Кап. Христо Христов: Моята нептунова поща още намира получатели по света

Какво го е накарало да използва нептуновата поща, за да хвърли в океана близо 60 стъклени шишета с писма и как  24 години по-късно  му се обаждат чак от Южна Африка, разказва старият моряк  

Кап. Христо Христов

Изминаха повече от 25 години от времето на нептуновата поща на кап. Христо Христов, а още  му се обаждат непознати хора от отдалечени краища на света, намерили негова бутилка с писмо на морския бряг. Последното беше малко след Коледа на 2019-а, дойде чак от Южна Африка.  

През 2016 година той ми разказа, как негова бутилка по нептуновата поща била намерена от Франк и Валда в далечна Австралия, което станало причина да му дойдат на гости във Варна. Тогава дори не подозираше, че историята с неговата нептунова поща ще се превърне в цяла сага, на която явно не се вижда края. 

Когато се срещнахме отново ми направи впечатление, колко е развълнуван.

Няма как да прогнозираш, какво ще стане след 24 години! – казва кап. Христов.

– Минаха години, откакто слязох на брега по здравословни причини, но още чувствам вътре в мен онази стара тръпка. 

Не знам как да я определя? Дали идва от продължаващото ми любопитство към непознати места и хора, от някаква романтика ли? Неща, които са останали в мен още от дете – разказва капитанът. 

Стоиш на брега, гледаш хоризонта, много ти е интересно. Какъв свят се крие зад него? Баща ми беше шофьор, караше газка – камион с цистерна, и всеки ден правеше курсове нагоре до нефтеното находище край Тюленото. Бях на пет – шест години, когато ме вземаше в кабината, заедно с брат ми, майка и ни оставяше на плажа, където е сега Златни пясъци, докато се върне обратно. Цял ден изкарвахме на морския бряг. После, когато кандидатствах в Морско училище бях на косъм да не вляза в него, заради желанието ми да плавам, за да видя свят и непознати хора (можех да плавам и като моряк).

Чакам аз второто класиране, стоя на вратата, където е комисията и един капитан първи ранг ми съобщава, че местата за търговския флот са заети, за мен остава във военния флот.

Отвръщам: Здраве да е, разрешете да напусна!
– Чакай, ама защо?
– Благодаря, искам в търговския флот. Бил съм толкова категоричен, че накрая склониха.

И наистина успях да видя много свят: влизах в родната къща на Ким Ир Сен и имам снимка на площада в Пхенян пред неговата огромна позлатена статуя с вдигната ръка, бях в прочутия бар „Тропикана” в Хавана, минавах с кораб край самолетоносачите в най-голямата военноморска база на атлантическото крайбрежие на САЩ, стигнах до най-северните езера на Канада, където започва Северния ледовит океан, а надолу – до Бразилия, бях в Сингапур и още къде ли не.

Няма да забравя един случай! След години плаване на далечни линии правя няколко кратки рейса от Венеция до едно руско пристанище на Черно море. На втория курс заставаме на кея и идват от руския санитарен контрол. Беше възрастна жена. Пита ме, къде последно сме зареждали кораба с провизии и аз отегчено отвръщам: „Във Венеция, до гуша ми дойде тази Венеция!“.

Жената ме поглежда страшно ядосана: „Млади човече, как не Ви е срам! Цял живот мечтая да отида във Венеция, а ми викате, че тя Ви е омръзнала!“. Напълно я разбирам. Казал съм й така навярно, защото съм бил уморен от пътуването, без да съзнавам в момента, колко хора таят в себе си неосъществена мечтата да видят света.

Бях къде ли не, но знаеш ли, онова, което най-силно разпалва любопитството не са толкова видените места, колкото самите контакти с други хора. Някои гледки накрая започват да си омръзват, но всяка среща с непознат човек оставя незабравимо впечатление.

Направих един рейс, като втори помощник на 24 000-тонните кораби под панамски флаг, наети от СИВ, за да поддържат „братската” виетнамска линия. Плащаха в долари и с тях успях да си купя една лада, която после замених за апартамент във „Възраждане” – така реших жилищния въпрос на вече четиричленното ми семейство. Веднъж срещах на улицата мой колега, връстници сме, но преди мен станал капитан и ми вика: „Наборе, предлагат ми един кораб, хайде двамата да го вземем – аз капитан, ти старши помощник”. Така се качих на „Йордан Лютибродски” през 1991 година. Тръгнахме от тук през Средиземно море, Суецкия канал, Червено море, Индийския океан, покрай Сингапур и стигнахме едно далечно източно пристанище.

Идваше време за доков ремонт на кораба и от БМФ разпоредиха да го закараме в Сингапур. Там изкарахме 40-50 дни, доста се натоварих психически, защото като старпом приемах и подписвах всичко по извършения ремонт. Минаха ходовите изпитания, всичко беше наред, само дето нямаше автопилот. Беше януари 1992 година, когато ни наредиха да отплаваме за Бразилия и там да натоварим стоманени изделия обратно за Сингапур. Плаваме през Индийския океан, минаваме под Южна Африка, после Атлантика. Преходът продължи 29 дни. Корабът няма автопилот, с рулевия сме горе на мостика, два пъти на ден по 4 часа вахта. Корабът като нов, екипажът няма какво да прави по него. Стоя си горе, рулевият знае курса, няма какво да му се меся, само гледам хоризонта. Постепенно се освобождава в мен цялата пара, набрана от напрежението през дългия ремонт. И така, както гледам морето, ми идва идеята за нептуновата поща. 

Не го направих от скука – не ме разбирай погрешно. Явно вътре нещо ме е човъркало. Още когато приемах кораба бях видял, Боже! – колко много празни бутилки от алкохол и всичките на винт, цял склад, не знам от кога е трупан на палубата, където са кабините на капитана, старпома.

Между тях е приемното салонче (преди е била кабината на първия помощник по политическата част и там бяха най- много, наблъскани под капака на диванчето).  Гледам ги – над 60 празни бутилки на винт, всяко от тях може да стане връзката ми с непознат човек на някой бряг.  Знам какви течения има в този район на океана и по време на всяка вахта започвам да хвърлям по две-три бутилки. Гледам повечето да са, когато минаваме под Южно Африка, за да излязат по лесно на бряг. Във всяка от тях слагам парче от стара карта на гърба на което пиша: датата и часа, координатите, името на кораба, от къде за къде пътуваме и накрая моя адрес във Варна, като най-отдолу добавям, че колекционирам картички. Хвърлих сигурно 50-60 бутилки по време на плаването от Сингапур до Бразилия и обратно.

Скоро след моя експеримент се обади един мъж от Южна Африка. Не помня името му, бил винопроизводител, живеел в крайбрежния район, където намерил моята бутилка. Не можахме да продължим връзка, защото решил да зареже винарството и се забил някъде навътре, където няма поща. 

По-интересен е случаят с втория получател по моята нептунова поща – семейство от Югозападна Австралия. Мъжът се казва Франк. Сутринта на 1 октомври 1993 година на брега в Пърт, където си прави обичайния джогинг, той вижда изхвърлена бутилка вътре с писмо. Грабва необичайната находка, за да зарадва съпругата си Валда. Гледат бутилката без да я отварят, четат вътре на листчето датата, на която съм я пуснал в океана – 31 януари 1992 година.  Или над 20 месеца се е лашкала между Африка и Австралия, докато течението я изхвърли на този плаж. Не са отваряли бутилката и досега, но са успели да прочетат писмото през стъклото и веднага ми отговориха. От тогава повече от 21 година непрекъснато хвърчаха писма, а през последните години и имейли между двата континента. Споделяхме си всичко за семействата ни. Първата ни среща на живо беше по Гергьовден през 2014 година във Варна. 

Тържественото посрещане на Влада и Франк (двамата по средата) във Варна

Посрещнахме ги пред хотела до ДНФ, аз с голям букет цветя, облечен в капитанската си униформа. Заведохме ги да видят в Регионалния исторически музей най-старото обработено злато в света от Варненския халколитен некропол. Те не можеха да повярват на очите си.

За десетина дни, с нает шофьор-гид и лека кола посетиха най-забележителните места у нас. Бяха възхитени!

А ето и сега – забележи, колко време е минало! – дойде ново обаждане пак от Южна Африка. Както разбрах, поредната ми стъклена бутилка била намерена от рибаря Дейвид Кльоте още през 1994 година, сега бил 88- годишен. Явно се оказала пукната от блъскането в камъните по брега, защото прехвърлил писмото в пластмасово шише и така го държал, като ценен сувенир, закачено на дърво пред рибарската му хижа. Накрая дъщеря му Лизъл Вермаак решила да потърси връзка с непознатия подател на това писмо. 

Казах, че от любопитство съм започнал моята нептунова поща, но темата за писмата е много особена за нас, моряците. Един случай се е забил в главата ми.

От БМФ ми възлагат да извърша два рейса до Мурманск като втори помощник. Правя първия, пристигаме с кораба, товарим там и преди да тръгнем обратно за Бургас пиша писмо на съпругата си. В него й обяснявам, че няма да мога да се прибера във Варна, тъй като ще разтоварим и веднага се връщаме за втория рейс и че хубаво ще бъде да дойде с детето в Бургас, за да се видим. Пристигаме и чакам жена ми с детето. Няма ги. В това време ми казват, че правят смяна без да ми обяснят точно защо и тръгвам за Варна. На другия ден сутринта пристигам вкъщи и майка, като ме вижда, почва да плаче: „Ти не знаеш ли, че момчето ти е в болницата, счупи си крака!”…

Такива са моряшки работи!

Дори на най-близкия си човек, като изпращаш писмо не знаеш, как ще го завари. Камо ли то да стигне до съвършено непознат на другия край на света. 

А знаеш ли, колко хора дори от най-цивилизованите държави не подозират, че ни има, като държава на картата на света!?…

В Атлантика сме, влизаме с кораба по Св. Лаврентий нагоре към Големите езера, където е границата между САЩ и Канада. Времето мъгливо, имаме двама пилоти, канадци, които се сменят, тъй като прехода продължи няколко дни. Непрекъснато съм на мостика, вахтеният трети помощник ми дава току що получения телекс, чета и явно изражението на лицето ми е направило впечатление на пилота, защото ме пита:

– „Кептън, нещо тревожно ли?“
– „А не, новини от страната“.

Той продължава да любопитства и започвам да му превеждам текста на съобщението от български на английски:

„Президентът Първанов, посрещна българския отбор, заел първо място на математическата олимпиада в Токио“.

Канадецът не може да разбере: „Чакай, коя държава сте, къде се намирате, първа в света на математическа олимпиада, кои сте вие?“…

На мостика има лаптоп, отворен пред рулевия и по очертания курс на екрана следи, къде се намираме в момента. Посочвам му компютъра: „Това българин го е измислил!“. А той пак: „Ама, каква държава сте?“…

Знам че писмо до непознат човек наистина може да има неподозиран ефект. Едно такова, намерено на морския бряг в бутилка, успя да накара австралийците Валда и Франк да опознаят и дори да обикнат България, страна, за която преди може и да не са чували.

Вече съм събрал в колекцията си над 200 картички, изпратени само от тях.

Близо 200 картички от Австралия получи кап. Христов

Ето, обадиха се и от семейството на стария рибар Дейвид от  Франскраал, Южна Африка.

Защо пък и други да не се появят?! Нищо, че са минали толкова много години.

Все някоя от моите бутилки с писма, хвърлени в океана, може и сега да бъде открита заровена в пясъка на някой далечен бряг. Знае ли човек…

Последни новини

Последни новини

Браншът: Трябва да паднат нормативните пречки пред иновациите в аквакултурите

Над 20 - 30 млн. лева са заделени за аквакултурите през новия програмен период и за тяхното ефективно усвояване са нужни съвременни технологични решения, заяви пред Maritime.bg

Бреговата охрана на САЩ потвърди за инцидент на кораб с български моряци

От окръжния команден център в Сан Франциско на Бреговата охрана (БО) на САЩ потвърдиха в телефонен разговор пред Maritime.bg за инцидент и предстояща медицинска евакуация на