Сам да унищожиш своя първи риболовен кораб, след като си го създал с две ръце и той те е пазил и изхранвал повече от 11 години, това Александър Тръпчев не може да забрави, макар че веднага след това строи друг кораб. После – трети, четвърти, в момента работи с два кораба. И затова сега, когато започва да говори за моряшките си преживявания, се сеща първо за този случай.
Преди това да кажа няколко думи за Александър Тръпчев. Учи във ВВМУ, но после се отказва, тъй като не желае да бъде разпределен за военния флот. В резултат е изпратен да отбие редовната си военна служба във ВМС – изкарва школата за запасни офицери във ВВМУ и две години служи, като младши лейтенант на трите подводни лодки, най-дълго е на ”Слава”. Напуска окончателно сферата на военните. С улов на рапани, като водолаз се занимава още с първите стъпки на тази нова за времето си дейност. Купува моторна лодка, след това гемия и изцяло се отдава на морския риболов.
– Да си построя кораб беше голямата ми мечта, защото бях излизал с гемия и вече имах ясна представа, какво точно ми е необходимо за риболова в Черно море и особено за улова на рапани – разказва своята моряшка история Сашо Тръпчев.
– Построихме едновременно два кораба заедно с мой колега. Беше купил проекта, който е по специална технология за бетонен корпус от армоцимент – много здрав. Той – своя и аз – моя. Правихме ги изцяло със собствени сили и средства на стапел до стария плавателен канал на Острова. Това е първият ми риболовен кораб, който слезе на вода. Беше дълъг 15 метра, „Омега” се казваше – много удобен, устойчив на всякакво вълнение и имаше невероятно добри резултати. Показа много достойнства, обаче и някои недостатъци, предвид грубата работа с металните тралове за рапани. При лошо време те се удрят в кораба и когато корпусът му е от бетон, започват да се появяват леки пукнатини. Въпреки че беше само на 11 години имаше опасност да му се случи нещо необичайно. Можех да карам още години с него, но в това време влязохме в ЕС и тръгна програмата за скрапиране на стари рибарски кораби… Какво правят парите, а!? Доста мислих преди да се реша, но в крайна сметка даваха сериозна сума, която човек трудно може да събере. Подмамен донякъде от финансовата страна, приех да ликвидирам „Омега”. Обаче тогава още не съзнавах, какъв тежък момент ме очаква при самото разрушаване на кораба. Ужасно неприятно! В крайна сметка успокоителното беше, че започвах да строя друг кораб. Животът си върви и човек трябва да гледа напред.
Рибарите не сме сантиментални хора, но да гледаш, как един багер троши на парчета нещо, което си създал с голямо желание само с двете си ръце! А да не говорим, че от всичко 11 години живот на „Омега” близо 10 бях на него и през всяка от тях имах невероятни приключения…
Първото се случи още съвсем в началото на кораба. Много неприятна история! Тогава не бях на него. Капитан беше друг колега. Били са на 10 мили от Галата, когато им се случва низ от неприятни ситуации, въпреки че морето е спокойно, само два бала вълнение. Две стоманени проволки дърпат трала и едната се закача за дъното. Получава се силен крен на борд и от там настава паника сред 4-членния екипаж. Капитанът не успява да овладее ситуацията и просто скача от кораба, като го оставя на ход. Този, който е на лебедката, успява да задейства спасителния плот и се качват в нея. Това става в 3 часа през нощта, в началото на октомври и водата е още топла. Едното от момчета загива, просто се удавя. За съжаление не било със спасителна жилетка. Нито то, нито останалите са имали на себе си, въпреки наличието им на борда. И въпреки предварителния инструктаж, оказа се, че си стоят на мястото. Типично българска черта – да не се спазват правилата. Те просто скачат от кораба и се качват на спасителния плот. И докато се изброят, кой къде е, разбират, че единия го няма. Почват да го търсят. В това време корабът, останал на ход, обикаля около тях, завързан за въжето на трала, накренен на една страна и в крайна сметка потъва…
Повече от два дни търсихме момчето, но така и не се намери следа от него. Малко след това открихме кораба легнал на равен кил на морското дъно и го извадихме с плащания кран „Антей”. Същия ден (беше 10-ия) наблизо изплава и трупа на загиналия моряк. Невероятно съвпадение! Ремонтирахме „Омега” и отново с него в морето.
Пак със същия кораб спасихме двама човека в морето. Не помня точно годината, бяхме за калкан. И понеже риболовния процес е дълъг няколко денонощия, нощем спираме на котва и преустановяваме работа. Слагаме салатката и ракийката – пей сърце! На другия ден почваме на ново. Тази вечер, обаче не стана така. Работехме няколко кораба в района близо до Каварна. Беше пак в началото на есента – водата още топла. Наш колега беше наблизо с кораба си – „Орион” се казваше. Реши да се прибира, защото синът му на следващия ден беше на училище. Тръгна вечерта, а ние застанахме на котва. След малко се обади граничният полицай и пита, знаем ли, къде е „Орион”? След половин час отново ни потърси – така и така, същият кораб, който тръгнал от нас, го нямало никъде на радара.
И вика: „Абе, като че ли видях на екрана да се срещат две цели и после какво стана, не ми е ясно.”
Ние, току що пуснали котва, в момента си правехме салатата и му казах: ” Ако не си убеден, само ще ни разбуташ?”.
След малко пак се обади (оказа се, че били роднини с този колега) и вика: „Търся го по телефона, но не отговаря!”. Позвъних и аз – нищо. Тръгнахме към мястото, което ни помоли да видим, защото май нещо наистина бе станало. И наистина, точно там, където ни беше дал координатите, плаваха отломки. Имаше и двама човека, качили се на корабния хладилник. Не можахме да ги откъснем от него. А морето идеално тихо. „Абе, какво става с вас?”.
„Ами, настигна ни един търговски кораб и направо мина през нас”.
Момчето карало, имали нов ехолот и разглеждало менюто му, не забелязало идващия отзад кораб. В интерес на истината там през нощта, когато си близо до брега, насреща има много светлини от Златни пясъци, Албена, Балчик, Каварна. От мостика на товарния кораб не видели светлините на „Орион”, а се оказа, че кара на автопилот. Направо го помлял. Били трима човека екипаж. Бащата на момчето, което е собственик на потъналия рибарски кораб, също стоял на хладилника в морето. Видял, че идваме, оставил сина си и другия моряк на хладилника и тръгнал да ни посрещне. Обаче най-вероятно не успял да прецени разстоянието и от този човек до днес нито вест, ни кост.
Това са все истории от „Омега”. С него хващахме много риба, също и рапани. Бяха чудесни години! Корабът, изключително мореходен. Абе, нямаше лошо време за него! Ходихме за акула през зимата чак до украинския бряг. По него време (2000-2002 г.) интернет не беше толкова развит, както сега и вземахме прогнозата за времето, която Варна радио предаваше на корабите. Не, че не бе вярна, но общо взето си беше на късмет. Тръгваш в хубаво време и каквото те завари в морето. Така на няколко пъти се случваше да попаднем в много тежки ситуации. При вълнение 4 – 5 бала се налагаше да вдигаме парагадите, които хвърляхме за акула. И ако не ги извадиш на следващите ден – два, рибата, която се е хванала, става само за боклука. При лошо време да оставиш парагадите и да си отидеш, после след седмица, като се оправи времето да се върнеш, означава тотална щета. После си ближеш раните цял сезон. С „Омега” при 5 бала сме вдигали парагади. Нито веднъж не ми се е налагало да ги зарежа. Невероятно удоволствие е да караш кораб, който практически не се влияе от времето, подчертава той.
А в нашата работа почти всеки ден е критичен. Винаги сме на ръка от грешното решение. Просто риболовът навсякъде по света е една от най-рисковите работи. Защо ли? Бориш се с морската стихия, където всяка грешка скъпо се плаща. Това, че корабът е малък, не е толкова от значение и не е по-опасен от големия. Напротив! Малкият е много по-устойчив при лошо време. Той стои, като спасителния плот в морето. Дори да остане без ход, вълните ще го клатят, заливат, но не могат да го обърнат. Рискът при нас идва от това, че ние не просто пътуваме с този кораб, както големите, за да стигнем от едно пристанище до друго, а с него непрекъснато вършим някакви операции, за да извадим риба. Значи, има закачени тралове, има лебедки, дърпат се мрежи. Риболовният кораб тежи 30-40 тона и вадиш мрежа, която никак не е лека. През зимата пускаш парагала и заедно с въжето текат въдици, които са много остри. Имало е случаи някоя от тях да се забие в крака на разсеялия се моряк. И ако капитанът или вахтеният на мостика не успее бързо до спре или пък самият пострадал не е подготвен на отреже парагала, колкото и да изглежда нелепо, 3- милиметровото въже може да го завлече в ледено студената вода. Рибарският кораб не ти е да оцеляваш, а да работиш с него.
Следващият ми кораб беше изцяло от желязо и го строих на същия стапел по американски проект, който се наложи да преработвам. Получи се добър резултат. Разликата с „Омега” беше, че този имаше по-голяма начална устойчивост. В сърцето ми, обаче си остана оня първият, който ликвидирах.
Всъщност, всеки си обича кораба. Той е директната ти връзка с морето. Ако нямаш настройка към морето и то не те увлича, няма как да се получи и привързаността към кораба. Имам жилище в София, обичам да ходя на ски на Витоша. Красива природа, но не минат 2-3 дни, започва да не ме свърта на едно място и бързам да се върна във Варна. Морето е нещо уникално! За мен то е онази стихия, която може да ме зареди с енергия. Веднъж е удивително спокойно, друг път полудяло, но винаги еднакво красиво. Корабът, освен средство за препитание, удовлетворява и желанието да бъдеш в него. Ето, връщам се от Каварна, много лош южен вятър. Караш кораба в стихията, огромни вълни, невероятен вятър, изстрелваш го напред и да виждаш цялата красота на морето. Красотата е в грубата сила на природата.