Кап. Асен Дремджиев: Българинът ще отвори очи за морето!

Имах късмета да разговарям с легендата на българското ветроходство кап. Асен Дремджиев малко преди да замине на последното си плаване в океана на отвъдното на 8 август 2014 година, беше пожелал прахът му да бъде разпръснат в морето. Старите ветроходци във Варна, с малки изключения, са негови ученици, по-младите пък са се учили от тях. И с право в моряшките среди Асен Дремджиев се определя като създател на българското ветроходство.

Накратко кой е Асен Дремджиев?
Както сам ми се представи, той е роден през 1928 г. във Варна. Баща му бил капитан трети ранг, командир на торпедоносеца „Смели”. През 1944 г. постъпва във Висшето военноморско училище, но след завършването му отказват да го назначат в БМФ, тъй като бил син на царски офицер. За кратко време е на гемията „Милка” и след като разбира, че пътят му към флота е затворен, постъпва в ИУ (тогава ВИНС). След време му се отварят вратите за работа на влекачите в портовия флот. За кратък период става и капитан на гръцки кораб. Кап. Дремджиев е създател и дългогодишен треньор на ветроходната база на ВМС, изявен радетел за сродяването на българина с морето. Пенсионира се като капитан на „Вояджер” на фирма „Бон Марин”, който обслужва морските сондажи на „Мелроуз” в шелфа ни. 

Седнали сме на сладка приказка в старата варненска сладкарница „Синчец“, точно през блока, където живее кап. Асен Дремджиев и той се връща към първия си спомен, когато баща му го взема на своя кораб – торпедоносеца „Смели”. Бил още невръстно дете, но разказва с всички подробности как лодката пристанала на кея и той смело скочил в нея до баща си, после го сложили пред руля (бил с румпел от полукръгъл тип ) и му дали да държи направляващите рулеви въжета. 

– Щях да литна от гордост. При всяко загребване моряците с всички сили опъваха, като че ли искаха да счупят греблата и тайно ми се усмихваха… Скоро след това баща ми почина от туберколоза, продължих да ходя на пристанището, но вече само да гледам как идват и си отиват флотските офицери – увличаше се в спомените си кап. Дремджиев, който сам се определя като неуморим радетел за отваряне очите на българина към морето. -„Бобка”, така се наричаше първият в живота ми търговски плавателен съд, на който съм бил капитан. 

Преди това съм управлявал много и различни ветроходни яхти, но то беше за удоволствие. По него време известният варненски богаташ Тотю Желябов, съсед и близък на семейството им, притежавал двете най-големи дървени гемии „Вита” и „Милка”, построени в Кавала, през годините на Втората световна война, когато Беломорска Тракия става българска. Като благодарност за поръчката, защото през войната всичко било замряло, корабостроителницата му подарила 12-метрова моторница. Той я кръстил на името на сина си Болеслав – „Бобка”. „Още през първата ваканция като кадет във Военноморското училище, по настояване на вуйчо ми, Желябов ме назначи за юнга на гемията „Милка”, за да трупам плавателен стаж. След 9 септември 1944 г. всички кадети от Военноморското училище бяхме пуснати в безсрочен домашен отпуск. Тогава Желябов ме назначи за капитан на „Бобка” и превозвахме пътници от кея на пристанището до Карантината, Галата, централните морски бани и Свети Константин.” Няколко години по-късно отново е юнга на гемията „Милка“. Този път там го праща неволята, след като вече завършил ВВМУ получава отказ за назначаване на работа в БМФ – бил син на царски офицер. 

Най-после морето е пред него. Не става капитан далечно плаване, каквато е мечтата на всеки завършил навигация в Морското, но пък успява да развие яхтсменството ни като създател на ветроходната база на ВМС и нейн треньор в продължение на повече от 10 години.

„Бях колкото треньор, толкова и конструктор на яхтите в базата – споделя морският ветеран.

– ВМС притежаваше три стари (строени преди войната) 10-метрови шхерни крейсера, които гниеха в шлюпъчната магазия на Военноморската база Варна. Успях да издействам ремонтирането и пускането на вода на два от тях – „Комета” и „Звезда”. Понеже плавахме под военноморски флаг, граничните забрани не ни засягаха. Тогава по крайбрежието и заливите не се виждаха никакви ветрила – морето беше най-строго охраняваната граница. Не знам откъде ги беше взел, но в един светъл ден Стефан Маринчев, шеф на физкултурната дейност на ВМС, ми даде няколко броя на английското списание „Yachting World”. Голямо, луксозно издание за най-известните ветроходни прояви в целия свят. Във всяко списание централата кола се разтваряше и ставаше чертеж на даден тип яхта. Престраших се и написах писмо до главния редактор на изданието. Тъй като ветроходството едва започваше да се развива в България, помолих го да ми изпрати няколко стари броя, за да използвам чертежите. За моя голяма изненада започнах да получавам всеки месец новия брой. Това беше в началото на 50-те години. Списанието пристигаше на адреса на Дом Народен флот и така се заобикаляше строгата цензура. Получавах го повече от 20 години” – казва кап. Дремджиев.

Така благодарение на „Yachting world” той направил работните чертежи за „Олимпийски монотип 36 – Йола ”, „Олимпийски монотип 52 – Фин” „ Клас Звезда” „Клас Пират” и „Дракон”. Със съдействието на адмирал Орманов веднага във Флотския арсенал започнало невиждано строителство на яхти. В продължение на година и половина ВМС се сдобива с най-голямата флотилия от ветроходни яхти и се превръща в най-крупния яхтклуб в страната. 

Кап. Дремджиев става и първият ни състезател по ветроходство в чужбина.

-Международното състезание се провежда на язовир в Чехословакия. Беше през 50-те години и тогавашният шеф на военноморска база – Варна, ми нарежда да участваме на него. Изискването е всеки участник да си носи ветрилата. Хващаме шивача на флотски арсенал и той ни прави ветрилата от сухарено платно за войнишките торби. Когато отиваме на състезанието, не смеем да ги отворим, дадат ни там едни стари ветрила – смее се кап. Дремджиев.

– После идва първата балканиада, която трябва да се проведе на две части – едната във Варна, втората в София на язовир „Сталин”. Тогава имаше идея до столицата да се прокара плавателен канал и да стане морски град – припомня ветеранът. – Имаше голяма подготовка, тъй като официалното откриване щеше да направи Людмила Живкова. По едно време обаче идва голям мерцедес без регистрационни номера, вътре мъж с каубойска шапка. Людмила няма да дойде, казва една секретарка от ЦК, прикрепена към нас. Тя не отива там, където е Иван Славков, обяснява ми тя. И действително позна. 

Пак от гяволък, за да заобиколи някак строгите забрани за свободно ветроходство в Черно море, той замисля заедно с небезизвестния варненец Димитър Клисуров да направят плаване по пътя на древните гърци.

– През онези години не можеше да се излиза от входа на пристанището. Имаше постове, които строго охраняваха и не можеше свободно да се отиде дори до Карантината. Плашеха ни, че се стреля, ако се пресече линията Галата – Евксиноград. Тогава бях треньор във ВМС и измислих щурмански поход за всички яхти, за да видим крабрежието ни до Созопол. Тръгнахме 10-ина яхти с военноморски флаг и нямаше нужда от разрешение на граничните. Минахме гратис. Услади ни се. Чуваме, че Дончо Папазов започва плаване като „яде планктон” и решихме с Димитър Клисуров и ние да направим плаване „с научна цел”. Така идва идеята двамата да тръгнем с яхтата „Вега” по пътя на древногръцките мореплаватели – продължава кап. Дремджиев. – Пък и много ми беше интересно как древните мореплаватели са пресекли от Синоп до Крит. Не помня точно дали Херодот, или някой друг бе писал, че когато си в средата на Черно море, при ясно време можеш да видиш нагоре брега на Крим, а долу малоазийското крайбрежие, защото е високо и това им било ориентирът.

 Намерил литература, документи, за да обоснове експедицията, като докаже, че старите мореплаватели са плавали не само по крайбрежието и как са пресичали цялото море. Имал късмет, че един от старите ветроходци бил Кеворк Кеворкян от тогавашната „Държавна сигурност”, който го извикал. 

– Отивам в ДС, където е банката на площада, влизам за първи път – голям централен салон и наоколо много стаи. Срещу стаята на Кеворкян е тази на руския съветник. Влизаме при руснака, той излезе симпатяга, също спортист и веднага обеща да оправи нещата.

 Целият им поход трае половин месец – оттук до Истанбул, после Синоп, оттам нагоре към Кримския полустров, Ялта, Констанца и обратно във Варна. Минало без особени инциденти – само една турска гемия се опитала да ги оплячкоса в открито море, но успели да се измъкнат. Пътеписите си от плаването събрал в книгата „По пътя на древните мореплаватели”.

Извън ветроходството, като се изключат двете години, изкарани като старши помощник и капитан на стария гръцки кораб „Фиви”, с който успял да пообиколи света и да види корабоплаването от капиталистическата му страна, моряшкият живот на кап. Дремджиев преминал на влекачите в портовия флот

– Спомням си, бяхме на Варна – Запад, посред нощ в събота ни вдигат трите дежурни влекача, за да отидем на ТЕЦ-а, където ще влиза кораб с въглища. Още сънени гледаме откъм дерето, по което се изтичат отпадните води от заводите (веднъж по него бяха изтървали живак, та измряха дори водораслите във Варненския залив), се изправя преграда от дим. Спуска се като театрална завеса пред пътя ни и трябва да я пресечем. Влизаме в облака и изведнъж ни удря хлорът. Бягаме обратно – едва се спасихме от тежко обгазяване с фатални последици. 

Най-болната тема на стария капитан, обаче остават обърнатите нашенски къщи с гръб към морето. Като типичен пример той дава старите къщи на село Св. Никола, преди Созопол, където всички прозорци гледат към нивите, а не към морето. Скоро му попаднал един спомен как навремето варненският владика дядо Симеон и богаташ добруджанец отишли край Калиакра и седнали на брега. Прехласнат от морските красоти, дядо Симеон възкликнал – гледай какво чудо, каква хубост Господ ни е дал! А добруджанецът отвърнал – а бе, дядо владика, какво ми разправяш, това да беше нива, да започна да я ора от тук до хоризонта, че и обратно. 

-За съжаление българската народопсихология не е свързана с морето. Не мога да кажа със сигурност дали и днес нашенецът е започнал да се обръща с очи към него. Мъчно ми е, като слизам в яхтклуба и гледам как идват с мерцедесите си, чудят се с какви луксозни яхти да се кичат само, за да се покажат, а не да излязат в морето. – Той си спомня как преди години младежите пристигали от заводите и на опашка чакали ред, за да излязат и да гребат в езерото или залива. „От текстилния комбинат „Първи май” идват преди обяд, за да гребат, след обяд отиват на смяна на работа. Цял график се правеше от предприятията в гребната ни база… А сега повече е мания за показност! – клати глава морският ветеран и продължава да си мисли, че все пак българинът ще отвори очите си за морето, където е истинската красота.

Последни новини

Последни новини

Най-четени през месеца

Имейл абонамент
Имейл абонамент
Получавайте новините на Maritime.bg директно и във Вашата електронна поща!
Винаги може да спрете Вашия имейл абонамент