Ева Георгиева ме посреща на входната врата и сама уточнява: „Жената на Зъбата”. Стаята в техния апартамент (мезонет) удивително напомня на капитански мостик – с вътрешни дървени стъпала към отделена, горна част, с перила от двете страни и горе, като на старите ветроходи. Това чувство се подсилва от многобройните картини на морска тема, с които са изпълнени стените, всичките на превърналия се в легенда известен ветроходец, моряк и художник-маринист Иван Георгиев- Зъбата (виж в maritime.bg: „Моряшки истории: Как Зъбата избра яхтата на Тато“ и „Кап. Тома Томов: Стига да има искрица, Зъбата ще я раздуха в огън“).
Не, не съм влюбена в морето – изпреварва въпроса ми Ева Георгиева.
– Как ще го обичам морето, то ми отне Иван! Ако за нещо съм го ревнувала, то е било само от това море, в което беше влюбен. Ревнувах го, защото и през последните десет години от живота си, вече слязъл от корабите, той ставаше много рано, още спях, за да отиде в ателието си на седмия етаж в един блок близо до морето. Всеки ден изкачваше стълбите, защото няма асансьор и те му взеха здравето. Беше го избрал там нависоко, защото от горе виждаше на длан целия залив, морето, което обичаше да рисува. Непрекъснато рисуваше и се връщаше късно вечер, напълно изцеден (все пак беше на години!). Една сутрин пак излязъл много рано, трудно изкачвал стълбите, горе му се е случило нещо и издъхнал в ателието.
На Ваньо най-дългото отсъствие беше девет месеца, когато строяха ”Калиакра” в Гданск, Полша. Двата с Томата (бел. ред. – кап. Тома Томов) заедно го строяха. Разбрахме се да отида през последната седмица преди официалното вдигане на флага. Докато бях там, дори не видях очите му, толкова бяха заети с Томата около подготовката. Накрая имаше големи тържества. Там Иван направи и голяма изложба със свои картини. Той беше много горд с „Калиакра”. Обичаше да казва: „Имам пет деца – моите трима синове, яхтклуба (сега „Кап. Георги Георгиев”) и „Калиакра”. Тогава заедно с него и аз се почувствах много горда.
Този вид – баркентината, е красив, много съразмерен, просто премислена работа. Ваньо и Томата бяха подобрили някои работи. На кораба съм спала първата нощ след вдигането на флага му. Това чувство, че всичко около теб е не само чисто, но и съвсем ново – нова покривка, нови чаршафи, нови салфетки… Всичко ново! Баркентината предлага някои удобства, но не и за курсантите, които спят в общо помещение на люлеещи се койки. Капитанът и главният механик, обаче имат собствени кабини. Много тесни, вътре се побира едно легълце. Значи, за да можем да спим, използвахме възглавниците от съседната каюткомпания.
Ех, Калиакра, Калиакра!…
И аз съм плавала с яхти и с кораби, на които е бил Иван. Най-дългото беше до Гърция. Много добре си спомням и рейса до Истанбул, влизахме в малки турски пристанища на Черно море. Много интересни места! На кораба усетих, колко е организирано всичко. Задължително се спазва чинопочитанието към капитана, главния механик, когото наричат шефа. Храната е по часове. Когато влезеш в столовата трябва да кажеш : „Наздраве!”, като си тръгваш пак: „Наздраве!”. В свободното си време всеки се занимава с нещо свое. Иван рисуваше в кабината едни малки формати.
Няма да забравя една есен излизаме с две яхти десетина души, семейства с деца. Помня точната дата, 1 октомври, защото беше рождения ден на едно от децата. Отиваме на едно място южно от Созопол. До него може да се отиде само по море. Ветроходците го знаят, казва се залива „Св. Парашкева”.
Влизаме в него и стигаме дъното, където има малък плаж, от всички страни е зеленина, диво, като в джунгла. Първо трябва да почистим плажа, родителите на рожденичката изваждат едни страхотни паламуди. Времето е много хубаво. И паламуди печем, и супа ядем. Жестоко красиво нещо! Остава за цял живот. Малко са нещата, които наистина ярко остават. Беше чудно прекарване. Чудно! Защото този плаж е само твой. После през нощта, като духна, като се промени времето. Пак се качваме на яхтите и криво ляво се добираме до Созопол.
Един път бяхме пак в Созопол и познай, кой дойде на яхтата? Онзи наш велик режисьор, той е от шоплука, Рангел Вълчанов – лека му пръст! Той е и най-великият разказвач, когото съм слушала. Значи, качи се на яхтата и неусетно стана един разговор. Само да го слушаш, може да ти говори с часове за нещо дребно на вид, например, как е премел с метлата и пак ще ти бъде много интересно.
Този плаж на юг от Созопол се нарича Царският, много плитък, идеален за къпане на децата. Тръгваме за там семейно, с двете големи яхти, за които са вързали от най-малките лодки ,клас „Оптимист”, детския. Те са само за едно дете, но могат да поберат и пет- шест човека, стига да стоят мирно и да внимават да не се заклати. С един такъв оптимист някой от мъжете ни закарва нас жените. Казват ни: Сега стойте тук на пясъка, печете се, ние ще приготвим обеда на яхтата и ще го донесем. И след време те пристигат със същия оптимист, носят тенджера със супа, някакво ястие, за да направим трапеза на плажа. Хубави работи бяха!
Когато Иван направи яхтклуба през 1974 година и пристигнаха новите яхти следващите години се отдаде на състезателно ветроходство. Ходеха на егейските регати. За да се подготви за участие минава почти месец тичане, след това още един месец го няма и докато се върне, лятото свършило. Аз съм в лятната учителска ваканция, а той заминава на егейската регата. Наистина тогава много съм се сърдила и обиждала.
Ветроходецът Мишо Мирев от екипажа с Ваньо се опитва да ме успокои: ”Ево, какво му се сърдиш сега, ма, голяма работа, че отива! Не се сърди, това не му действа добре.”
Викам: „До къде трае лошото настроение?”
А той: „Ами до Галата.”
Ами, да. Тръгват с яхтата, поливат малко вино на Дядото (бога на морето) и тръгват надолу вече с напълно чиста съвест. А аз оставам през лятото да си гледам децата, къщата…
Тези незабравими разходки с двете големи яхти Андромеда и Сириус, за които ти разправях, ги правехме, след като се върнеха от поредната регата, примерно в края на август. Не мога да кажа, дали са стигали, за да му простя веднага. За разлика от мен, той беше с много лек характер, избухне и след минути вече нищо му няма. На мен по- трудно ми минава, но го разбирах. Иван безкрайно обичаше морето и целия се раздаваше…Виж, тази картина на стената, която е от важните за него, нарича се ”Регата”. Беше си поставил като мисия с картините си да предаде на хората всичко морско, което знае. Морето му е истинско, лодките в него истински…Разправяше, как след Девети, когато одържавяват всичко , на един рибар национализират гемията, той застава до нея на кея, стои там няколко дни и го намират умрял от мъка по нея. Толкова я е обичал!
