на това- също. Значи отговарям на всичко! Потърсих дъщерята на моя приятелка, адвокат и тя ми каза :” Лельо Миле, няма да се притесняваш, аз ще направя, каквото е необходимо.” Така и стана. Узаконихме фондацията и оттогава досега тя остана безвъзмездно нейния адвокат. Беше лятото на 2015 година и много се притеснявах, дали за същата учебна година фондацията ще може да влезе в действие с първия сирак стипендиант. В Морско училище, където Ваньо е учил, взеха много присърце моята идея и ми помогнаха.
Първият ми стипендиант е двоен сирак, казва се Стоян Плугчиев. Всеки месец започнах да му привеждам по банкова сметка 150 лв. Повече от един не можех да поема (тогава се разболях и не бях сигурна, дали ще успея да го издържам). Така той изкара 3 години. До края на следването си повишаваше своя успех. Едно хубаво дете! Много му бях говорила, как Ваньо се държеше с всеки от екипажа и той действително се представи много добре на кораба. Тук искам да вмъкна, че бях направила значки на фондацията, които да се носят от стипендиантите. Стоян беше в началото на четвърти курс и го попитах, ще приеме ли да я носи? Той само каза:”Ще я нося с гордост!” По време на първото си плаване като стажант, той непрекъснато носел значката и двамата капитани го питали за моя мъж (няма как да го знаят, защото са друго поколение). Стоян им разказвал различни случаи за кап. Пашунков, които е слушал от мен. Разправял на единия и на другия капитан, когато били на мостика… Да, наистина постигнах моята морална цел, на мостика да продължава да съществува името кап. Пашунков! Вече съм на преклонна възраст и съм щастлива, че в паметта на младите хора ще продължи да живее името и примера на моя мъж. Както той е правел ( беше и голям родолюбец).
Да ви кажа още нещо. Навремето майка ми думаше, че като не може да спи нощно време, целият й живот минавал като на кинолента. Тогава й се чудех. Но ето, вече станах на 88 години, имам много безсънни нощи и се връщам към нейните думи, защото и моят живот минава като на лента. И като му правя анализ (а той мина много борчески) си казвам, че най- хубавото нещо, което съм направила в живота си е тази фондация. Това ме прави много щастлива- добавя моряшката жена.