Част от руските военни трофеи – до 40 хиляди пистолета и ятагана [1] и 14 оръдия, взети от турците при превземането на Варненската крепост на 29 септември (11 октомври) 1828 г. (по време на Руско-турската война от 1828–1829 г.), потъват с ветрохода „Змей“ в залива Инеада на 28 октомври (9 ноември) 1828 г.
Транспортният ветроход „Змей“ (Змея) на руския Черноморски флот е заложен на 8 ноември 1824 г. в корабостроителницата в Николаев (Николаевское адмиралтейство). Негов строител е корабният майстор Иля (Илья) Степанович Разумов (полковник Корпуса корабельных инженеров). Спуснат е на вода на 29 юли 1825 г. Той е с водоизместимост 500 тона [2], дължина 49 фута и 11 дюйма, ширина 16 фута и 4 дюйма, газене 11 фута и 4 дюйма (1 фут – 30,48 см; 1 дюйм – 25,4 мм). Въоръжен е с 6 оръдия [3]. Екипаж – 5 офицера и 150 матроса [4]. Командир на ветрохода (1828 г.) е капитан-лейтенант Андриан Иванович Тугаринов [5].
Транспортният ветроход „Змей“ участва в Руско-турската война от 1828–1829 г. в състава на ескадрата, командвана от вицеадмирал Алексей Самуилович Грейг.
„Змей“ тръгва от Варна за Одеса [6] на 17 (29) октомври 1828 г. Той е натоварен с част от руските военни трофеи, взети от турците при превземането на Варна на 29 септември (11 октомври) 1828 г. – до 40 хиляди пистолета и ятагана и 14 оръдия (12 от тях с полски кралски гербове по ствола) [7]. На борда са и 17 офицера и 150 войника от сухопътните войски – болни и ранени.
Претоварен, при силна буря, с накъсани платна и повреден такелаж, ветроходът е отнесен далеч на юг към турските брегове, получава пробойна и потъва в залива Инеада на 28 октомври (9 ноември) 1828 г., а заедно с него и всички трофеи.
Екипажът е спасен от руския катер „Лястовичка“ (Ласточка) и закаран до Варна на 31 октомври (12 ноември) 1828 г. За спасяването на екипажа на ветрохода „Змей“ и на болните и ранени офицери и войници от сухопътните войски ,командирът на катера „Лястовичка“ – лейтенант Николай Алексеевич Власев (Власьев) получава императорска благодарност (Монаршее благоволение).
От болните и ранени офицери и войници от сухопътните войски на борда на „Змей“ умират 1 офицер и 80 войника (при прехода от залива Инеада до Варна на борда на „Лястовичка“ умират още 7 войника). Всички те са погребани във водите на Черно море.
За загубата на транспортния ветроход „Змей“ и трофеите командирът капитан-лейтенант А. И. Тугаринов е оправдан.
Генерал-адютант барон Павел Александрович Вревски (Вревский) (един от 17-те болни и ранени офицери от сухопътните войски) пише в своите спомени за корабокрушението на „Змей“:
„КОРАБОКРУШЕНИЕТО НА ТРАНСПОРТА „ЗМЕЙ“
В последната Турска война, през 1828 г., определиха транспорта „Змей“ за извозване от Варна към Одеса на ранени и оръжие, иззето в крепостта.
На транспорта бяха натоварени до 40 хиляди пистолета и ятагана и 14 оръдия; 12 от тях бяха старинни, полски и бяха предназначени за Варшава; едно оръдие беше височайши подарък за генерал-фелдмаршал граф Дибич-Забалкански и едно за генерал-адютантът граф Воронцов.
Екипажът се състоеше от командира – капитан-лейтенанта Тугаринов, 5 офицера (лейтенант Колесников, мичмани Краевский, Веселаго и Кубаркин и щурман Андреев) и 150 моряка; освен това на него имаше 17 болни и ранени офицери и 150 ниски чина от сухопътните войски.
Сутринта на 17 октомври вдигнахме котва и излязохме от Варненския залив в морето. В продължение на шест денонощия без особени приключения, при тих насрещен вятър, транспортът малко по малко се движеше към местоназначението си – Одеса.
На 23-ти започна постепенно да духа свеж вятър и към обяд се усили дотолкова, че транспортът остана само под свити долни платна. През нощта се изпокъса фокът и вятърът така се засили, че през нощта нямаше никаква възможност да се завърже и затова с голям труд махнахме грота и поставихме фока, стаксела и бизана. Но и това беше за малко, защото само след час се разкъсаха на парчета.
Към сутринта вятърът се превърна в истински ураган; имаше страшно вълнение, тежко натоварения транспорт не можеше дълго време да понася без повреди ударите на вълните, които го заливаха, отхвърляха го като кученце, въртяха го, чупиха такелажа. Зейна голяма пробойна. Всички, които можеха да работят бяха поставени на помпите; употребени бяха всички възможни средства за изпомпване на водата, но тя постоянно прииждаше и към обяд на 24-ти напълни почти целия трюм, където бяха провизиите и прясната вода; да се стигне до там нямаше никаква възможност. През първите часове на нашето бедствие ние забравихме за храната и се борихме само срещу очевидната близка смърт, защото не знаехме до каква степен е повреден транспортът и всяка минута очаквахме той да тръгне към дъното.
От час на час опасността се увеличаваше; от силното вълнение обшивните дъски в носовата част на транспорта, започнаха да се отделят; помпите от непрестанната работа се повреждаха и като завършек на нещастието, всички по-леки вещи, които бяха натоварени в трюма, при вълнението се прехвърляха от единия край в другия, а накрая тръгнаха и оръдията и баласта; транспортът се наклони на една страна и вълнението започна да го залива.
Настъпи моментът, когато изкуството на моряците стана безполезно; остана една надежда – Провидението.
Положението ни беше в пълния смисъл ужасно; транспортът на една страна, без платна, до половината пълен с вода, страшно се люлееше; рядко вълните не преминаваха през палубата, на която беше невъзможно да се стои, ако не сте завързани към борда или мачтата. През това време настъпи нощта, ураганът ревеше.
На болните и ранените, измъчени от вълнението не можеше да се помогне. Здравите, изтощени от непрекъснатата работа на дъжда, без почивка и сън, гладни и замръзнали, в очакване на вярната и близка смърт, полагаха последни усилия за спасение. Но всичко беше безполезно, транспортът потъваше все повече и повече.
Не беше лесно за моряците, които от самата служба бяха донякъде подготвени за подобни явления; но какво им беше на сухопътните офицери и войници – може да каже само този, който е изпитал подобно положение.
Но бедствието не беше все още пълно – появиха се още два страшни неприятеля: гладът и жаждата, особено последната. Всичките ни провизии се състояха от няколко пуда, подмокрени от солената вода сухари; около 6 ведра с прясна вода; 3 ведра вино и 6 ведра оцет. Всичко се раздаваше на изключително умерени порции, разбира се, без разлика за офицери или ниски чинове. Всички ги мъчеше силна жажда, за утоляването й пиеха морска вода и вино, от което жаждата се усилваше още повече. Някои от болните и ранените не можаха да понесат тези мъчения и умираха. Погребенията не бяха дълги: умрелият се изнасяше горе, слагаше се на палубата, завързан за мачтата, моряк четеше молитвата и казваше „Амин“ и прииждащата вълна отнасяше покойника.
Честно казано, тогава тези сцени малко въздействаха върху останалите живи: собствената опасност ни направи равнодушни към другите; ние самите очаквахме скоро да тръгнем по същия път.
На 25-ти след полунощ вятърът постепенно започна да утихва и се появи надежда за спасение. С голяма опасност за хората завързахме фока, но и с него транспортът лежеше на една страна и не можеше да се изправи на фордевинд. Най-накрая ни се удаде след дълги усилия, в четири часа сутринта, насочихме транспорта по посока на вятъра и тръгнахме към най-близкия западен бряг. Всъщност, положението ни се подобри съвсем малко: транспортът се люлееше страшно, водата прииждаше. Вълните непрекъснато преливаха през палубата; една вълна изби люковете в кърмата и нахлу в капитанската каюта, която беше пълна с болни и ранени офицери.
Водата изпомпвахме с помпи, шлангове, кофи и бурета. Лодките, освен малката шестица, бяха отнесени или разбити и най-важното беше, че ние не знаехме къде точно се намираме. Още със самото излизане от Варна, без да има нито един ясен ден, ние не можехме да сверим своите изчисления с астрономичните наблюдения, а после, когато транспортът остана без платна, не можеше с увереност да се каже, накъде го носеше, още повече, че в тази част на Черно море имаше течение на юг!
При такива обстоятелства, отивайки към брега, ние леко можехме да попаднем в неприятелско пристанище и следователно ни предстоеше още и плен.
През нощта между 25-ти и 26-ти, когато по нашите сметки, брегът беше близо, ние зададохме курс бейдевинд с долни стаксели и зачакахме утрото.
В 9 часа, през мъглата, наистина видяхме бряг и тръгнахме към него; това беше нос, но какъв – в мъглата не видяхме, а тръгнахме покрай него и захождайки в залива пуснахме котва.
Нямаше какво да мислим за спасяването на транспорта; оставаше ни само да подбираме средства за спасяването на хората, които значително намаляха: от болните и ранените починаха 1 офицер и 80 войника.
Всички надежди се уповаваха на единствената оцеляла в бурята 6 местна лодка и още на баркаса с 10 гребла, но той беше до такава степен повреден, че без опасност не можеше да се отдалечи далеч от борда. Транспортът все още беше на една страна и с всеки час все повече потъваше във водата, особено носовата част. За облекчаване му всички тежки вещи, които се намираха горе като оръдия, баласт и др. бяха изхвърлени зад борда. Със страх и надежда очаквахме вдигането на мъглата, за да разберем къде се намираме. Едва към 6 часа вечерта малко се проясни и капитанът изпрати мичман Кубаркин с шестицата на брега, първо, за да разбере що за бряг е това и второ да донесат малко прясна вода, защото всички изключително много страдаха от жажда.
Лодката тръгна, но заради силните пенести вълни не могла да акостира на брега и се завърна с горчивата новина, че брегът е покрит с турски войници, които са искали да я нападнат, хвърляйки се с конете във водата, но били възпрени от вълните.
Сега ни оставаше изборът между две неща: плен или гибел и второто беше най-близо и вярно, защото да се предадем в плен беше възможно на брега, а ние не се надявахме да стигнем до него.
Мъглата се прочисти и ние забелязахме недалеч от нас търговски кораб с австрийски флаг; незабавно беше изпратен мичман Кубаркин и заедно с него ранения при щурма на Варна барон Вревски от Лейбгвардейския Измайловски полк, който знаеше малко немски език. Беше им поръчано да помолят шкипера да превози екипажа на транспорта до най-близкото руско пристанище за известна сума. Шкиперът се съгласи и даде анкер с вода, но като видя, че не сме в състояние да го задържим, нападнат от турците от брега, отплава в морето. От него разбрахме само, че сме до нос Инеада.
Чужда помощ не можехме да чакаме отникъде; в 9 часа вечерта капитанът свика съвет на морските офицери, на който решиха, че ако обстоятелствата не се променят на разсъмване ще се отреже въжето [на котвата] и ще се спуснем на брега, ще поставим транспорта на плиткото и ще спасяваме екипажа. С мъчително нетърпение очаквахме утрото, може би последно за много от нас, но Провидението вече ни подготвяше помощ по най-неочакван начин. Едва започна да се развиделява, мъглата се вдигна и ние видяхме недалеч от нас, зад носа, руския катер „Лястовичка“, също подгонен тук от бурята.
В първия момент радостта ни нямаше граници: след пълното отчаяние за спасение ние бяхме почти в безопасност, но само така ни се струваше, защото в действителност предстоеше още много.
Мичман Кубаркин и, по собствено желание, барон Вревски, се отправиха на „Лястовичка“ , за да уведомят командира за нашето положение и да поискат помощ; там ги посрещнали и приели като братя и, което е особено важно, ги подкрепили с горещ чай, който те отдавна не бяха вкусвали.
Скоро пристигна на нашия транспорт командирът на „Лястовичка“ лейтенант Власев и се уговори с нашият командир за прехвърлянето на целия екипаж върху „Лястовичка“. Първо прехвърлихме ранените и болните, после екипажа, най-накрая се прехвърлиха офицерите и последен – командирът.
Въпреки, че благодарихме на Бог за спасението някак си ни беше особено тъжно да изоставим своя кораб. Утешаваше ни само мисълта, че командирът, офицерите и моряците си изпълниха задълженията, като употребиха всички средства за спасението и не беше наша вината, че тези усилия не успяха да спасят транспорта.
На „Лястовичка“ се прехвърлихме само с дрехите, които бяха върху нас; останалото ни имущество беше оставено на транспорта, защото катерът едва побираше хората.
Дължината на катера беше 50 фута, най-голямата ширина около 20. На горната и долната палуба чисто имаше не повече от 250 квадратни аршина и върху това пространство се побраха: 25 флотски и сухопътни офицера, до 300 моряка и войника. Щастливи бяха тези, които можеха да легнат, тъй като по-голямата част седяха и даже стояха прави. Имаше краен недостиг на храна и вода; вода отпускаха на ден около половин чаша на човек.
Безветрието ни задържа близо до Инеада; вечерта на 27-ми беше изпратен шкипера да потопи транспорта, за да не се възползват от него турците; към утрото на 28-ми на повърхността на водата се виждаха само салингите му, а през нощта той потъна.
Сутринта на 29-ти подухна ветрец и ние излязохме в морето; плаването ни беше доста опасно: бояхме се от всичко, от безветрие и свеж вятър. При по-продължително безветрие ние щяхме да умрем от глад, а от свежия вятър щяхме да бъдем залети от вълнението, защото катерът беше прекалено натоварен.
Но, благодарение на Бог, след пет дълги и тежки дни, ние хвърлихме котва на Варненския рейд и слязохме на брега. По време на прехода починаха 7 човека.
Б. В.“ [Барон Вревский] (Крушение транспорта Змея. // Морской сборник, 1854, т. 11, № 3, с. 281–287).
Кой е барон Вревски? Павел Александрович Вревски (Вревский) е роден през 1809 г. в Санкт Петербург. Участва като прапоршчик (първи, младши офицерски чин) от Лейбгвардейския Измайловски полк в Руско-турската война от 1828–1829 г., ранен при обсадата на Варна. За мъжество е награден със златна сабя с надпис „За храброст“. Достига до чин генерал-адютант. Убит е на 4 (16) август 1855 г. по време на Кримската война (1853–1856 г.), в битката при река Черна (Черная речка) [8].
Бележки:
1. П. фон Винклерс. Оружие. Москва, Рипол Классик, 2013, с. 377.
2. http://6-p.net/archives/933
3. Ф. Ф. Веселаго. Список русских военных судов с 1668 по 1860 год. Санкт-Петербург, Типография Морского министерства, 1872, с. 518–519, 548–549.
4. [П. А. Вревский]. Крушение транспорта Змея. // Морской сборник, 1854, т. 11, № 3, с. 281–287; Очерк истории Морского кадетскаго корпуса с приложением списка воспитанников за 100 лет. Составил Ф. Веселаго. Санкт-Петербург, В типографии Морского кадетского корпуса, 1852, с. 89 (Мичмани – Константин Веселаго, Михаил Кубаркин).
Офицерите на транспорта „Змей“: Общий список флотских линейных чинов 1828 года. Санктпетербург, В Морской Типографии, 1828 (с. 37 – капитан-лейтенант Андриан Иванович Тугаринов, с. 127 – мичман Иван Краевский, с. 139 – мичман Роман Андреев, с. 147 – мичман Константин Веселаго, с. 148 – мичман Михаил Кубаркин).
5. А. П. Соколов. Летопись крушений и пожаров судов русского флота 1713–1853. Санктпетербург, В типографии Императорской Академии Наук, 1855, с. 124–128.
6. Едно от трофейните турски оръдия е подарено от император Николай I на Новорусийския и Бесарабски генерал-губернатор граф М. С. Воронцов (главната резиденция на граф Воронцов е в Одеса).
7. Владимир Шигин. Паруса, разорванные в клочья. Неизвестные катастрофы русского парусного флота в XVIII-XIX веках. Москва, Вече, 2008, с. 39–49; А. А. Чернышев. Погибли без боя. Катастрофы русских кораблей XVIII–XX вв. Москва, Вече, 2012, с. 35.
8. Братът на барон Павел Александрович Вревски – Иполит (барон Ипполит Александрович Вревский) е женен за Юлия Петровна Вревска (Вревская), медицинска сестра (доброволка) в руската армия по време на Руско-турската война от 1877–1878 г. Служи в 48-ма военновременна болница в Бяла. Заразява се от тиф и умира на 5 февруари 1878 г. Погребана е в двора на църквата „Свети Георги“ в гр. Бяла, област Русе.