Името на к.д.п. Дарин Матеев нашумя покрай пиратското отвличане на българския екипаж на кораб „Маласпина касъл“, на който беше капитан. Това стана през 2009 година; не беше първото, както първоначално се тиражира в медиите (първото се оказа на друг български екипаж през 1998 година – “ Кап. Христо Мушков: 31 дни бяхме на ръба на смъртта в плен на сомалийски пирати“). Ако нещо отличава случилото се с кап. Матеев, това е изключителната драматичност и страшните изпитания, на които бе подложен екипажът. Както ми сподели кап. Матеев по късно: След случая с „Маласпина касъл“ направо бях готов да сляза на брега, но после пак се качих да плавам, за да не остане в мен чувството, че съм се уплашил.
Преди да започнем с разказа, който сподели тогава пред мен за преживяното по време на пиратския плен, да кажем няколко думи за самия к.д.п. Дарин Матеев, така ще стане по-ясно и случилото се с него.
От дете мечта му е да стане офицер във военния флот и след като завършва ВВМУ „Никола Й. Вапцаров“ постъпва във ВМС като щурман на подводна лодка. Две години е обявяван за най- добър щурман на флота. Върви нагоре и става единственият офицер служил на четирите български подводници. Бил е командир на първата „Слава”, старши помощник командир на три подводници. После става командир на новата „Слава” (последната ни подводница, сега музей). Бил е и началник щаб на дивизиона, след това негов командир. През 1992 година е назначен за съветник на министъра на отбраната Александър Сталийски, остава на същата длъжност при следващия военен министър Валентин Александров. После се разделя с военния флот и преминава в търговското корабоплаване.
Да си военен морски офицер е определено мъжка професия, възпитава в теб високо чувство на отговорност. Неслучайно беше моята детска мечта – с това пояснение започва своя разказ кап. Матеев. Изобщо морската професия изисква едно основно качество – отговорност. Ако не го придобиеш, бързо излизаш от орбита. Хубавото при военния моряк беше, че това качество здраво се възпитава в него с военната дисциплина във ВВМУ, а после и в кариерното израстване във ВМС. А сериозни изпитания във военния флот, колкото щеш. Веднъж при пожар на подводницата „Слава” съобщиха на жена ми (беше бременна), че съм мъртъв. Друг случай. Трета година съм командир на подводницата и решавам да покажа на екипажа, как се прави маньовър на заден ход – много важен по време на бойни действия. Преминаването, обаче от преден на заден ход под вода е силно рисково, защото подводницата може изведнъж да тръгне надолу. И какво става? В момента, когато обръщаме, тя хуква към дъното, може да се забие като пирон. Аз веднага: Малък напред, стоп, заден, пълен напред!… Изкарваме въздуха от танковете, накрая подводницата изхвърча като тапа на повърхността. Спасени сме, а аз вътрешно треперя целия като лист.
Така се стече моят живот, че след тези 20 години във военния флот, не ми беше трудно да навляза в търговското корабоплаване. А както често бива във военния флот, така и на търговските кораби, не подозираш, от къде може да ти дойде голямото изпитание.
Случаят с пиратското отвличане на „Маласпина касъл” не мога никога да забравя. Беше 6 април 2009 година, 0820 часа сутринта. Намираме се в охранявания коридор по средата на Аденския залив, когато ни атакуват две бързоходни лодки. За да ги отблъсна, започвам да правя поворот надясно, после наляво. Корабът е натоварен и бордът е нисък, само четири метра над водата. Иван, главният механик успява да вдигне оборотите със 118, но не е достатъчно, за да се измъкнем. От лодките стрелят по нас с автомати калашников. Три пъти успяваме да ги отблъсним до момента, в който на мостика се появява боцманът с един автоматчик зад гърба. Инструктирани сме при такъв случай – никаква съпротива, за да няма жертва. Подчинявам се и спирам кораба. Идват и останалите пирати, общо 15 души с насочени калашници, някои с пистолети, има и двама с гранатомети.
Тръгваме полека – лека към Сомалия, надеждата ми е, че все още сме в обявения за охраняван коридор, все някой трябва да се намеси. Някъде следобяд се появява военна фрегата, следим я, докато стигна на 2 мили от нас. Тогава пиратите я виждат и става страшно. Събират ни на куп, двама от тях слабо говорят английски, насочват автомат към главата на втория помощник и ми казват: Кептън, спри ги, иначе първо него ще убием, после всички наред! Хващам трупката и започват да обяснявам ситуацията, явно много съм смутен и когато казвам «калашников» – тази дума е на всички езици, те изведнъж подскачат с насочени автомати и гранатомети. Ние, тримата сме се скупчили, потта тече, не знаем, дали ще стрелят, 13 души са около нас. Слава Богу, военният кораб се завърта и си заминава. Ние се успокояваме, а рулевият Антон подхвърля: Аз да не съм Поли Пантев, че ще ме гърмят с гранатомет, бе! (после научихме, че онзи е застрелян по друг начин). Поемаме въздух, обстановката се разведрява.
Още пътуваме и Антон ми казва: Кептън, не са ми намерили джиесема, в мен е, да се опитаме да се свържем? Пиратите бяха ни прибрали мобилните телефони, а на мен – всичко, защото е чест и гордост да вземеш вещите на капитана (прибрах се вкъщи само с една фланелка на гърба). И както той ми обяснява под секрет, изведнъж започва да звъни в джоба му, забравил го на включена аларма за събуждане. Пиратите скачат с автоматите и го вземат от него.
После става така, че все пак успяваме да се снабдим с мобилен телефон. След тридневен преход сме на котва край сомалийския бряг и на борда вече се е качил наетия от пиратите за преговарящ с фирмата корабособственик. (Докато стоим там се събират общо четири отвлечени кораба). Пиратите вече са се успокоили, съгласяват се да мерим температурата в хамбарите с опасния товар, специално желязо, запалимо при определени условия. Отиват трима да проверят товара, с тях е другият рулеви, Иван, който намира по пътя си телефон с мрежов обхват, забравен от пиратите и ми го дава. Нарочно бях придумал пиратите да ни прехвърлят в капитанската кабина, защото там има сателитен телефон, на който също бяха взели симкартата. Имам скрита резервна карта, но тя може да бъде пусната само от офиса на компанията в Италия. И всъщност откраднатият телефон ни трябваше да направим връзка, за да я активират.
Съставяме специална организация, докато направим връзката и после, когато тайно изпращаме имейли за обстановката на кораба.
Организацията е такава – аз съм на компютъра, старпомът изправен до мен с малко ножче с клещички (още си го нося), за да може веднага да изкара сим картата, на вратата стоят двама, в коридора още четири – пет, които уж се занимават с нещо и така, ако се появят пирати да имаме време да не ни хванат. Иначе не знам, какво можеше да ни се случи, защото те са непредсказуеми. Единственото, което ни пазеше е тяхната цел да вземат пари, а не да убиват някого. Нещо, което разбрахме от самото начало.
Имаше такава ситуация. Вече сме три – четири дни на котва, когато американците при успешна акция освобождават капитана на отвлечен техен кораб. В 6 часа вечерта идват пиратите и ми викат: Върви, върви!. Като те мушнат два пъти с автомата, къде ще отидеш, другите малко се паникьосват. Водят ме на мостика, сложили един матрак и казват: Тук ще спиш. Трябва да се редуваме с главния механик да лежим на него. Първата вечер казвам, че искам да си взема цигари, целта ми е да сляза и да успокоя екипажа. Обяснявам на моите хора: Ние сме като кило домати, ако се смачка един няма кой да купи останалите, цената ни ще падне.
Лошото е, че при такава ситуация има хора, които психически се поддават. Нормално е, всеки е различен. Беше 2130 часа, идва един от екипажа и уплашено вика: Кептън, утре ще убият теб и главния механик. Защо, бе? Не знам – вика, но дойде техният готвач, размахва автомат и крещи, че ще го направи.
Аз пак обяснявам за килото домати, за да ги успокоя, обаче вътре нещо ме жегва – да кажат, че утре свършва живота ти! Лежа, пуша, не ме свърта, отивам на мостика при главния механик, Ванко- 35-годишен грамаден българин, висок 2 мета, тежи 135 кила. Разправям му, а той: Кептън, аз съм виновен.
И ми обяснява – писнало му да лежи на матрака и седнал на капитанския стол, за да изпуши цигара. На двете врати на мостика стоят двама със заредени автомати, спокойни са, обаче влиза готвачът и започва да го бута да отива на матрака, Иван се изправя ядосан с целия си ръст и онзи отскача от него като муха, което разсмива останалите пирати. Тогава готвачът грабва един автомат и слиза долу да плаши хората. Олеква ми.
Тайната ни връзка с офиса в Италия много помогна за успешното приключване на сделката. На 6 май вече знаехме за постигнатото решение и след два дни ни освободиха.
След случая с „Маласпина касъл” бях решил повече да не плавам. Говорихме с жената – помогнахме на децата, направихме, каквото можем, вече да си живеем живота. Но има и нещо друго, което надделя и ме накара пак да тръгна. Викам си, ако не се кача ще остане в мен чувството, че съм се уплашил.
И следващият ми контракт пак беше в същата компания, просто, за да видя, дали съм преодолял стреса в себе си.
По време на пиратския плен успяха да се държа – няма как иначе, защото и аз ако изпадна в паника, ставаше страшно. Но после не можеше да не ми се отрази.
