Преди седмица ни напусна кап. Никифор Герчев, оставяйки ярка следа в морската спасителната дейност, с която свързва целия си дълъг професионален път. Отначало за съвсем кратко време е бил на служба във военния флот и преминава на работа в „Аварийно спасителния отдел“ на БМФ, след създаването на УПМКАП стана негов началник, а по-късно е назначен за зам.-генерален директор по морската безопасност на СО “Воден транспорт”. Наред с това е бил представител на България в Съвета на ИНМАРСАТ, председател на българската част в смесената българо- румънската комисия за безопасна навигация по Дунав, представител на България в Cospas–Sarsat и др. След промените през 1989 година създава и ръководи профсъюзната фирма ПРОМАР. По-късно създава неправителствената организация за морско спасяване – доброволческата БУЛСАР. Бил е нещатен консултант на НСС за морски инциденти и катастрофи, консултира застрахователни дружества, член на директората на европейските морски спасителни служби към IMRF, изпълнителен директор на БУЛСАР.
К.д.п. Герчев участва в ликвидацията на над 20 крупни морски катастрофи в българското морско крайбрежие. Има пряк или косвен принос за спасяването над 200 човешки живота при ликвидация на последствия от инциденти и катастрофи по море. Многократно е награждаван с ордени и медали, всички за заслуги по спасителни морски работи. Той е единственият българин досега, номиниран с наградата на Международната морска спасителна федерация (IMRF) за цялостен принос. Отличен е с ордена “Рицар на Ордена на Финландския лъв”.
Беше преди няколко години, седнали сме с кап. Герчев да поприказваме за неговото житие битие. Той бързо се увлече в своите моряшки истории, до една само за морското спасяване, за които сега е момента отново да си спомним.
В живота важното е да се случиш в точното време на точното място – започна своя разказ доайенът на морско-спасителната дейност, к.д.п. Никифор Герчев. При мен така се е получило, че дори раждането ми е знаменателно – на Илинден, денят в който морето взема жертви, а ето че до днес се занимавам с морско спасяване. И не е само в точното време, но и на точното място – израснах в Бургас, под нас беше тогавашното ДОСО, там имаше лодки за гребане и от там като дете се запалих по ветроходството. Яхтата няма мотор, само на платна и неслучайно ветроходци са добри маневристи, много важно качество при морското спасяване.
На принципа всяко зло – за добро, след кратката ми злополучна военна кариера на флотски офицер (освободиха ме за неизпълнение „повелята на Партията” със забрана да напускам границата ) се озовах на работа в аварийно-спасителния отдел (АСО) на БМФ, което определи и целия ми по-нататъшен път. Наистина в точното време и на точното място!
АСО беше много сериозен отдел, работата денонощна и се вършете от хора, които после отиваха да плават. Така след изтичане на забраната ми за излизане зад граница, стана и първото ми плаване като трети помощник капитан на танкера „Чумерна”. Екипажът беше от кол и въже, радистът ни моряк от полите на Витоша, някога служил във флота и там малко понаучил тази работа. Мога много да разказвам за това ми плаване, но предпочитам историите от морското ни спасяване. Те са ми на душата.
Една от операциите, с които особено се гордея е изваждането на кораб „Полиникис”, който беше потънал в плитковина край Бургас. Сега на това място камъните носят името на кораба. За спасителната операция бяха поканени специалисти от Гърция, после от тогавашната Югославия. Корабът бе натоварен с 10 000 тона ламарина от Кремиковци, започваше да се разкъсва по бордовете и всички стигнаха до извода, че при ваденето ще се пречупи. Отказаха се, заради последиците, свързани с пречупването и разпиляването на рулоните. Никой от тях, обаче не се сети да направи водолазен оглед. Тогава бях в СТФ и се съгласих да опитам.
Вземаме водолази и след огледа установяваме, че корабът е само на 60-80 см от дъното, което на това място е плоско. Заемам се с операцията, защото реално излиза, че няма опасност след пречупване от обръщане на кораба и разпиляване на ламарината, което би застрашило човешки живот. Изпомпваме водата с градинарски помпи (тогава още нямаше потопяеми), макар и с примитивни средства изкарваме „Полиникис”, който имаше над 350 пробойни.
Имам над 20 операции по изваждането на потънали кораби, всяка е уникална като изпълнение. Последната беше през 1997 година, когато вадихме „Мехмет Аслан” пак в Бургас. Тогава ми се наложи да изживея и операция по спасяване в личен план.
Неочаквано лекарите ми откриха порок на сърцето. Проф. Чирков беше готов да го оперира, но трябваха 9 000 долара. Потърсих помощ първо от БМФ, отказаха под предлог, че не съм техен служител. Тогава тръгнах да ги събирам от приятели и за нула време без да ми искат разписка, сумата стана 7000 долара. Някой разпространил за личния ми проблем по света и чудо! – от американското посолство ме информираха, че има 2000 долара дарение за мен от НАСА. После дойдоха пари и от Канада, Норвегия, СССР, Западна Германия. Операцията беше успешна. Върнах борча си на приятелите, дори ми останаха пари, с които направих дарение за операция на едно дете в Израел…
Изключителна солидарност и при моето спасяване!
Но да продължа за „Мехмет Аслан”. Само заради едната чест се хванах да вадя този кораб. Чувствах се пренебрегнат, а при мен това е силно чувствителна струна. Много бяха проблемите по изваждането на кораба. Трябваше да търся нестандартното решение за уплътняване на люковете на хамбарите.
Една сутрин вървя на кея и гледам как железничар вади с един шланг водата от вагоните, покрити с брезент. Значи и хамбарите могат да се покрият по същия начин. Сваляме част от товара, привързваме четири цистерни под водата, изпразваме ги и те повдигат кораба. Корпусът наклонен близо 80 градуса, борбата продължава близо денонощие и накрая успяваме.
Разработих и технологията за повторното изваждане на танкера „Суперга”, чиито мачти стърчаха във Варненския залив до средата на 80-те години. Корабът е бил потопен срещу Камчия от съветска подводница по време на Втората световна война и от АСО решили да го вадят след 1948 година. Провлачили го, обхванат с понтони чрез проволки, обаче допуснали грешка и вместо да заобиколят в дълбокото, проволките задрали в дъното, скъсали се и корабът дълго остана на това място в залива. Когато създадоха УПМКАП една от първите задачи бе да извадим „Суперга”, защото пречеше на корабоплаването. Поръчахме нужния шнуров заряд в „Завод 10”, Казанлък, който заменихме после с наличния във ВМС, чийто гаранционен срок вече изтичаше. И така с „един куршум убихме два заека”. Корабът беше нарязан и взривен на парчета.
Имам още много случаи в морското спасяване, най-фрапиращият е трагедията с понтонната пътека през канала в Белослав, за която малко се говори и някак потъна в забрава. Тогава бяха извадени 62 трупа от водата. Като малък баба ми ме беше завела на погребение и от тогава трупове не можех да гледам, но покрай тази инцидент ми се наложи да го преодолея.
Беше на 7 ноември 1977 година по време на събора в Белослав, когато понтонната пътеката се обърна и в студената вода на канала се изсипаха стотици хора. По това време съм в яхтклуба на Морска гара. От рейдовата кула ми сигнализират за инцидента. Веднага се качвам на колата, цялата спасителна операция се поема от АСО, на което тогава съм началник. Включват се наши катери, водолази. Вадим хората, събрани на гроздове във водата. За тази спасителна операция имам още един медал – за гражданска доблест, първият беше за гасенето на пожара на танкера „Ерма“ на варненското пристанище.
Още нещо искам да кажа за трагедията в Белослав. Лежа в болница „Света Екатерина“, чакам да ме оперират и чувам да се говори: „Абе един варненски прокурор е опериран и не могат да го върнат в съзнание от упойката, ако продължи така още няколко дни ще го изключат!“. Обаче той дойде на себе си, вкараха го в нашата стая, а мен трябваше да подготвят за операция. Прокурорът ме пита, какъв съм, казвам му – капитан и той отвръща, че по време на белославския инцидент бил окръжен прокурор. След малко продължава: „Не можах да вкарам тогавашния варненски кмет в затвора“. Аз настръхвам: „Да, ама вкарахте двама моряци, те обраха парсата! Защо не вкарахте и началника на милицията? Има ли обществено мероприятие, събор, защо те не създадоха нужната организация, за да има ред?!“… Но минало – заминало, какво повече да ровя.
