Когато дойде вестта за кончината на кап. Христо Мушков – светла му памет! – вече бях подготвил моряшката история, която ми беше разказал преди време. Тя е за попадането му в 31-дневен пиратски плен, на ръба на смъртта, заедно с целия екипаж от 34 моряка на кораб „Алфа БГ”. Това стана през 1998 година и е първият случай на пленен български екипаж в съвременната ни морска история . Интересно бе да я припомня, тъй като сагата с пленяването от пирати на български морски капитани явно не свършва. Неотдавна беше поредният инцидент с пленяването от пирати на българския капитан на контейнеровоза „Tommi Ritscher”, плаващ под панамски флаг, заедно със седем моряка от екипажа край бреговете на Котону, Бенин, за който maritime.bg информира. Впрочем, не минава месец без да гръмне в медиите и поредното пиратско нападение в тази част на света.
Сега ми остава в in memoriam да се върна към разказа, който ми беше споделил кап. Христо Мушков. Неговата кариера, както и другият български капитан, Дарин Матеев, попаднал в подобна ситуация през 2009 година (за нея ще разкажем друг път), след ВВМУ тръгнала от Военноморските сили, за да продължи в търговския флот. Той пазеше много спомени от дългогодишния си стаж като капитан на малки и големи кораби (общо му се събираха близо 40 години на море), но тогава седнали на чаша кафе, не можах първо да не го попитам за историята с неговото отвличане от пиратите в Сомалия.
Всичко това тръгва още в края на 1997 година. Бях капитан на 6 000-тонния кораб „Алфа БГ”, който плаваше под флага на Република Белиз, с арабски собственик – Абдула Баязид- така започна тогава кап. Мушков и се увлече да разказва:
– Екипажът ми беше 15 човека, от които 11 българи. Плавахме от Танзания, през Аден, където трябваше да товарим ориз за Украйна. Корабът беше в окаяно състояние, близо година и половина стоял арестуван, заради неплатени дългове на предишния му корабособственик. На всичко отгоре в Танзания ни бяха заредили с много лошо гориво. И точно преди Коледа двигателят се развали. Принудих се да застана на котва край нос Рас Хафун – най-източната част на Сомалия. Бяхме на 10 мили от брега, дълбочината 70 метра, имаше вълни и смятах, че там е по-защитено от пиратите, които бяха само с лодки. Реших да изчакаме там, докато пристигне някой кораб и ни провлачи на буксир до Аден, където да извършат ремонта. Обаче никой не посмя да дойде и да ни помогне, защото районът беше станал известен с пиратските нападения. А и по него време Сомалия беше бяло петно за световните радари. Само месеци по-рано в района срещу Форд Або, пирати бяха спрели руски риболовен кораб, представили се за сомалийска брегова охрана. “Проверката” им приключила с убийството на капитана, заплашили да избият целия екипаж, ако не получат откуп.
Не знам, доколко е известно, но през 90-те години любимите места за пиратски набези бяха крайбрежието на Нигерия и Сомалия, също Индонезия, Южно китайското море, порт Читагонг, Бангладеш, Сантош в Бразилия. От 1992 г. до 1998 г. бяха нападнати 3 583 кораба и убити 340 човека. Един от най-бруталните случаи беше на товарния кораб Chang Song. Превзели го пирати, представили се за митнически служители и избили целия екипаж от 23 човека, после хвърлили телата им през борда. Открили само 6 трупа, заплетени в рибарски мрежи.
И така останахме на котва и чакахме, докато Баязид уреди братовчед му да ни вземе на буксир със сирийския си кораб „Буши” на връщане от Могадишу, Сомалия, където доставяше помощи. Едва на 12 декември му дадоха разрешението. От аварията бяха минали 15 дни, храната свършваше и екипажът стоеше полугладен. Но не това най-много мъчеше хората ми – в очите на всички имаше страх да не попаднем на пирати. Самите власти на Сомалия по радиовръзката ни предупреждаваха за такава вероятност.
Накрая „Буши”пристигна. Беше 13 януари, когато ни взе на буксир и часове, след като тръгнахме, в района на селището Алюля дойде лодка с местни хора. Четирима от тях се качиха на борда и попитаха, какво правим тук? От къде можех да разбера, че са дошли на разузнаване? Обичайна практика е в бедните африкански държави да си просят подаръци. И за да се махнат, пък и да има мир с местните племена, им дадохме по 100 долара и по картон цигари. Те поискаха и варел с нафта. Накрая си тръгнаха.
Стоях на мостика и изведнъж към 12 часа чух стрелба. Видях, че двата ни кораба са обкръжени от стотина лодки с пирати…. Ето, както съм записал в корабния дневник на „Алфа БГ” на 13 януари, по часове и минути:
„01,00 ч.- Моторът не работи, движим се на буксир към пристанище Аден, теглени от кораба „Буши”, машинното отделение е наводнено от спукана тръба.
10, 00 ч. – Към нас приближава моторна лодка, трима човека се качват на борда ,твърдят, че са пристанищни власти.
10,15 ч.- Напускат кораба
10,20 ч.- Малки рибарски лодки се движат около нас, искат да се качат, за да ни продават риба, след отказа започват да стрелят с автомати по каютите.”
Минути след това пиратите започнаха да се катерят на борда. Крещяха и размахваха мачете, автомати, гранатомети. Стана като в онези филми с Джони Деп. Бяха около 150 човека, а нашият екипаж наброяваше 15 човека, на сирийския „Буши”- 19. За по-малко от час превзеха и двата кораба. Пиратите, възбудени от някаква тревна дрога, която дъвчеха, не спираха да стрелят във въздуха, гилзите се сипеха по цялата палуба. Като фон на този кошмар виждахме изхвърлените на брега кораби, опожарени от пиратите, след тях имаше и един десантен. Наредих никой от моряците да не оказва съпротива, за да не стане по-лошо. Събраха ни двата екипажа на палубата на нашия кораб, обградиха ни с насочени оръжия. Заплашиха, че ще ни разстрелят и без да се бавят започнаха да тарашат в кабините. Обраха всичко. Един от пиратите опря дулото на автомата си в мен. Не знаех, какво ще последва. В касите на двата кораба бяха открили общо 26 300 долара. Трюмовете на „Алфа БГ” бяха празни. Държаха ни на палубата с насочени автомати до към 4 – 5 часа след обяд.
Имах късмет, че още в самото начало на нападението, успях да се свържа с един руски кораб и да му съобщя за случващото се. От там уведомиха Центъра за борба с пиратството в Куала Лумпур. При мое предишно посещение в района бях посъветван от колеги, как да действам в подобни ситуации и психически се чувствах подготвен.
Един от пиратите, които ни пазеха, знаеше английски и му обясних, че нашите два кораба са празни, не могат да вземат нищо. Ако искат да получат пари, по-добре да не унищожават радиостанциите ни, за да имаме връзка със собствениците. Той излезе разумен, послуша ме и не счупи моята радиостанция.
Вакханалията поутихна и пиратите изгониха местни хора, които се бяха присъединили да търсят плячка. На борда останаха около 30 човека. Повече не ни малтретираха. Те просто искаха пари. Бяха професионално обучени морски бандити, бивши военни след разпадането на Сомалия, за които отвличането за откуп е по-доходоносно от грабежите.
Вечерта тайно от нападателите успях да се свържа по радиостанцията с Центъра в Куала Лумпур, като при подаването на сигнала използвах старото име на „Алфа БГ” (защо беше сменено е друга история). Оттам получих някои указания, също и свободен достъп до радиостанциите в Доха, Катар и Монако. По това време в района плаваха много кувейтски кораби с български екипажи. На един от тях беше и моят син, Николай Мушков, тогава помощник- капитан. Свързах се и с корабособственика Боязид, който пък уведоми посланика ни в Етиопия Красимир Тулечки.
Започнаха едни безкрайни преговори. Първата седмица беше много тежка. Корабособствениците на двата кораба не искаха да платят за освобождаването ни. Информацията за пиратското нападение срещу нас излезе в България едва на 28-ми януари, защото преди това обмисляли план за освобождаването ни. Сирийските власти изобщо не се намесиха, въпреки че целият екипаж на „Буши”бяха техни сънародници. Реагира само България. Разбрах по радиостанцията от посланик Тулечки, че идеята била да ни освободят етиопски командоси, като употребят специален газ. Руснаците го използвали за самолетните терористи и бил много опасен. Накрая българската страна отказала, защото можел да загине и някой от нас.
В крайна сметка корабособствениците се съгласиха да платят откупа. Първоначално пиратите поискаха по 300 000 долара на кораб, но след много увъртания накрая склониха на общо 120 000.
Докато течаха преговорите за откупа, голямата ми грижа беше да поддържам духа на екипажа. Всички бяха много изнервени. Част от пиратите употребяваха кат (вид наркотик) и през цялото време бяха замаяни, от тях всичко можеше да се очаква. Добре, че вождовете им налагаха безмилостна дисциплина. Всъщност на борда ни командваха две пиратски групировки- от Форт Або и бандата на султана на Алюля. Въпреки, че между сомалийските пирати имаше кенийци, араби, етиопски евреи, дисциплината беше желязна и безмилостна. Биеха ги при най-малко неподчинение. Виждал съм, как им правят тъй нар. сицилианска примка. С едно въже му връзват краката и ръцете за врата и го слагат по корем на палубата за 3 – 4 часа, а жегата през деня стигаше до 45 градуса. Държаха го, докато започне да се души. Други пък направо откарваха на брега, за да ги разстрелят.
Нас, българите, обаче не ни закачаха. Лично към мен също не проявиха грубо отношение, защото им бях връзката с хората, от които трябваше да получат парите. Дори помолих единия от вождовете да върнат личния бинокъл на човек от екипажа и той го уреди. Султанът на Алюля пък често ме канеше на брега, обаче не посмях нито веднъж да го направя, за да не оставя двата екипажа без надзор.
В края на януари ситуацията заплашваше да излезе от контрол. Бяха изминали 15 дни от отвличането ни, а пиратите продължаваха да чакат договорения откуп. И двете страни стояхме напрегнати. Нашата храна беше на привършване, цигарите- също. Добре поне, че пиратите не разбраха за водата със сребърни йони, която бяхме взели от Танзания. Всъщност тя ни спаси от разболяване. Червеният кръст ни изпращаше хуманитарна помощ, но тя в по- голямата си част отиваше в ръцете на пиратите.
И така, накрая на 10-ти февруари откупът беше договорен. Пиратите искаха парите в брой. Разбраха се това да стане в Босасо. Пристигнахме там на 12-ти, пуснахме котва и зачакахме. Корабособствениците бяха заръчали на фирма „Ал Харанен” от Аден да плати откупа от тяхно име- 120 000 долара, като после ще им ги върнат плюс още 10 000 за услугата. Представител на въпросната фирма донесе на кораба, носеше чанта пълна с пари. Пиратите почнаха да си ги делят.
Часове ни деляха от щастливата развръзка, когато се разигра почти фатален инцидент. Тогава сирийците от „Буши” казаха на пиратите, че всъщност ние, българите не сме платили нищо и че парите са дадени от техния шеф. Целта им беше чисто провокативна- нашият екипаж да започне да скача във водата в опит за бягство, което щеше да има фатални последици, а те през това време да скрият част от сумата. Веднага се свързах с кораба, на който плаваше моят син, от него посланик Тулечки разбра и веднага се обади на генерал Морган, зам.-председател на Демократичния фронт за спасение на Сомалия, който беше помогнал при преговорите с пиратите. Стигна се дотам, че дошлите да ни освободят искаха да разстрелват сирийците, но се намесихме и ги спасихме; бяхме зависими от тях, тъй като трябваше после да ни буксират.
В крайна сметка успяхме да се оправим. Пиратите ни освободиха в 22 часа местно време. Малко преди това, по волята на султана, те ни донесоха три кози на борда. Заклахме ги и направихме курбан от радост, че си тръгваме към дома. За спомен от Алюля взех на внучката ми една бутилка, която пиратите ми напълнаха с минерална вода. Тя това ми я беше поръчала, когато тръгвах на опасната мисия.
(Следва продължение)