Грешките на руската дипломация при съставянето на Санстефанския прелиминарен договор от 19 февруари (3 март) 1878 г. и Берлинския договор от 1 (13) юли 1878 г., в които не е определен краен срок за предаване на крепостите Шумен и Варна (останали непревзети по време на войната), водят до дълги и мъчителни преговори за предаването на двете крепости. Шуменската крепост е напусната от турските войски на 6 (18) юли 1878 г., а руските войски влизат във Варненската крепост на 27 юли (8 август) 1878 г.
На 24 октомври (5 ноември) 1878 г. турците окончателно напускат Варна.
Протоколът за примирие между руската и турската армии (по време на Руско-турската (Освободителна) война от 1877-1878 г.), подписан в Адрианопол (Одрин) на 19 (31) януари 1878 г., заварва руския XIV армейски корпус (действащ в Добруджа), под командването на генерал-лейтенант Аполон Ернестович Цимерман, между Хаджиоглу Пазарджик (Добрич) и Варна. Зад демаркационната линия остават Шумен, Провадия, Девня, Козлуджа, Гебедже, Варна [1].
На 19 февруари (3 март) 1878 г. е сключен в Санстефанския прелиминарен договор [2]. Условията му предизвикват острата реакция на великите сили, които се страхуват от засиленото влияние на Русия на Балканите. Най-силно е противодействието на Австро-Унгария и Великобритания. За да предотврати пълния разгром на Турция и превземането на Константинопол (Истанбул) министър-председателя на Великобритания Бенджамин Дизраели заповядва на 23 януари 1878 г. на командващия английската ескадра в Средиземно море вицеадмирал Джефри Хорнби (Geoffrey Hornby) да навлезе в Мраморно море и да се насочи към Константинопол [3]. Страхът от нова война с Великобритания и Австро-Унгария, която заплашва сухопътните комуникации на руската армия на Балканите, принуждава Русия да преразгледа Санстефанския прелиминарен договор и той всъщност е заменен с Берлинския договор от 1 (13) юли 1878 г. [4].
Мечтата на българите за голяма и силна България е попарена още с Лондонското споразумение за промяна на Санстефанския прелиминарен договор. То е сключено между Русия и Великобритания на 18 (30) май 1878 г. в лицето на граф Шувалов, посланик на Русия в Лондон и лорд Солсбъри, министър на външните работи. Лондонското споразумение е предшествано от Райхщадското споразумение от 26 юни (8 юли) 1876 г. и Будапещенската тайна конвенция от 3 (15) януари 1877 г. сключени между Русия и Австро-Унгария [5]. Те са част от „голямата игра“ на Русия, Австро-Унгария и Великобритания за подялбата на Османската империя. Целта им е да се премахнат европейските ангажименти от Парижкия мирен договор от 18 (30) март 1856 г., който слага край на Кримската война и защитава целостта на Османската империя. Споразуменията са секретни, антибългарски, и никой в България тогава не знае за тях [6].
Споразумение за промяна на Санстефанския договор, Лондон, 18 (30) май 1878 г.
Меморандум № 1
1. Англия отхвърля деленето на България по меридиана, като Русия няма да настоява на промяна.
2. На юг България ще бъде разграничена така, че да няма излаз на Егейско море.
3. Западните граници на България ще бъдат коригирани, така че да не включват в себе си небългарско население, примерно на изток от линията Нови-Пазар и Курча Балкан (т. е. приблизително към Серес).
4. България ще бъде разделена на две провинции – едната от тях, на север от Балкана, ще получи автономия под княжеско правителство, а другата – на юг от Балкана, ще получи широка административна автономия с губернатор-християнин, назначаван в съгласие с Европа.
5. Руският император отдава особено значение в Южна България да няма турска армия. Лорд Солсбъри е съгласен, при условие, че руският император няма да възразява, ако турските войски имат право да влизат в южната провинция, за да се възпротивят на въстание или нахлуване от друга страна.
6. Британското правителство иска и Русия се съгласява висшите постове в милицията в Южна България да бъдат назначавани от Високата порта в съгласие с Европа.
Останалите точки на споразумението са свързани с уреждането на въпроси около Гърция, Армения и Бесарабия.
Меморандум № 2
Помимо условий предыдущего меморандума, британское правительство оставляет за собой право отстаивать на конгрессе следующие пункты:
a. Английское правительство оставляет за собой право потребовать на конгрессе участия Европы в административном устройстве обеих болгарских провинций.
b. Английское правительство обсудит на конгрессе вопрос о продолжительности и характере русской оккупации Болгарии и прохода через Румынию.
c. Будущее наименование южной провинции.
Останалите точки са свързани с достъп до Проливите, Дунав и други [7].
С подписа си под Лондонското споразумение Русия практически унищожава Санстефанския прелиминарен договор [8].
В стремежа си да достигнат бързо пред стените на Константинопол (Цариград) руската армия оставя в Шумен и Варна значителни турски сили [9]. След подписването на Санстефанския прелиминарен договор – 19 февруари (3 март) 1878 г. и Берлинския договор – 1 (13) юли 1878 г., в които не е определен краен срок за напускането на Шумен и Варна от турските войски, Турция всячески бави опразването на двете крепости [10].
В своя дневник генерал-лейтенант Дмитрий Гаврилович Анучин, един от членовете на военната комисия към руската делегация на Берлинския конгрес, пише:
„Предметом обсуждения на нашем первом совещании был вопрос о границах Болгарии. Дать ей границы Сан-Стефанскаго договора – Россия уже не думает и от этого отказалась. По особому соглашению с англичанами (текста этого соглашения граф Шувалов нам не предявил, но заметил, что оно, к сожалению, неизвестно каким образом стало известно и напечатано в английской газете “Globe”)* – мы согласились отодвинуть южную границу от Эгейскаго моря, а западную провести так, чтобы соблюден был принцип национальностей, т. е. чтобы в южную Болгарию не вошли неболгарския племена. Северная и восточная границы Болгарии не возбуждали пока особых вопросов. Вообще, по словам графа Шувалова, Россия согласилась ограничиться границами Болгарии, определенными на Константинопольской конференции.
… Сегодня уже все читали в газетах, перепечатанный из “Globe”, лондонский меморандум, подписанный 18 (30) мая графом Шуваловым и маркизом Салисбюри. Впечатление сильное, а на нас русских – подавляющее. Мы сами, собственными своими руками, уничтожаем плоды наших побед и отдаемся во власть Европа. До какой степени потеряли голову в Петербурге, что давали своему послу полномочия на заключение подобных унизительных условий“. (Д. Г. Анучина. Берлинский конгрес 1878 года. (Дневник веденый на месте Д. Г. Анучиным). // Русская старина, XLIII, февраль 1912, с. 242, 245; А. С. Анучина. Берлинский конгресс 1878 года. С. Петербург, Тип. Т-ва п. ф. „Электро-типография Н. Я. Стойковой“, 1912, с. 33, 36).
* The Globe (London), Friday, June 14, 1878.
„Боже мой, колко ужасни резултати от това, че своевременно не заехме Галиполи и Константинопол, както и че оставихме в ръцете на турците Шумен, Варна и Батум. Варна вече се наложи да бъде купена с цената на Македония, какво ли ще ни струва Батум?“ (Д. Г. Анучина. Берлинский конгресс 1878 года. Дневник, веденный на месте Д. Г. Анучиным. // Русская старина, XLIII, Ноябрь, 1912, с. 236; А. С. Анучина. Берлинский конгресс 1878 года. С. Петербург, Тип. Т-ва п. ф. „Электро-типография Н. Я. Стойковой“, 1912, с. 93).
„Виждайки, че ние тук не сме в предни позиции, турците също навириха нос. Мехмед-Али каза на Шувалов, че Турция няма да напусне Варна и Шумен, защото очаква решението на Европа, а самото напущане може да буде извършено незабавно, след като Турция узнае окончателно кому ще принадлежи този край. Поради това Шувалов възнамерява да предложи на конгрега, щото той незабавно да реши – това е на България, и тогава ще изисква турците да напуснат крепостите, или не е – и тогава въпросът се променя съвършено. Струва ми се, че англичаните посбуждат Турция със своя проект да разделят България по вертикална линия на западна и източна провинция. Тогава те вероятно ще предложат да се даде на княза западната половина, а източната с крепостите да се обособи като автономна с генерал-губернатор. От това България би била съвсем орязана и отделена от всички страни от морето, а Турция не би напуснала своите крепости“ (Д. Г. Анучина. Берлинский конгрес 1878 года. (Дневник веденый на месте Д. Г. Анучиным). // Русская старина, XLIII, февраль 1912, с. 245; А. С. Анучина. Берлинский конгресс 1878 года. С. Петербург, Тип. Т-ва п. ф. „Электро-типография Н. Я. Стойковой“, 1912, с. 52).
„София дават или в замяна на Варна с terrains adjacents или в замяна на земите по долината на Места и Струма (Д. Г. Анучина. Берлинский конгрес 1878 года. (Дневник веденый на месте Д. Г. Анучиным). // Русская старина, XLIII, март 1912, с. 464; А. С. Анучина. Берлинский конгресс 1878 года. С. Петербург, Тип. Т-ва п. ф. „Электро-типография Н. Я. Стойковой“, 1912, с. 49).
„Мисълта за изключването на Варна от обхвата на Северна България и оставянето на това важно пристанище и крепост в ръцете на Турция беше до такава степен нелепа, че нито ние, нито австрийците се намествахме в измислиците на англичаните и записвахме, за сведение всичко, което те предлагаха. Ето тяхното предложение: „Варна и принадлежащите към нея местности (des terrains adjacents de Varna), започвайки от нос Калиакра и следвайки водораздела между притоците на Черно море на юг от този нос; от една страна, и притоците на Черно море или Дунава на север от този нос, от друга страна, границата преминава южно от Хаджиоглу-Пазарджик, северно от Козлуджа и Ясъ-Тепе и достига границата на Варненски санджак около Тюрк-Арнаутлар. По-нататък линията отива южно до Акили-Камчик и източно от Янково. Продължавайки нагоре по Камчия до Малка Камчия, границата върви по тази река до пункта северно от Чалъкавак, където опира в Балкана. По такъв начин англичаните искаха да откъснат от България Варна, Провадия, Козлуджа и местата едва ли не до Къшла, а на югоизток всичко до нос Емине“ (Д. Г. Анучина. Берлинский конгрес 1878 года. (Дневник веденый на месте Д. Г. Анучиным). // Русская старина, XLIII, март 1912, с. 467; А. С. Анучина. Берлинский конгресс 1878 года. С. Петербург, Тип. Т-ва п. ф. „Электро-типография Н. Я. Стойковой“, 1912, с. 52).
Граф Пьотър Андреевич Шувалов, руски посланик в Лондон и участник в Берлинския конгрес пише в своите спомени:
„И все пак по време на едно от тия заседания на тримата аз се възползувах от грешките, които направиха лорд Солсбъри и граф Андраши, и добих отстъпването на Софийския санджак за България. Това стана така: Маркиз Солсбъри започна с нелоялна постъпка. Без да оспорва съглашението постигнато с Русия по отношение разделянето на България от Балканския гребен, той внесе уговорка, която искаше Варна с околната ней територия да бъде оставена на султана. Подобна уговорка до известна степен унищожаваше България. Граф Андраши, когото Варна никак не интересуваше, но който се стремеше да отдалечи южната граница на Румелия от морския бряг, от своя страна искаше да прокараме тая граница по на север. Тогава аз зададох на тия господа въпрос, ще се съгласят ли, във вид на компенсация за всяко от тия искания, да се присъедини Софийският санджак към княжеството. Както единият, така и другият преследваха свои собствени цели и частни интереси и поради това се съгласиха. Аз си запазих правото да дам окончателен отговор на другия ден в заседанието на конгреса. Аз от по-рано знаех какъв ще бъде тоя отговор, като имах предвид, че щом Румелия остава под властта на султана, за нас е безразлично дали по-далече или по-близо до Егейско море ще минава южната й граница. Затова аз заявих на другия ден в заседанието на конгреса, че, понеже съм получил обещание да се отстъпи София на България в замяна на Варна или в замяна на отстъпки при прокарване южната граница, аз се съгласявам на втората комбинация. Маркиз Солсбъри се намръщи, но беше вече много късно да отстъпи. По тоя начин аз извоювах на конгреса най-важния пункт, който, изглеждаше, бе така мъчно да се отстоява, че за него дори не се споменаваше в дадените ни инструкции“ (П. А. Шувалов о Берлинском конгрессе 1878 г. С предисловием В. Хвостова. // Красный архив. Том петьдесят девятый, Государственное социально-экономическое издательство, Москва, 1933, с. 103; Велко Тонев. След Сан Стефано и Берлин 1878 г. Изследване, документи и материали за освобождението на Североизточна България от османска власт. Издателство „Анубис“, София, 1999, с. 56-57).
Със заповед (№ 2030) от 28 юни (10 юли) 1878 г. на началник-щаба на армията генерал-адютант княз А. К. Имеретински генерал-лейтенант Аркадий Дмитриевич Столипин (началник на Бургаския отряд) е назначен за представител в руско-турската комисия по предаването на руските войски на крепостите Шумен и Варна (Велко Тонев, цит. съч., с. 109-110).
„No 88, 1878 г., июля 3.
Донесение от А. Д. Столипин до главнокомандващия армията Е. И. Тотлебен за началото на преговорите между руските и турските представители по предаването на Шумен и Варна
Варна, 3 юли 1878 г., Парахода „Константин“
Ваше Високопревъзходителство,
Милостиви Господарю, Едуард Иванович,
Прилагам дневник на моите първи действия и преговори с турските комисари, тъй като по тях може да се съди за по-нататъшния успех на делото. Сметнах за полезно да изпратя и донесение от „Константин“, защото нямах под ръка нито руска поща, нито руски телеграф и това се оказа единственото вярно средство за съобщения, към това капитан Макаров, личен свидетел на всичко станало може да предаде много спешно подробности.
На борда на парахода „Великия княз Константин“ (капитан Степан Осипович Макаров) започват първите преговори на генерал-лейтенант Аркадий Дмитриевич Столипин с турските комисари Решид паша и Сирри (Сърръ) паша по предаването на крепостите Шумен и Варна.
Моите впечатления по първите преговори са следните: с Шумен турците няма да се бавят, защото с гарнизон от 8 000 човека, те не са в състояние да задържат тази крепост, но усилвайки гарнизона във Варна с тези 8 000 и прибавяйки към Варненския боен материал извозените муниции от Шумен те могат да се забавят и ще се бавят до окончателното решение, което ще приеме Портата в отговор на решението на Конгреса. Аз например пуснах като ballon dʼessai следващото предложение: „за печалба на време да ми позволят да огледам Варненските фортове, за избор на този, който ще се заеме от нашите войски“, на което комисарите не се съгласиха, опирайки се на това, че Варна трябва да бъде освободена след Шумен.
От всичко това аз правя заключение, че княз Лобанов направи грешка, не изисквайки едновременното очистване на крепостите или даже предаването на Варна преди Шумен. Защото в материално отношение, без да се смята политическо, ще бъде по-изгодно за турското правителство, тъй като във Варна не би се натрупало такова чрезмерно количество военен материал, при което неминуемо ще има загуби. Втората грешка на княз Лобанов е във втория пункт на писмото му “… après quoi tout le matériel de guerre ottoman sera dirigé sur Varna …”.
Опирайки се на тази фраза, комисарите започнаха да настояват, че войската е длъжна да остане докато всичките материали не бъдат извозени, тъй като те могат да бъдат извозени само от войската, а не от прости работници. Кога ще могат да извозят материала те не могат да кажат. Струваше ми не малко труд да ги накарам да напишат в протокола на първите наши преговори, че срокът ще бъде определен при пристигането на място, но това по отношение на Шумен, а след това ще видим какво ще стане с Варна.
С чувство на дълбоко уважение и съвършена преданост имам честта да бъда слуга на Ваше Високопревъзходителство.
Аркадий Столипин. (Освобождение Болгарии от турецкого ига: Документы в трех томах. Том третий: Борьба России и болгарского народа за создание Болгарского государства. 1878-1879. Издательство „Наука“, Москва, 1967, с. 165-166; Велко Тонев, цит. съч., с. 115-116).
След евакуацията на Шумен 6 (18) юли, турските войски, под командването на Фазлъ паша (Ferik Fazli Pasha), се оттеглят към Варна. Турците започват изнасянето на крепостните и полевите оръдия на Шуменската и Варненската крепости, на мунициите и военните материали [11].
Предаването на Варненската крепост на руснаците е бавно и мъчително. В своя дневник руският военен министър Дмитрий Алексеевич Милютин пише:
„20-го июля. Четверг. Вчера получены телеграммь из Константинополя не совсем согласные между собою. Княз Лобанов извещает, со слов Савфета-паши, что в Варну посланы приказания о сдаче этой крепости; между тем генерал Тотлебен передает свой разговор с Осман-пашой, которы оправдывал заедление вывода турецкого гарнизона из Варны неимением для него помещения на зиму. Тотлебен предложил Осману-паше на первое время поделить Варну и укрепления ее пополам между войсками русскими и турецкими. Сераскир обещал обсудить это предложение в Совете. Такова обычная уловка турок, чтоб уклониться от положительного ответа“.
22-го июля. Суббота. Получен наконец от султана ответ на телеграмму государя: извещает, что послано в Варну приказание немедленно передать русским войскам некоторые из передовых укреплений этой крепости; что вслед за сим будет сделано такое же распоряжение относительно Батума. Государь не совсем удволетворен этим ответом; но полагаю, что по занятии хотя лишь нескольких фортов Варны, будет приказано начать вывод наших войск из под Константинополя“.
„29-го июля. Суббота. Сегодня получено наконец известие о вступлении наших войск в Варну. 27-го числа Бутырский и Московский пехотные полки заняли 4 передовых форта и част города. Теперь открывается возможность начать отправление наших войск из под Константинополя и выдачу турецких пленных“. (Дневник Д. А. Милютина. Том третий 1878-1880. Редакция и примечания П. А. Зайончковского. Государственная ордена Ленина библиотека СССР имени В. И. Ленина. Отдел рукописей, Москва, 1950, с. 81-83).
Руското командване прави всичко възможно за да избегне военен сблъск между близко разположените военни части. В този смисъл е и предписанието на командира на XIV армейски корпус генерал-лейтенант Владимир Николаевич Верьовкин до командира на 17-а пехотна дивизия генерал-майор Даниил Ефимович Жуков.
„Тъй като движението и разполагането срещу фортовете на Варна се върши не с враждебна на турците цел, нека Ваше превъзходителство вземе всички мерки за избягване на враждебните стълкновения с турците. По височайша заповед на жителите на санджака и град Варна е разрешено да имат оръжие. Следете строго да не се обижда никой и да не се притеснява, нищо да не се взема даром, да се избягват всякакви стълкновения и недуразумения с жителите; отсега нататък да не се секат дървета и лози, да не се разоряват къщите; за гориво за готвене на храната да се употребяват само храсти. Аз съм уверен, че Ваше превъзходителство ще вземе най-строги мерки и че няма да има никакви оплаквания от страна на населението. Независимо от това без специалното разрешение на ген. Столипин да не се придава никаква тържественост на влизането на войските и да се щади самолюбието на турските войски“. (А. А. Улунян. Нови документи из историята на Руско-турската война 1877-1878 г. Превод от руски език. // Исторически преглед, XXVI, № 1, 1968, с. 106).
На 24 юли 1878 г. генерал Столипин изпраща от Варна следната телеграма до главнокомандващия армията Е. А. Тотлебен за встъпването му във Варна.
„Засега влязох във Варна с петима казаци от Атаманския полк. Избирам командващ от фортовете, веднага изпращам за войските, определени от генерал Вановски за завземането на фортовете. Ще телеграфирам. Благодарение на енергичността на телеграфния чиновник Набеля телеграфното съобщение е открито.
Генерал Столипин (Велко Тонев, цит. съч., с. 152).
На 27 юли (8 август) 1878 г. 65-ти пехотен Московски полк (с командир полковник Едуард Осипович Фишер фон Албах) и 66-ти пехотен Бутирски полк (с командир полковник Михаил Троянович фон Мевес) от 1-ва бригада на 17-та пехотна дивизия (с командир генерал-майор Даниил Ефимович Жуков) влизат във Варна.
На 27 юли (8 август) 1878 г. генерал Столипин изпраща телеграма до главнокомандващия армията Е. А. Тотлебен за влизането на руската армия във Варна.
„Варна, 27 юли 1878 г.
Освободените българи от град Варна молят Ваше Високопревъзходителство да представи следната телеграма: в деня на раждането на Нейно Величество завърши освобождението на България с встъпването на руските войски във Варна. Във всички християнски църкви благодарни хора се молят за възлюбената ни Господарка Императрица на цяла Русия.
Генерал Столипин“ (Велко Тонев, цит. съч., с. 157).
За влизането на руските войски във Варна генерал-майор Пьотър Паренсов пише:
„Вступление наше в Варну было довольно своеобразно, как и многое в только что окончившейся войне. По заключении С.-Стефанскаго мира все крепости северной Болгарии были очищены турецкими войсками и заняты нашими безпрепятственно; только Варна упорствовала и переехавший в нее из Шумлы старик Фазли-паша, принадлежавший к старо-турецкой партии, не хотел впускат нас в крепость. Главнокомандующий послал генерала Столыпина принять крепость, но Фазли-паша, под разными предлогами, уклонялся от этого. Переговоры с этим упрямым турком затруднялись еще и тем, что Фазли-паша бывал доступен для переговоров только утром, а затем, под влиянием ракии, становился невменяем и недоступен. Наконец генералу Столыпину удалос уговорить пашу впустить нашу роту, с которой прибыло и православное духовенство. В одном из бастионов крепостной ограды отслужили перед ротой торжественный молебен о здравии Государыни Императрицы Марии Александровны и в Петербург посланы телеграммы, в которых Столыпин, в этот высокоторжественный день, говоря древним языком, „кланялся Варной“, но затем после молебена, рота была выведена и Фазли-паша опять заперся. Когда, гораздо позже этого события, генерал-адютант Ванновский избрал своею резиденцией Варну и прибыл туда, то нас долго не хотели впускать в город и наконец, после многих скучнейших переговоров, впустили Ванновскаго, меня со штабом и разрешили поставить часовых у Ванновскаго, а мне дозволено было разместит в городе чинов штаба, писарей и конных вестовых-казаков. Не помню точно, скольковремени прожили мы такими владельцами Варны de jure, a de facto чуть ли не арестантами; Фазли-паша был недоступен и я, по приказанию генерал-адютанта Ванновскаго, вел переговоры с начальником штаба Фазли-паша, поляком, сосоявшим на турецкой службе“ (П. Паренсов. Из прошлого. Воспоминания офицера генеральнаго штаба. Часть 4-я. В Болгарии. Издаль В. Березовский, С.- Петербург, 1908, с. 4-5).
За посрещането на руските войски във Варна на 27 юли (8 август) 1878 г. свещеник Христо Върбанов пише в своите спомени:
„Наредиха телеграфна станция в българската община. Фазлъ паша отива при генерала Сталипина за споразумение. Генералът го изпъди. На втория ден Фазлъ иде с четирмата други паши облечен от глава до крака с червено. В разговора си Фазлъ не иска да предаде гр. Варна, като военни началник, защото нямал такава заповед от Цариград. При дохождането на генерала бях вече поставил триумфалните врати пред черквата на моя oтroвopнoст, защото гражданите, като още неуверени за превзимането на Варна, не ме оставиха. Генералът ме извика и ми каза: „батюшка аз ще замина тази вечер за Цариград, и подиръ два деня пак ще дойда“. Казвам му че в такъв случай аз ще снема триумфалните врати. Защо? Понеже са поставени на моя отговорност и аз се боя, като са турците още тук. Генералът изважда и ми дава шест жълтици и ме праща на Франга да видя руската войска и топове; върни се и успокой народа да не се бои. Направих казаното. Вечерта изпроводихме генерала до пристанището. Генерал Столипин се връща от Цариград, проважда своите адютанти да кажат на Фазлъ скоро да се яви при генерала. Фазлъ иде с окръжающите го, яви се при генерала, а той му подаде писмо от Цариград. Той го цалуна и генералът му каза „теперь убирайся из Варны“. Изпроводи го на скелята, срещу 29 юли 1878 г.“ (Спомени за Варна (1875-1881). Из записките на свещеник Хр. Върбанов. // ИВАД, V, 1912, с. 43).
Вечерта срещу 29 юли (10 август) 1878 г. Фазлъ паша, заедно със своя щаб, напуска Варна и отплава за Цариград (Истанбул).
На 24 октомври (5 ноември) 1878 г. турците окончателно напускат Варненската крепост. В телеграма от 24 октомври (5 ноември) 1878 г. до главнокомандващият армията Едуард Тотлебен, генерал-адютант Пьотър Вановски, командир на Северния отряд, пише:
„Вчера заех с караули целия град, днес, 24 октомври, заех конака и в 3 следобед бе извършен молебен и пречистване на същия, в присъствието на представители от всички части на войската и огромна маса народ. В името на господаря император обявих Варна за присъединена към България и въвеждането на гражданско управление. Оглушително „ура“ бе отговорът на провъзгласяването, „ура“ за благоденствието на господарския августейши дом и на руското победоносно войнство. В града е въведен строг ред. Днес сутринта отплава турски корвет с войска, последните ешалони ще напуснат в сряда и петък. Утре приемам казармите и моля за разрешение да ги ремонтирам, тъй като са страшно запуснати.
Генерал-адютант Вановски“ (Велко Тонев, цит. съч., с. 204-205).
Бележки:
* 27 юли 1878 г., датата на която отбелязваме освобождението на Варна от османско владичество е по „стар стил“. Тази дата е останала в паметта ни, но годишнините и събитията обикновено се празнуват по „нов стил“. По „нов стил“ датата на освобождението на Варна е 8 август 1878 г.
1. „Войска генерала Циммермана, до получения приказания моего насчеть перемирия, заняли 22-го января Бальчик, Козлуджу и Праводь. Генерал-адютант Манзей, вступивший туда с кинбурнскими драгунами и белорусскими гусарами, было встречен жителями с хлебом-солью. Неприятель перед ним бежал. По получении известия о перемирии, Циммерман послал 23-го января в Варну полковника Повало-Швейковскаго и капитана Гершельмана, которые и были приняты принцем Гассаном весьма любезно. Несмотря на то, что он имел лишь полуоффициальное извещение о перемирии, принц Гассан изявил готовность назначить на другой же ден офицеров для проведения демаркационной линии. Виденны нашими офицерами египетския войска все имеют отличную военную выправку, прекрасно одеты и строго дисциплинированы“. (М. Газенкампф. Мой дневник 1877-78 гг. Издание исправленное и дополненное. Издаль В. Березовский, С.-Петербург, 1908, с. 424).
2. В телеграма от 18 януари 1878 г. до граф Николай Игнатиев, руския посланик в Константинопол, канцлерът Александър Горчаков пише: „Андраши нам заявил, что, ознакомившись с сообщенными ему нами основаниями мира, он не может согласиться на заключение нами мира с глазу на глаз с Портою и что он должен будет подать в оставку, если мы не согласимся на европейскую конференцию, которая бы утвердила окончательный мир. Я ответил, что мы не предполагаем сами разрешить вопросы, имеющие европейское значение, и, раз, что перемирие будеть заключено не иначе, как с принятием Портою наших предварительных основных мирных условий, мы не возражаем против европейскаго соглашения, что переговоры, вам порученные, только прелиминарные и что от Австрии зависит предложить великим державам или конференцию министров иностранных дел, или же всякий другой способ европейскаго соглашения“. (Сан-Стефано. Записки графа Н. П. Игнатьева с примечаниями А. А. Башмакова и К. А. Губасова. // Исторический вестник, Том CXXXIX, Февраль 1915, с. 403-404).
В телеграма от 28 януари 1878 г. до граф Игнатиев канцлерът Горчаков пише: „В этом положении дел нам, кажется, трудно выдержать без изменения программу, которая вами была начертана для предварительнаго (préliminaire) мира.
Во-первых, что касаятся до этаго мира и до самаго договора, который вами будет заключен, мы формально и повторительно заверили кабинеты, что вопросы, касающиеся европейских интересов, будут отложены (réservés) до разсмотрения и решения всех держав по общему согласию. Самое слово „конференция“, будучи произнесено венским кабинетом, мы обявили, что если он хочет таковую предложить, или посоветоваться насчет этого с другими государствами, то мы нисколько не будем возражать“. (Сан-Стефано. Записки графа Н. П. Игнатьева с примечаниями А. А. Башмакова и К. А. Губасова. // Исторический вестник, Том CXXXIX, Март 1915, с. 766-767).
19 февруари (3 март) 1878 г. – датата на сключването на Санстефанския прелиминарен договор е своеобразен подарък от страна на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 19 февруари 1855 г.
В началото на Берлинския конгрес посланикът на Русия в Лондон граф Пьотър Шувалов споделя пред австро-унгарския министър на външните работи граф Дюла Андраши (13 юни 1878 г.):
„Санстефанският мир е едно нещастие за нас, а не за вас [Австрия]. Това е най-голямото недоразумение, което ние можахме да направим. В края на краищата сега ние ще бъдем принудени да отстъпим пред очите на цяла Европа. България, която Игнатиев пожела да създаде, е абсурд. Европа не е – както смята Горчаков – разпалена от гняв, тя просто е развеселена“. (W. N. Medlicott. Congress of Berlin and After. A Diplomatic History of the Near Eastern Settlement 1878-1880. Second Edition, London, Frank Cass & Co. LTD, 1963, p. 40).
Руският дипломат и публицист Юрий Карцов пише в своята книга „Зад кулисите на дипломацията“ (1908):
„С.-Стефанский договор, однако, осушествлен не был, поэтому и все споры о его достоинствах и недостатках являются занятием довольно праздным. Самое название „прелиминарный договор“ уже показывает что руское правительство окончательно значения договору не придавало, а, напротив, оно намеревалось подвергнуть его пересмотру держав. В таком случае, зачем было, вообще, заключать договор? Задачу приостановить военныя действия и заручиться согласием Турции на мирныя условия России в достаточной степени выполнило перемирие 19-го января 1878 г. Смысль С.-Стефанскаго договора мог быть только один: дать болгарам доказательство доброй воли России и ответственность за неисполнение их желаний свалить на Европу. В доброй воле, по отношению к ним, России болгары ни минуты не сомневались“ (Ю.С. Карцов. За кулисами дипломатии. 2-е издание. Петроград, Типография А. Н. Лавров и Ко., 1916, с. 66).
3. Четири английски броненосеца – HMS “Agincourt”, HMS “Achilles”, HMS “Swiftsure”, HMS “Temeraire”, навлизат в Мраморно море и се насочват към Константинопол. (Admiral of the Fleet Sir Geoffrey Phipps Hornby G.C.B. A Biography. By Mrs Fred Egerton. William Blackwood and Sons, Edinburgh and London, MDCCCXCVI (1896), p. 229-230; И. А. Козлов. По следам „Турецкого гамбита“, или Русская „полупобеда“ 1878 года. Издательство Этерна, Москва, 2014, с. 349-351).
4. На конгреса в Берлин, проведен от 1 (13) юни до 1 (13) юли 1878 г. в двореца Радзивил, под председателството на германския канцлер княз Ото фон Бисмарк, български делегати не са поканени (но има представители на Румъния, Гърция, Черна гора и Сърбия). Впрочем и при подписването на Санстефанския прелиминарен договор няма български делегати. Съдбата на България е решена практически предварително, с тайното споразумението от Лондон, подписано от граф Шувалов и лорд Солсбъри на 18 (30) май 1878 г.
За помощта в преразглеждането на условията по Санстефанския прелиминарен договор Турция предава на Великобритания Кипър (Convention of Defensive Alliance between Great Britain and Turkey, with respect to the Asiatic Provinces of Turkey. Signed at Constantinople, 4 June, 1878) (British and Foreign State Papers 1877-1878. London, William Ridgway, 1885. Vol. LXIX. p. 744-746; Международни актове и договори (1648-1918) г. Съставител Слава Стефанова, Държавно издателство „Наука и изкуство“, София, 1958, с. 141-142).
На френски и руски език Берлинския договор е публикуван в: Собрание трактатов и конвенций, заключенных Россией с иностранными державами. По поручению Министерства Иностранных дел составил Ф. Мартенс. Том VIII, Трактаты с Германиею 1825-1888. С. Петербург, Типография Министерства путей сообщения (А. Бенке), 1888, c. 639-676; Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917). Государственное издательство политической литературы, 1952, с. 181-206). На български език договорът е публикуван в: Д-р Б. Д. Кесяков. Принос към дипломатическата история на България 1878-1925. С предговор от професор Ст. Баламезов. Печатница „Родопи“ на Тодор Л. Клисаров, София, 1925, с. 1-16; Международни актове и договори, цит. съч., с. 155-168; От Сан Стефано до Париж (1878-1947 г.). Най-важните договори на България. Съставителство, предговор и библиография Цочо В. Билярски. Издателство „Анико“, София, 2009, с. 41-56).
За резултатите от Берлинския конгрес френския историк Алберт Мале (Albert Malet) пише в „История на XIX век“: „В Берлин не се взеха предвид нито правдата, нито волята на народите, нито изискванията на здравия разум и на общите интереси. Заключителният акт [на конгреса] е един паметник на егоизма, дело на завистта, на личната ненавист, безчестно и мерзко той, вместо да осигури мира, подготви многобройни поводи за конфликти и войни в бъдеще. Българският въпрос, Източнорумелийският въпрос, Македонският въпрос, Босно-херцеговинският въпрос, балкански Елзас и Лотарингия – ето равносметката на европейската дипломация на Берлинския конгрес“. (А. Мале. Европейская политика до Берлинского конгресса 1871-1878. В: История XIX века. Конец века 1870-1900. Часть первая. Под редакцией профессоров Лависса и Рамбо. Перевод с французского. Второе дополненное и исправленное издание под редакцией академика Е. В. Тарле. Том 7. Государственное социально-экономическое издательство, Москва, 1939, с. 448).
Коментирайки германската позиция на Берлинския конгрес канцлерът Ото фон Бисмарк, в писмо от 25 септември 1887 г. до държавния секретар на външните работи, пише: „Когато решихме да свикаме конгреса през 1878 г., ние съвсем нямахме предвид интересите на България, а се ръководехме изключително от нашите интереси. А както е известно, нашите интереси тогава налагаха да се съобразим с желанията на Русия… За Германия няма абсолютно никакво значение дали България ще е малка или голяма. Дори в границите си от Сан Стефано тя не би представлявала някакво неудобство за нас“. (Joachim v. Königslöw. Fürst Ferdinand von Bulgarien. Vom Beginn der Thronkandidatur bis zur Anerkennung durch die Großmächte (1886 bis 1896). // Südosteuropäische Arbeiten, Band 69. Verlag R. Oldenbourg, München, 1970, S. 22-23).
5. На 6 юни 1878 г., по предложение на британския министър на външните работи лорд Солсбъри, британският посланик във Виена Хенри Елиът и министърът на външните работи на Австо-Унгария граф Дюла Андраши подписват секретно споразумение, което определя общата линия на поведение на двете сили на Берлинския конгрес.
„В съответствие с това тайно споразумение на 28 юни на осмото заседание на Берлинския конгрес лорд Солсбъри направи предложение: „Конгресът трябва да реши провинциите Босна и Херцеговина да бъдат окупирани и управлявани от Австро-Унгария“. (William A. Gauld. The Anglo-Austrian Agreement of 1878. // The English Historical Review, Volume XLI, Issue CLXI, January 1926, p. 108-112).
Съгласно текста на Райхщадското споразумение: „Ако най-после вследствие успеха на християните настъпи пълен разгром на Отоманската империя в Европа, България и Румелия биха могли да образуват независими княжества в своите естествени граници.
Епир и Тесалия биха могли да се присъединят към Гърция.
Цариград би могъл да стане свободен град“.
* В австрийския вариант на текста името „България“ не е отбелязано. „Босна, Румелия и Албания ще могат да станат автономни държави. Тесалия и остров Крит трябва да бъдат присъединени към Гърция. Цариград с предградието, територията на което подлежи на определяне, би станал свободен град“.
Съгласно Будапещенската тайна конвенция (3/15 януари 1877 г.) (Андраши – Новиков): „… в случай на териториални изменения или разпадане на Отоманската империя изключва се образуването на голяма сплотена славянска или друга държава; напротив, България, Албания и останала Румелия биха могли да станат независими държави; Тесалия, част от Епир и остров Крит могат да бъдат присъединени към Гърция. Цариград с граничещата територия, границите на която подлежат на установяване, би могъл да стане свободен град.
Техни величества констатират, че не желаят никакви изменения в тези предположения и отново заявяват своето желание да ги запазят като основа за своята по-нататъшна политика“.
Райхщадското споразумение и Будапещенската тайна конвенция са публикувани на английски през 1921 г. и на руски през 1922 г. и 1952 г. (A. F. Pribram, The secret treaties of Austria-Hungary 1879-1914. Volume II. London, Humphrey Milford, Oxford University Press, 1921, p. 188‑203; Русско-германские отношения. Секретные документы. // Красны архив. Исторический журнал. Том первый, Центральный архив РСФСР, Москва, 1922, с. 36-43; 50-61; Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917). Государственное издательство политической литературы, 1952, с. 144-148; 149-155). На български език те са публикувани в: Международни актове и договори, цит. съч., док. № 88, с. 136-138; док. № 89, с. 138-140.
6. В предговора към сборника „Окупационный фонд, основанный для устройства Русско-Дунайской области. София, Българска народна печатница, 1892“, Димитър Петков пише:
„Ако преди Освобождението се явеше някой да доказва с каквито и да било средства, че приготовляваната от Русия война с Турция е война не за освобождението на „бедных славян“, а за разширението на Руската империя и за завладяването на Балканите от Русия – нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва и когото да не наречаха враг на българския народ.
Никой българин не можеше да допусне тогава, че „православна Русия“, която с векове ни е изпращала икони и камбани като подарък, която е водила няколко войни с Турция, не се стреми към нашето освобождение, а всъщност иска разширение на своето царство за обладанието на Балканите. Истина е, че на мнозина от нас беше известно завещанието на Петър Великий, както и желанието на всички подир него руски царе, да завземат Цариград, но нашите понятия за тия руски стремления не са отивали никога по-нататък от завземането на Цариград. Рядко и твърде рядко може да е имало някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, да е съглеждал, че в стремлението си да завземе Цариград, Русия ще иска да завладее окончателно и България.
Гневът ни против варварската азиатска Турция, на която дотогава бяхме роби: желанието ни да видим своята угнетителка разбита и съсипана, бяха толкова силни, щото малцина са искали да знаят за последствията, които можеха да ни сполетят от нахлуването на Русия в Балканите. “
Руският дипломат и историк Сергей Татищев пише в своята книга „Из прошлаго русской дипломатии“ (1890 г.):
„След като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си“. (Из прошлаго русской дипломатии: исторические изследования и полемические статьи С. С. Татищева. С.-Петербург, Издание А. С. Суворина, 1890 (Типография А. С. Суворина), с. 503).
За Санстефанския прелиминарен договор и руската политика към България Кръстю Раковски пише в своето изследване „Русия на изток“ (1898 г.):
„Св. Стефанский договор за Русия нямаше реално значение. …Има руски защитници в България, които вярват, че Русия иска създаването на една велика България. Но тези руски защитници имат голем недостатък – те не четат руските вестници… действителното желание на руската дипломация е да не види никой път България една силна и независима държава. Такава една България не влиза в интересите на Русия, защото тогава тя не ще има влияние над нея. …Наопаки – слаба и разпокъсана България – ето идеала на руската дипломация“. (Д-р К. Г. Раковски. Русия на изток. Историческо изследвание на русската политика на Изток и частно – в България по официални, официозни руски и други чужди источници. Издадена за първи път във Варна от книжарницата на К. Евстатиев през 1898. (Фитотипно издание „Глобус 91“, с. 179).
7. Лондонското споразумение е публикувано на английски през 1937 г. и на руски през 1952 г. (B. H. Sumner. Russia and the Balkans, 1870‑1880. Oxford, At the Clarendon Press, 1937, p. 646‑649; Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917). Государственное издательство политической литературы, 1952, с. 176-180).
Копие на споразумението (Меморандум № 1), е публикувано в: “Die grosse politik der europäischen kabinette, 1871-1914. Sammlung der diplomatischen akten des Auswärtigen amtes, im auftrage des Auswärtigen amtes. Band 2. Der Berliner Kongreß und seine Vorgeschichte. Berlin, Deutsche veragsgesellschaft für politik und geschichte, 1922”, Nr, 426, S. 324-329).
8. Оригиналът на Санстефанския прелиминарен договор, подписан на френски език от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя, досега не е публикуван. Той се съхранява в руските „особени“ архиви и е недостъпен.
Според член 29 от договора той трябва да бъде ратифициран в Санкт Петербург в 15-дневен срок (или ако е възможно по-рано). В своя дневник полковник Михаил Газенкампф пише: „Сегодня пришел из России пароход „Русскаго общества пароходства и торговли“, „Владимир“, под военным флагом. Он должен принять на борт графа Игнатьева, как только мирный договор будет ратификован султаном. Задержка ратификации происходит оттого, что договор переводится на турецкий язык и переписывается золотыми буквами, и лишь после этого будет подписан султаном. Тогда граф Игнатьев повезет турецкий текст договора в Петербург и представит Государю, который в свою очередь подпишет русский текст и пошлет его султану. Это и будет обмен ратификаций, которы должен быть учинен, согласно договору, в 15-ти дневный срок, считая с 19-го февраля. (Газенкампф, цит. съч., с. 488).
Договорът е ратифициран от император Александър II на 4 (16) март, а размяната на ратификационните документи е извършена на 5 (17) март 1878 г. от канцлера княз Александър Горчаков и посланика на Османската империя в Санкт Петербург Реуф паша. (Сан-Стефано. Записки графа Н. П. Игнатьева с примечаниями А. А. Башмакова и К. А. Губасова. // Исторический вестник, Том CXLII, Ноябрь 1915, с. 416).
На руски език договорът е публикуван в: Правительственный вестникъ, № 54, Четвергъ, 9-го (21-го) марта 1878, и в: Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917). Государственное издательство политической литературы, 1952, с. 159-175.
Договорът е публикуван и в официалното английско издание “British and Foreign State Papers” (British and Foreign State Papers 1877-1878. London, William Ridgway, 1885. Vol. LXIX. p. 732-744).
На български език договорът е публикуван от д-р Богдан Кесяков (1925 г.) и от проф. Георги Генов (1940 г.). (Д-р Б. Д. Кесяков. Принос към дипломатическата история на България 1878-1925. С предговор от професор Ст. Баламезов. Печатница „Родопи“ на Тодор Л. Клисаров, София, 1925, с. 306-316; Г. П. Генов, Международни актове и договорите засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни (на френски и български език). Придворна печатница, София, 1940, с. 238-273; Международни актове и договори, цит. съч., с. 147-155; От Сан Стефано до Париж (1878-1947 г.). Най-важните договори на България. Съставителство, предговор и библиография Цочо. В. Билярски. Издателство „Анико“, София, 2009, с. 30-40).
От 1991 г. национален празник на Република България е 3 март – датата на подписване на Санстефанския прелиминарен мирен договор, който към 19 февруари (3 март) 1878 г. все още не ратифициран и не влязъл в сила.
Член 8-и от договора засяга и Варна:
„Член 8. Турската войска няма да пребивава повече в България и всички крепости ще се съборят на разноски на местното правителство*. Високата Порта ще има право да разполага с военните припаси и други ней принадлежащи предмети, които са останали в крепостите, изпразднени по силата на примирието, сключено на 19 (31) януари, както и върху онези предмети, които се намират в крепостите Шумен и Варна.
До съвършеното образуване на туземна милиция, достатъчна за запазване на порядъка, безопасностьта и спокойствието, и на която числото по-късно ще се определи, чрез споразумение между Турското правителство и Руския императорски кабинет, руските войски ще окупират страната и в случай на нужда ще указват съдействие на комисара. Това военно завземане (окупация) на страната ще има приблизителен срок от две години.
Числото на руския окупационен корпус състоящ се от 6 дивизии пехота, две дивизии конница, която ще остане в България след изпраздването на Турция от Императорската войска, не може да бъде повече от 50 000 души; окупираната земя ще тегли разноските за подържането на тази войска. Руската окупационна войска в България ще се съобщава с Русия не само чрез Румъния, но и чрез Черноморските пристанища Варна и Бургас, гдето тя през време на окупацията ще може да си направи нужните ѝ складове“. (Д-р Б. Д. Кесяков. Принос към дипломатическата история на България 1878-1925. С предговор от професор Ст. Баламезов. Печатница „Родопи“ на Тодор Л. Клисаров, София, 1925, с. 306-316; Г. П. Генов, Международни актове и договорите засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни (на френски и български език). София, Придворна печатница, 1940, с. 238-273).
* „Срытие крепостей до поступления их в ведение Инженернаго Управления оккупационных войск производилось рабочими из местнаго населения, по наряду окружных начальников, притом безплатно.
…В крепости Варне городской совет представил обязательство окончить срытие всей крепостной ограды в течение 10-ти месяцев, считая с 13-го июня.
…Причем по просьбе начальника артиллерии Болгарскаго войска оставлены не тронутыми, для помещения в них пороховых и патронных складов следующие форты: Левент-Табия – в Рущуке, Меджидие – в Силистрии и Франко-Табия в Варне“. (Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Выпуск 4. Под редакцией генерал-майора Н. Р. Овсяного. Издание Военно-Исторической Комиссии Главного Штаба. С.-Петербург, „Товарищество Художественной Печати“, 1905, с. 322-323).
9. В своите „Записки“ граф Игнатиев пише:
„Когда Игнатьев уезжал из Петербурга, то последние успехи нашего оружия еще не выяснились, только что было получено известие, что передовой отряд наш занял Адрианополь, а потому ни княз Горчаков, ни военный министр не считали возможным требовать срытия всех турецких крепостей, и поетому Игнатьев был уполномочен оставить в Шумле и Варне турецкие гарнизоны. Но, прибыв в Адрианополь и ознакомившись с положением дел, Игнатьев упрекал главную квартиру, что она не потребовала очистки Шумлы и Варны“. (Сан-Стефано. Записки графа Н. П. Игнатьева с примечаниями А. А. Башмакова и К. А. Губасова. // Исторический вестник, Том CXL, Май 1915, с. 394-395).
10. През зимата на 1877-1878 г. във Варна е главната квартира на египетския корпус под командването на принц Хасан паша. В края на март 1878 г. те са евакуирани от Варна в Ункяр Искелеси на азиатския бряг на Босфора. (“The Eastern Crisis, Constantinople, March 31. The Egyptian troops have arrived from Varna and are encamped at Unkiar-Skelessi, on the Bosphorus”. (The Times (London), No. 29 218, Tuesday, April 2, 1878, p. 5; “The Egyptian contingent from Varna are encamped at Unkiar-Skelessi, a village of Asia Minor, on the Bosphorus, eight miles north-northeast of Constantinople” (Daily Globe, Vol. I, Number 78, St. Paul, Tuesday Morning, April 2, 1878, p. 1).
След сключването на примирието на 19 (31) януари 1878 г. към Варна се насочват хиляди мюсюлмански бежанци – турци, татари и черкези. Градът е препълнен с бежанци, мръсотията е навсякъде, започват да върлуват болести.
„17 януари 1878 г. Варна. Телеграма от мютесарифа до Заместничеството на Вилаетството в Шумен.
Извън досега пристигналите бежанци само днес дойдоха близо 15 000 човека.
Не само жилищата във вътрешността на града, но и улиците са препълнени с бежанци. Параходът „Мехмед Али“, който заминава тази нощ [за Цариград], можа да вземе на борда си само 1 200 души.
[Хаджиоглу] базарджищката дивизия се оттегля и се настанява в село Дербент. Поради тази причина става ясно, че и населението от Варненска и Провадийска каза несъмнено ще се стече тук. В случай че в насточще време от онзи край [тук] бъдат изпратени бежанци, то тяхното настаняване е абсолютно невъзможно. Това е така, защото параходът, който трябва да вземе на борда си и да откара сега наличния брой бежанци, още не е пристигнал. Ако прииждането на бежанците продължи, това ще стане причина за тяхната гибел.
Варненски мютесариф Фахри“. (Извори за българската история, XVII. Турски извори за българската история. Издание на Българската академия на науките, София, 1973, с. 460).
„В момента, когато се суетим, за да намерим изход от това положение, останахме изумени, когато видяхме, че от Тутракан пристигат 300 черкезки семейства бежанци.
Както вече на няколко пъти донесохме, в града, както и в заетите села къщите, кафенетата и другите места са препълнени с бежанци. Голяма част от тях са се подслонили в колиби [направени] от рогозки по улиците. Да се намери подслон на пристигналите бежанци е невъзможно.
Както се и опасявахме, при това множество от хора тук-там започна да върлува тифус, а, от друга страна, шарката между децата напълно отегчи положението ни“. (Извори за българската история, XVII, цит. съч., с. 467).
„7 септември 1878 г., Варна. Доклад на валията до Кязим бей в Цариград
След като Негово достойнство Сади ефенди замина оттук, броят на пристигналите преселници татари надмина 6 000 души. Те се намират в плачевно състояние и в очакване на параход със семействата си са се настанили по морското крайбрежие“. (Извори за българската история, XVII, цит. съч., с. 498).
11. Крепостните и полеви оръдия на Шуменската и Варненската крепост са натоварени на транспортни кораби и пренесени към укрепените линии при Булаир и полуостров Галиполи. (Освобождение Болгарии от турецкого ига: Документы в трех томах. Том третий, цит. съч., с. 319).
За заемането на предните укрепления на Варна от руските войски и за снемането на крепостните и полеви оръдия от Варненската крепост и пренасянето им по море консул Ричард Рийд пише в доклад до английския посланик в Константинопол (Истанбул) Остин Хенри Лейърд:
„Консул Рийд до сър А. Х. Лейърд
Варна, 6 август 1878 г.
Сър, имам честта да Ви съобщя, че в събота последните руските пълномощници по евакуацията на Шумла и Варна пристигнаха тук.
На следващия ден Генерал Столипин помолил да му разрешат да разположи две войскови части пред и поне една в града.
Фазли паша му разрешил да разположи войски отвън, но забранил каквито и да е руски войскови части да влизат в града, освен войници, изпратени да купуват провизии и не носещи оръжие.
Той поиска също да има служител в телеграфната станция, при условие че пашата иска да телеграфира до Цариград.
Вчера пристигнаха войски от Базарджик и днес те заеха двата форта.
Турците са активно заети с това да свалят оръжията и боеприпасите си до кея, за да ги качат на корабите, три от които са на пристанището, очакват се и други.
Генерал Фазли Паша ми каза, че е получил заповеди от Цариград за ускоряване на евакуацията, доколкото е възможно, за да се изтеглят руснаците от Сан Стефано до Чаталджа.
Сирри Паша, османският пълномощник, се очаква от Шумла, където евакуацията е забавена от лошото третиране на бежанците, които са толкова ужасени, че не могат да бъдат убедени да се движат.
Киазим паша, черкески зет на султана, пристигна преди три дни от Цариград с три парахода за транспортиране на черкезите до някои точки на азиатския бряг, отдалечени от Цариград.
Р. Рийд“ (Turkey, No. 50 (1878). Further Correspondence respecting the proceedings of the International Commissionsent to the Mount Rhodope District. 1878 (Parliamentary Papers, Vol. 79, Great Britain Parliament. House of Commons), p. 33).
