Кап. I ранг Камен Кукуров: И сега карам подводница на сън

За лебедовата песен на „Слава”, разказва нейният бивш командир

Изнизаха се девет години от края на  дивизион за подводни операции на ВМС. На 1 ноември 2011 година беше свален флагът  на последната ни подводница „Слава”. И така на практика бе сложен края (поне засега) на подводния ни флот, чието начало датира от 1916 година. Тази година „Слава” намери своя последен пристан край Белослав и официално стана музейна експозиция. 

кап. I ранг Камен Кукуров, снимка: личен архив

За последния командир на дивизиона и бивш командир на подводницата кап. I ранг Камен Кукуров,  сега началник щаб на ВМС, все още е много жив спомена за прощалното му плаване с нея, превърнало се в лебедовата песен на „Слава”. И не само него. Преди време в разговор (беше за излизащия тогава вестник „Черно море”)  той ми призна, че и сега кара подводница на сън. 

Така е, няма бивши подводничари – казва кап. Кукуров. Какво ми дава подводницата? Тя е станала част от мен, аз съм се сраснал с нея. Същото ще кажат и другите, с които съм плавал – всеки момент си част от организма на кораба. Това че си бил от 8-ми дивизион (бел. ред. – дивизион подводници) стана един вид парола. Нерядко ме спират момчета от различни краища на страната, няма как да помня имената на всичките наборни матроси от дивизиона, но разговорите ни преминават все едно стари приятели  се срещат след години.  Ами че ние сме дишали един и същи въздух в това затворено пространство, подводницата.  Едни и същи флуиди са се обменяли между нас. В морето сме изпълнявали една или друга бойна задача и ако мисълта на един е постоянно навън, такъв човек става опасен за останалите. Всеки носи личните си проблеми, но трябва да приемеш и тези на другия, да намериш начин да помогнеш да ги изживее и да остане ценен за екипажа. Ние сме като братство в буквалния смисъл. Защото брат брата не храни, но винаги го брани. Същото е и при нас, подводничарите. Има и друго. Излизайки в морето, човек сам разбира, че не върви да пренася на борда грижите си от брега. Може някои да ми се разсърдят, но ще го кажа в прав текст – моряците бягат от грижите на брега. Затиснат си от много битовизми, тежки семейни проблеми и всичко това в морето се замита от рутинната дейност. Вярно и на борда се получават ситуации, които изискват критични решения в кратък период от време, но това е съвсем друго, то си е в професията.

А критични ситуации има всеки командир, всеки от екипажите. И никога  една с друга не се повтарят. Недопустими са само онези, които водят до гибелта на личен състав, особено, ако се дължи на твоя грешка. Затова винаги съм държал времето в морето да го използвам за трениране на екипажа си. Сам да ги въвеждам в изкуствено създадени предаварийни ситуации. Целта е да видиш, готов ли е, ако – не дай си Боже!- попадне в такава ситуация, да издържи. Също и желязото, до къде може да е сигурно.

Веднъж дадох аварийно изплаване. Имал съм над двеста, че и повече такива рутинни операции и то в различни варианти. Но тогава подводницата ни попадна във въздушен мехур. Създава се от въздуха, който изтласква водата от баластните цистерни. Много пъти сме правили тази операция, но това никога не ни се бе случвало. Попадайки в него, подводницата стана изцяло неуправляема, направи крен в подводно положение близо 30 градуса. Беше за секунди. Вдигнах циркуляра, за да разбера, какво става по отсеците. Само се чуваше как скърцат сапаните, които държат тежките по два тона торпеда, как падат метални шкафове, инструменти, всичко. В същото време не можеш да реагираш – липсва водната среда, която дава реакцията на винта, на перата на руля. Подводницата бе в един вид безвъздушно пространство, неуправляема. Само чакаш накреняването да спре и да почне движение на другия борд, защото ще знаеш, че процеса вече е затихващ и тя ще се установи в изправено положение. Вярвайте ми, в това време, което бе секунда или две, целият ми живот мина, ей така, като на лента, както във филмите. 

А що се отнася до братството между нас, ще кажа за един друг случай. След 24 часа под вода предстоеше да излезем за зареждане на акумулаторната батерия. Беше лято и когато се потапяхме времето изглеждаше сравнително добро. В подводно положение  възникна аварийна ситуация, останахме без хидравлика, буквално гръмна системата под налягане, която я захранва. Положението не беше критично, защото имаше възможност за електрическо управление на рулевата система, но взехме решение и дадох команда за аварийно изплаване. То беше предизвикано от това, че в един момент не знаехме, какъв е бил взривът, който се чу. После разбрахме, че е гръмнала бутилката за въздуха под високо налягане. В момента, когато излязохме горе се оказа, че вълнението на морето се е вдигнало над 5 бала. Колегите знаят, че когато изплава подводницата се води все още в подводно положение, тъй като не е продухан целият баласт. Още с отварянето на люка, за да се излезе горе на мостика, от силното вълнение вътре се изсипа голямо количество вода. Старши помощник командирът, който отвори люка, без някой да му е нареждал, веднага излезе горе и го закри. Направи го, за да не допусне навлизането на повече вода, която можеше да натежи лодката и да потъне. Той рискува живота си, оставайки навън, за да спаси останалите 59 души екипаж. Това е съпричастността към останалите, стигаща до жертвоготовност. Подводничарите, наистина сме, като едно братство.

Може да прозвучи изтъркано, но това се е превърнало в начин на мислене, начин на живот. По време на едно от съвместните военни учения „Бриз” в свободното време сме седнали с командира на турска подводница на чаша бира. Говорим си за подводници и в един момент виждам сълзи в очите му. Казва ми: „За мен това е последното плаване!”  И този човек се разплака пред мен. Можех да го разбера, защото бях минал вече по този път. Нещо такова се случи и на друго следващо учение „Бриз”. С командира на турската подводница се запознахме на работна вечеря. Разправям му, че също съм бил командир на подводница и той каза: „Знаеш ли, това е последното ми плаване и ставам бюрократ, отивам в Щаба. Адски ми е трудно, не знам, как ще го преживея!” Говори същите неща, които и на мен се бяха случили. Това е еднаквото мислене на подводничарите, които иначе може да са от различни народи, с различен манталитет.

А сега да кажа за раздялата със „Слава”… Беше много тежко! Помолих тогавашния командир на ВМС, адмирал Манушев да ми разреши да направим последно плаване с едно потапяне, колкото и да е малко, да е символично. Беше престъпление буквално да го приемеш, ей така. Престъпление и към кораба – да му свалиш флага, само да кажеш: Благодаря за работата? И да го изоставиш, вързан на пирса. За мен той е като живо същество. Много съм благодарен на адмирал Манушев, който винаги е бил съпричастен към подводното плаване, разбра ме и разреши. Събрах екипажа и казах: Момчета, искате ли да го направим или не? Всички отговориха: Искаме!  Подводният кораб, който вече три години и нещо не беше мърдал от мястото си, успяхме за по-малко от три месеца да го въведем в строя. Излязохме за последно във Варненския залив, легнахме на дълбочина 16 метра, изпихме по чаша вина, проляхме си нашата сълза. Адмирал Манушев беше заедно с нас. Ей това го разбирам прощаването с кораба.

При влизане в базата надух сирената. Имах такъв обичай винаги да го правя, за да се знае, че тази подводница и този екипаж се завръщат. На всички кораби тогава по тяхна инициатива екипажите се бяха строили борда и след нашата сирена надуха техните. 

И сега изтръпвам от тази картина! Говоря за нещо, което не можеш да сравниш с нищо друго в живота си. Такова посрещане бях виждал само на филмите за Втората световна война, когато са посрещали подводница, кораб, когато се завръща от боен поход. Сълзите напираха в очите, като виждаш това уважение, преклонение не само пред нашия труд, а и на всички поколения, чиито живот е минал в подводния дивизион….

 Подводницата застана с не повече от две маневри, все едно като човек. Когато казват, че човек, като умира, в последните си минути е в прекрасно физическо състояние, в някаква  подготовка на тялото за отиване в отвъдното. Точно така се получи и със „Слава”. Не си спомням да съм подал повече от две команди и лодката застана, готова за връзване. Пуснахме въжетата и преди да сляза от борда си казах: Камене, до тук беше! И знаех, че наистина е така. На следващия ден започна разтоварването на акумулаторната батерия. Със свалянето на първия акумулаторен блок напуснах подводницата и повече не отидох там. Много рядко съм ходил на пирса и то, ако е необходимо. Това е, като да минаваш през гробищата. Снимах един лебед – имам го на снимка, стои на кърмата, подводницата почти потъналата и само той отгоре. Държа я на телефона си. Последният бял лебед. Изпятата лебедова песен. (бел. ред.  Словосъчетанието „лебедова песен“ се употребява за последното, предсмъртно, най-хубаво произведение на творец, последната му творческа изява.)

Снимка: Кап. I ранк Камен Кукуров, личен архив

Всички тези моменти няма как да не ги помниш, да не ги сънуваш. Наистина, както вече ти казах, аз и сега карам подводница на сън. И то много пъти. Като че ли с възрастта по-често идват такива спомени. Но не е само от това. Когато се готвех за командир, живеех в крайните квартали и пътувах с градския автобус. Сядах на последната седалка и си правех маневри. Затварях очи и почвах – всяка команда и ситуация проигравах десетки пъти в главата си, преди да почувствам, че съм сигурен. И това си го правех през цялото време, докато пътувах в автобуса. 

И още нещо ще кажа. Продължавам искрено да се надявам, че ще имаме отново поне една подводница. Това е най-сигурният кораб, с изключителен боеви потенциал. Това е оръжието на държавите, които може да не са толкова икономически силни. Легенда е, колко били скъпи подводниците. Няма такова нещо. Финансово е съизмеримо, дали имаш модерна фрегата или подводница, от която, обаче ефектът е многократно по-голям.

Има надежда за възстановяване на подводното плаване. Но това трябва да стане, докато все още има на активна служба хора от командния състав на подводниците. От онези, които продължават да ги сънуват. 

Последни новини

Последни новини

България не е създала и координационен център за смяна на екипажи по време на пандемията

България е сред страните, които все още не са обявили моряците за ключови работници. Базираната в София Изпълнителна агенция "Морска администрация" се е активирала едва дни

Курсанти от НВУ посетиха ВМС

На 12 май 2021 година курсантите-випускници от НВУ ”Васил Левски” бяха на работно посещение във формированията на Флотилия бойни и спомагателни кораби, дислоцирани в Пункт за

Високо ниво на безопасност и сигурност на корабоплаването у нас гарантира разширяването на обхвата на VTMIS системата

Още по-високо ниво на безопасност и сигурност на корабоплаването при посещение на корабите в българските морски пристанища е постигнато благодарение на разширяването на

Морска администрация „проспа“ четири месеца за обявяване на моряците за ключови работници

На 29 март 2021 г. ИА „Морска администрация“ е предприела необходимите действия в рамките на своите правомощия, като уведоми Министерството на транспорта, информационните