Немалко капитани, когато започват моряшките си истории, споменават с признателност името на Никола Белев, известен повече като Мичмана: когато са били момчета той е запалил в тях голямата любов към морето, за да се превърне в тяхна съдба.
Накратко, кой е Никола Белев – Мичмана? Когато завършва Техникума по корабостроене и корабоплаване (Морската гимназия) вече е национален шампион за мъже по кану каяк. Остава на свръхсрочна служба във военния флот и завежда лодъчния парк към катедра „Морска практика” на ВВМУ, където провежда обучението по гребане и ветроходство на курсантите (разполагали с над 20 гребно-ветроходни катера). После става командир на новата двумачтова крейсерска яхта „Курсант едно”, на този пост е до 1990 г., когато училището я продава на търг. След това той регистрира спортен клуб „Черно море – кану каяк- Варна”, където продължава да тренира деца и младежи и вече е създал над 200 състезатели.
Споменавам на Мичмана за многото моряшки сърца, в които се е запазило неговото име и той похваща темата за странното явление, моряшка душа и дава себе си за пример.
– Питали са ме, как става така, че в момче, родено на село, като мен, може да се всели моряшката душа и то за цял живот? Факт, с който непрекъснато се сблъсквам – започва своя разказ Никола Белев-Мичмана.
– Повечето морски капитани са от вътрешността на страната, балканджии, за разлика от много деца в големия морски град, които дори се плашат да не паднат във водата. За мен отговорът е много прост – всичко е до типа характер, без който морето няма как да те приеме. За оня, който го има, морето е невъобразима тръпка. Няма по- страхотно нещо от морето!
Сега за типа характер, за който говоря: виждаш го, идва, като курсант още съвсем зелен, неуверен, плах и пред очите ти се оформя в изпечен моряк. Помня такива като Иван Греков (стана прославен ветроходец, майстор на скоростните платна), те бързо стигнаха до там, че независимо от крена на носещата се по вълните яхта, любимото им място беше да висят, като маймунки горе на двете краспици, които служат за опора на вантите на мачтата…
Как разбирам, че от едно момче вече е станало моряк? По увереността в неговите действия и реакции. Няма да забравя случая, в който само Господ ме опази – неслучайно нося името на Св. Никола, покровителя на моряците. Имах един матрос, Гошо, от Тутракан, който тогава, ако не беше реагирал адекватно по моряшки, сега нямаше да съм тук и да разговаряме. Пристигат от Мичурин две лодки – десеторки, натоварени на огромен камион с ремарке. С двама матроси трябваше да ги свалим и вкараме вътре, като използваме стръмния наклон на входа. Гошо стоеше пред носа на лодката с гръб към камиона, който с освободена ръчна спирачка потегли безшумно назад по стръмното. Успях само да извикам: „Гошо!“ И той направи това, което бе нужно, скочи мигновено встрани. В следващата секунда камионът се блъсна в лодката и ако беше някой новобранец, нямаше да реагира така и щеше да го размаже. Но вече като стар матрос той просто ме усети мигновено. След като две – три години сме работили заедно, ние в някои моменти дори не си говорим като останалите хора – разбираме се с един поглед, с една дума. Точно в тези дребни неща проличава израстването в морето.
Обичах да виждам, как пред очите ми от още съвсем зеления и плах новобранец започва да се оформя характера на истинския моряк. И продължавам да го правя на тези години след като се уволних, заради което станах и треньор по кану- каяк.
Както казах, тръпката, адреналинът са страхотно нещо, което оставя в теб незаличима следа за цял живот. С крейсерската яхта „Курсант едно”, на която бях командир, всяко лято участвахме в големите черноморски регати, правехме и морски походи. През 1990 година стана така, че посетихме Севастопол и участвахме в тяхната регата до Ялта, Феодосия и обратно. Минахме безпроблемно маршрута и тръгнахме да се прибираме във Варна.
Това беше последното плаване на „Курсант едно”, което се превърна във върха на изживяванията с нея. До средата на прехода времето беше пълен щил – море като огледало и ние се движехме на двигател. Изведнъж, обаче се появи силен северен вятър, който се превърна в бурен, с вълни 5-6 бала – толкова големи, че яхтата се завърташе. После вълните ни поеха и понеже идваха с десен бак щак – най- красивият морски вятър (попътният не се усеща с толкова красиви емоции), легнахме с всичките си платна, просто летяхме със скорост 15 възела, което е върховно за една яхта. Бак щакът идва от кърмата на 45 градуса, вдигнали сме основните платна с пълна ветрилна площ , всичко е легнало над вълните и ние целите трептим. Накренили сме се до ръба на кокпита. И така сърфирахме чак до Калиакра. Имали сме и други бурни ветрове, но такова нещо за първи път ми се случи тогава! Както винаги на борда бяха само нови курсанти, които не са ветроходци, а искат да станат такива и да усетят адреналина, тръпката. Сигурен съм, че тогава се е запечатала в тях за цял живот.
Друг случай с „Курсант едно” – беше наистина жестоко! Стартираме от Несебър към Калиакра със силен поривист западен вятър без никакви вълни в 8 часа сутринта. Караме на пеперуда. Вдигнали сме и спинакера и така се движим към нос Емине, който е наблизо. Към 10 часа западният вятър спира и чакаме пак да духне. Морето тихо, от никъде не идва полъх – бонаца му казват на това време рибарите. Яхтата е тежка, 15-тонна, стоим на едно място, от време на време хвърляме от носа парче корк и така да определяме скоростта си. Спинакерът ту се опъва, ту се отпуска и едва- едва ни дърпа. По едно време той се замотава на мачтата и още не сме успели да го свали наполовина, когато изведнъж духва силен насрещен вятър. Черно море е непредвидимо, за минути може да стане неузнаваемо. Вдигат се вълни 3-4 бала и едва успяваме да приберем спинакера. Платното е с площ 120 кв. м., вятърът го издърпва от ръцете ни и пак го надува, накрая все пак го натъпкваме във форпика – през люка отпред на носа. Не можем, обаче да свалим останалите платна и да сложим щормовите. В този момент казвам на всички да се приберат в кокпита и да няма движение по палубата, защото щормът е жесток, вълните заливат отвсякъде яхтата и могат да отнесат някого в морето. И така лавирахме, както бяхме с всички платна срещу жестокия североизточен вятър, за да стигнем чак в полунощ до поворотния буй под Българево. Въпреки че екипажът бе само от курсанти любители на ветроходството, никой не се изложи. А сме имали и още по- жестоки преживявания.
Може да те е страх от морето, но не и да се плашиш от него. Това е пак въпрос на характер. Не съм имал случай някой от моите момчета да се е паникьосал. Всъщност, само този, който не знае, какво може да му се случи, не го е страх. След толкова години в морето, а в него се чувствам като риба, продължавам всеки ден в лодката да изживявам страха от него. За мен той възбужда адреналина, без който не мога…
Ето, двете роти курсанти от Морското отиваме до Поморие с 20 лодки- десеторки, с мен е още пет годишният ми син. В 12 часа вдигаме платна на старта на състезанието. Точно в този момент, обаче излиза силен морски вятър и от кораба вдигат флаг да ги свалим. Аз питам моя екипаж: „Да ги сваляме ли?“ А те: „Не!“ Вятърът ни хваща, хвърчим, като с извънбордов двигател и след 5 минути вече сме в средата на залива. След нас още една лодка прави същото. Накрая, когато започват да стрелят с ракети във въздуха, сваляме платната. Да, ама сега пък не можем да гребем срещу високата вълна, стоим и чакаме. Идва една баржа от Атия, която заедно със стария учебен кораб „Вапцаров”(наричахме го „ Дядо Кольо”) ни навързва на буксир. Ние сме на две колони зад „Дядо Кольо” , виждам една друга лодка със старшина с червени пагони (не е от морските) и му викам да прехвърли човека от носа на кърмата, но той не ме чува. И докато викам, изведнъж силна вълна минава през лодката му, следва втора, която я пълни с вода и тя потъва. Прибираме изпопадалите във водата курсанти, а лодката я намират чак на другия ден, изхвърлена на брега.
С всеки, завършил Морското училище през периода 1973-2001 г. няма как да не се знаем, особено, ако е бил в гребния отбор и е преживял емоциите, които съм му предоставил. Например, минаваме „Каваците“, а там край Созопол брегът е само скали, ние минаваме край тях само на гребла. Питам курсантите: „Искате ли сега да доближим скалите и да допрете с ръка камъните?“ „Искаме!“- викат те. Сигурен съм в тях, защото вече ги знам, че са станали команда и никой няма да се уплаши, защото един да предаде четата и вълните ще ни разбият върху скалите. Минаваме на половин метър от камъните, чехкините, налягали да се пекат върху тях, скачат, за да подпират с ръце плъзгащия се край тях борд и се радват. Ние владеем лодката и също се радваме.
Иска ми се и в новите поколения да не секва традицията да израстват истински морски хора. Търся желаещи, за да ги уча да карат кану каяк- спорта, от който тръгнах навремето към моряшката професия, а се оказва, че в иначе големия морски град, все по-трудно мога да ги намирам. Днес сякаш хората са взели да обръщат гръб на морето. Дано е временно. Ние, моряците винаги сме оптимисти.
