Георги Георгиев: Изкарахме 123 кошмарни дни в плен на пирати

Не знаехме в кой момент ще изкарат някой от нас, за да го гръмнат, споделя простреляният моряк 

© Пламен Гутинов, архив | Maritime.bg

Не вярвах, че има Девети септември (тази историческа дата никога не съм я приемал), но ето че повярвах, има Девети септември, както не вярвах, че могат да падат пари от небето, но и това видях с очите си. Изживях и други неща, които не могат да ти се поберат в ума – така започна своя драматичен разказ Георги Георгиев, рулеви на танкера „Панега“, прострелян при неговото завладяване от пирати в Аденския залив (целият екипаж е държан в плен четири месеца). Това стана през 2010-а година,

следващата след инцидента с пленяването на българския екипаж на „Маласпина касъл“.

И е третият случай след

първото пиратско пленяване през 1998 година на български екипаж

с капитан Христо Мушков, който почина неотдавна – светла му памет!

От малък голямата ми страст е да пътувам, да виждам други държави, други народи – продължи Георги Георгиев.

– На нашата улица, където и досега живея, има много моряци, като дете слушам какво разправят за волния живот по корабите. Осъществих мечтата си, изкарах курсовете за рулеви и за късмет веднага ме взеха в БМФ. Ходих до Африка, Америка, Далечния изток, къде ли не, май само в Австралия и Нова Зеландия не съм бил. Но освен меда – за зла участ ми се случи да опитам и жилото на професията. Кой можеше да очаква кошмара, който ни връхлетя на танкера „Панега” в Аденския залив!

Тръгваме от Варна два 6 000- тонни танкера- „Панега” и „Батова”, 40-годишни, за да бъдат нарязани за скрап в Карачи. Екипажът ни е 15 души. Минаваме Порт Саид и през Суецкия канал, Червено море, излизаме в Аденския залив. Не знам как стана, но „Батова” го пуснаха веднага, а нас ни задържаха два дни. Преди да продължим , по нареждане на чартьора, трябваше да оградим отвсякъде леерите с бодлива тел, заради сомалийските пирати. Пак заради тях преминаването през Аденския залив става в керван, охраняван от военни кораби. И така керванът е напред и се движи със скорост 12 възела, тръгваме след него, обаче машината на „Панега” вдига едва 7-8 възела и скоро изоставаме с повече от 30 мили.  

Никога няма да забравя датата – 10 май и часа –  6 без 10 вечерта. Тогава пиратите ни нападнаха. Бързоходна лодка с шест въоръжени сомалийци се приближава от ляво. Корабът е с  нисък борд, закачат за него алуминиева стълба, бодливата тел не ги спира, за нула време скачат на палубата и започват да стрелят във въздуха, за да ни уплашат.

Всичко това става за няколко минути.

Наблизо се вижда някакво корабче, явно превзето от тях, за да го използват за изненадващи пиратски атаки. Навън сме пет – шест моряка и те ни забират нагоре към мостика.

Горе вратата се оказва заключена – някой го е направил отвътре и ние стоим на малката площадка пред нея. В този момент долу пред стълбата се показва едно дуло, което гръмва и нещо ме опарва над коляното.

Поглеждам си крака, кръвта започва да хвърчи на струйка, като пикане на малко дете. Казвам на помощник капитана до мен: Този ме гръмна!. Така и не разбрах, защо? Чули гърмежа, отвътре веднага отключват, пиратите ни вкарват на мостика, всички сме с вдигнати ръце зад тила.

Стоим горе, кръвта ми тече, помощникът къса кабела на едното УКВ и  ми прави турникет. Събират ни всички на мостика и нареждат да легнем на пода. Вътре има диванче, под което държим флаговете и босът  на пиратите разрешава да се опъна на него, а на помощника да слезе до амбулаторията, за да вземе бинт, реванол и антибиотици. Намира ги.

Капитанът казва да  пия антибиотика в ударна доза, защото съм прострелян от пет метра и може да получа газова гангрена. Започвам да го гълтам, но излиза, че имам само за седем дни, останалото количество вече е откраднато от пиратите. Впрочем, още в началото обраха всичко от нас- дрехи, обувки, пари, джиесеми, пръстени, свалиха часовника от ръката ми.

Корабът ни спря недалеко от брега, където имаше отвлечени още пет- шест между които и автомобиловозът „Ейшън Глори” също с българи на борда. На другия ден кракът ми силно се подува и капитанът вика на пиратите: Доктор, доктор!…А те само повтарят: Окей, но проблем. Толкова знаят езика.

По едно време казвам на капитана: Стига с този доктор, ще ме качат на лодката и на стотина метра ще ме гръмнат и хвърлят във водата. Той спира да настоява. 

Помощникът само ми сменя бинта с реванол, после марля с реванол. Нищо друго няма. След два – три дни оттокът започва да спада. На шестия ден ни дават да се чуем със семействата си. Жена ми пита: Какво правите ? Ами, седим тук. И толкова. Не казвам, че съм ранен.

Точно 123 дни продължиха преговорите за откупа, който искаха пиратите. Броях ги ден по ден. През всичкото време само лежим на пода на мостика, единственото надигане е до тоалетната с придружител. 

Явно антибиотикът помогна, но дупката от куршума, който ме беше пронизал  малко над коляното, остана отворена и я промивах с реванол, после и той свърши. Остана малко надуто синьо-черно, като го стисна излиза гной и съсирена кръв. Изкарал съм голям късмет, че нямам гангрена,  пък и куршумът минал само на милиметри от бедрената артерия, обяснява ми после лекарят от Транспортна болница.

Лежим, наредени всички като сардели ( само машинистът и механикът са долу, а също и готвачът, който ни приготвя по нещо от останалите оскъдни провизии). Пиратите си готвеха отделно, ядяха кози и не знам какво още. Те бяха разделени на две групи по 15 души, които се сменяха сутрин и вечер с лодки от брега. Стояха отвън пред мостика с калашници и пистолети, които непрекъснато размахваха заканително към нас…

Как се чувствахме ли? Като на заколение. Станеш, за да отидеш до тоалетната и оня веднага щрак, сваля предпазителя, в цевта има патрон и като нищо ще те гръмне. Веднъж вече го направиха с мен. Непрекъснато се дрогират, дъвчат някакви треви и пият нещо от малки шишенца. Сбиват се помежду си и вадят пищови. Абсолютно са непредсказуеми! По едно време изкараха третия механик навън да го гърмят. Лежи човекът на пода, влиза един от пиратите и казва: Хайде!. Изкарва го навън и чуваме само един изстрел. Не можем да погледнем, защото не ни дават да мръднем. По едно време връщат механика, човекът ляга на пода и четири месеца не продума, стои като глухоням. Страшна работа! Влиза някой от пиратите и само гледаш към кого ще насочи оръжието, което всеки момент може да гръмне… 

И така през всичките 123 дни, без да знаеш следващия момент ще останеш ли жив. Не ни даваха да говорим или поне да играем карти. Само лежим и не смеем да надигнем глави. Нямам думи да опиша кошмара!… Веднъж пак се сбиха и изкараха капитана навън с пистолет. Ще го гърмят, защото искат вода, за да се перат на кораба, а капитанът им казва: Не мога да я пусна, трябва да има за главния двигател и агрегата. Още в началото ни взеха всичката вода за пиене. Остана само в танковете, пиехме от нея, смесена с нафта, защото със същия шланг се подава и гориво на кораба. Дажбата- един тон за два дни на всички. Никакво къпане, а температурата е 30 градуса. 

Отчаянието беше пълно, нямаше какво да ни държи духом, взехме да изперкваме отвсякъде.  Постепенно, обаче започнахме да осъзнаваме, че поне няма да ни убият, защото искаха пари. Към 6-7-и септември усетихме, че идва развръзката, защото освен цигари, кафе, ни дадоха и паста за зъби, четки. Разрешиха и втори разговор с близките два дни преди да ни пуснат. Тогава разбрах, че жена ми вече е научила за раняването. 

Както казах в началото,  никога не съм вярвам в Девети септември, но сега повярвах, не бях виждал и пари да валят, но заваляха от небето. Беше 9 септември, когато всички ни изкараха навън и ни наредиха през метър един от друг на средната пътека, която стига до бака. Ниско над нас прелетя самолет, мина втори път, за да огледа живи ли сме всичките и на третия път пусна контейнер с парите за откупа. Пиратите го прибраха с лодка и отидоха с капитана в неговата кабина, за да им предаде официално парите. А, бе, загубена работа!…

След 4-5 дни път стигнахме до Оман, заведоха ни в хотела, колкото да си вземем душ и веднага ни откараха на летището, където вече чакаше военен самолет „Спартан”, изпратен специално за нас от Бойко Борисов. На 16 септември към 8 часа вечерта кацнахме във Варна. Караха ме да отида на пресконференцията на летището, отказах. Блъскам чантата в колата (бяха ни възстановили откраднатото) и викам на сина ми: Давай!. След 15-20 минути сме вкъщи и гледам по телевизията заклещили втория помощник на паркинга на летището и го разпитват.  Аз и сега не искам да си спомням нищо от оня кошмар. Нервите ми не държат. Всички в квартала ме познават- тук съм роден, знаят, че съм гръмнат и никой нищо повече не ме пита по този въпрос. Влизат ми в положението. Морето, обаче продължава да ми липсва и сигурно така ще отиде до края.

Последни новини

Последни новини

Най-четени през месеца

Имейл абонамент
Имейл абонамент
Получавайте новините на Maritime.bg директно и във Вашата електронна поща!
Винаги може да спрете Вашия имейл абонамент