Зъбата беше все като натегната струна – бързо, бързо, веднага да стане! Разправял съм го неведнъж – на кораба по време на старта – продължава к.д.п. Тома Томов своя разказ за Иван Георгиев – Зъбата, името което не може да избледнее в моряшката памет (виж в Maritime.bg: Моряшки истории: Как Зъбата избра яхтата на Тато).
Стартът на гонката е нервен момент. Около 50 човека сме на борда на „Калиакра”, всеки е заел позицията си, подготвен, инструктиран и знае какво да прави. Подхождаш веднъж към старта, за да видиш, какъв е вятъра, каква скорост ще направиш. Ориентираш се и се връщаш обратно. Тръгва отново от такава дистанция, за да можеш да заложиш такова време, че точно в момента на сигнала да си на стартовата линия сред първите. Вярно, за малките олимпийски дистанции и половин метър е важен, но за регати като Толшип, където напред те чакат големи разстояния, не е фатално, че не си стартирал първи. Обаче, все пак е престижно да си с първите, пресекли стартовата линия, нали? Говори за добре обигран екипаж, който може да контролира кораба и да маневрира бързо.
И така, пускаме се в първия пробег, видели сме, какво е долу – горе времето, с каква скорост, връщаме се обратно и отново подхождаме вече към стартовата линия. В кокпита сме трима – аз, рулевия и главния механик Иван Георгиев – Зъбата. В определеното време изключваме и стопираме главния двигател и се пускаме към стартовата линия с разчет да я пресечем точно на сигнала. Зъбата, обаче се не може да се сдържи: „Барба, барба (така си викахме двамата), няма ли да ги натегнем?“ – Тоест да натегнем ветрилата и да усилим скоростта. Викам: „Чакай бе, Иване!“.
Той стои, стои и пак: „Барба, дай да натегнем!“ Чакай бе, има време, спокойно.
Отпред на носа сме поставили човек, който да се оглежда, защото под спуснатите и свободно веещите си ветрила, не виждаме, какво става. Чакаме да наближи подходящия момент и по команда всеки да натегне ветрилото си, за да може корабът да потегли и да пресечем линия точно след сигнала.
Зъбата пак : „Барба, дай вече да натегнем!“ Моля го да не ни изнервя, защото всички стоим на нокти. И като почна броенето: 10 секунди до старта, 9, 8, 7, 6, 5… През това време трябва да гледаме, дали междувременно не сме минали стартовата линия или пък не е излязла някоя лодка. И хайде: „Натягай, натягай!“… Иван е във вихъра си, радва се и вика: „Давай, давай, бързо, бързо!“. Много емоционален и голям симпатяга! Като главен механик на „Калиакра” Зъбата отговаряше за бизана- главното ветрило, което е на третата мачта, защото е най-близо до кокпита. И след като спре двигателя, той вече се занимава само с него, заедно с определената група момчета.
Емоционалността, обаче не пречеше Зъбата да бъде много организиран и подреден човек. Просто с нея той заразяваше другите наоколо и работата ставаше по-динамична. А за подредеността му, какво да кажа. Кабините на „Калиакра” са много малки, в неговата, като почне да рисува, ставаше малко разхвърляно – стативи, бои, четки, платна. Но щом свърши, всичко се прибира на мястото му, кабината подредена. Така изискваше и от всички в работата в машината.
Не знам друг български моряк, който да е имал статив с платно в кабината на кораба си. Беше 1982 година – работех една година в Далечния Изток, върнах се и отидох на гости в тях. Зъбата беше на рейс. Тогава за мое удивление Ева, жена му, извади шест – седем негови картини, акварели, с маслени бои и ми каза: „Иван започна малко така да рисува“. Той винаги е рисувал, но отдавна не беше се връщал към хобито си. Тогава за първи път видях, какъв художник е станал. По това време плаваше на „Ботевград” и картините ги беше рисувал на кораба. Бях удивен, с каква лекота един съвсем любител художник е стигнал до такова съвършенство в замаха на четката. От това време Зъбата започна сериозно да рисува.
След година – две заминахме заедно в Полша за строежа на „Калиакра“. Там живяхме заедно в един апартамент почти година. През цялото време, като се приберем от работа вечер, той на статива, аз нещо чета. Тогава направи доста картини. Рисуваше морето, защото го познаваше най-добре. Казваше: „Маринистиката не е да нарисуваш една синя линия и чадъри на плажа. Голямото майсторство е да уловиш онзи особен цвят на водата и да рисуваш без синьо“. Там се свърза с художници, дори успя да влезе в класа на проф. Кшищоф Березницки – ректор на Художествената академия на Гданск. Ходихме по разни пленери, изложби. Изобщо живот сред хора артисти, които оценяваха таланта му. А той и китара да хване, хубаво пееше до последните си години, когато гласът му изчезна по здравословни причини. После и като главен механик на „Калиакра” всяка свободна минута продължи да рисува. Между другото в Полша направи голяма изложба с картините, които нарисува по време на престоя си там. Дойдоха много хора от артистичните среди.
Прибрахме се и пак Зъбата беше движещата сила като секретар на яхтклуба. Ходеше, правеше планове, натискаше, защитаваше идеите си повече деца да има, повече излизания навън на състезания да има. Вярно без финансовата подкрепа на БМФ не можеше да стане, обаче трябваше човек, като Зъбата – да защитава докрай идеите си пред Параходството. Като го гонят от предната врата влиза през задната. Заден ход не знаеше. Викаше: „Абе, няма да е на неговата, бе!“
Питаш, защо правеше всичко това за ветроходството, на което посвети живота си? Какъв беше неговият интерес? Този поглед към нещата не ми харесва. Почне ли така да се разглеждат, излиза, че щом защитавам тази теза, значи има и контра теза. Или щом Зъбата прави нещо за ветроходството от сърце, трябва да доказваш, че е така. Тоест, че не е от личен интерес. А той наистина го правеше от сърце. Не мога да го обясня, защо работим по обществени въпроси за лудо? Ей, така, без нищо да отделяш от личното си време? Ами, защото ти дава обществено удовлетворение, че правиш нещо полезно за варненци. Така че, защо го правеше Зъбата? Във всеки случаи не от меркантилни подбуди.
Имах къща в Балкана и със Зъбата често се събирахме там. Веднъж той гледа, гледа и по едно време вика: „Барба, тук е чудесно място за пленер“! И докато го каже, се въодушеви: „Барба, дай да организираме един пленер, да видим, какво ще излезе“! Това беше през май 2001 година. Минаха, не минаха 10 – 20 дни и Зъбата ми се обажда: „Барба, готов съм. Намерих ги“. Беше събрал поне 10 – 12 кандидати художници. Първият пленер го направихме същата есен, участваха повече от 15 художници от цялата страна. Стана хубава сбирка. Такъв организатор беше Зъбата. Абе, нямаше друга такава хурия, като него! За 5 минути успяваше да убеди хората. Бързо, бързо! И много убедително говореше, защото идваше от сърцето му. Има ли искрица, той бързо я раздухваше в огън. Следващата пролет направи още един пленер, есента – пак. Дойдоха и няколко турски художници, имаше двама руснаци.
Ако не се лъжа беше 1987 година. Току що се бяхме върнали от регатата Толшип в Северно и Балтийско морета. Имахме около седмица престой до следващия рейс и ни дадоха няколко дни почивка. Набързо се организирахме няколко яхти със семействата си, приятели и се пуснахме до Созопол за празниците Аполония. Седим си така на кея късно следобяд, пием кафе, насреща се задава големият ни цигулар Минчо Минчев. Зъбата веднага: „Минчо, Минчо! Ела, бе“! Оня усмихнат – много симпатичен човек, веднага дойде при нас, направихме и на него кафе, разговорихме се, какво що и Минчо ни покани вечерта на неговия концерт в летния театър на Созопол. През деня Зъбата, като ходил на кея, плажа, нахвърлил 10 – 15 акварела. Минчо си тръгна, за да се подготвя за концерта, а ние по главната улица на града. Пълно с народ. Бяхме взели от яхтата едно тънко въже и го опънахме между уличните дървета. Жените ни носеха торба с щипки за пране и закачихме с тях рисунките на Зъбата. Хората се спираха и питаха, на кого са? А ние: „Ето го твореца!“ Такива весели истории! Стана още едно събитие на „Аполония”.
Тя, приказката, приказка отваря, че да кажа и за регатите Толшип. Когато сме в пристанище и нямаме работа Зъбата хваща статива и излиза някъде из града, покрай кейовете, където са вързани корабите, сяда и почва да рисува. Всички участници в регатата научиха, че той е художник и като заваляха един през друг: „Иване, нарисувай ми нещо!“ „Чакай- вика, не мога да смогна на всички“. Подаряваше и от готовите си картини. Знаеш ли, колко от организаторите на Толшип имат картини от него!
През 2006 година се върнах отново на „Калиакра”. Зъбата ми обажда: „Барба, браво на теб, браво на теб!“ Той вече пенсионер, не можеше да се качи да плава, но беше много щастлив само за това, че аз бях отново на „Калиакра”. На следващата година, като заминавахме, за последно дойде на кораба, за да ме изпрати. За съжаление скоро след това, през 2008 година неочаквано почина.
Следва продължение…
Вижте още:
