Кап. II ранг Гриша Георгиев: Най-голямото удовлетворение е, че никой от екипажа не е пострадал

Ето каква трагикомична моряшка история ми беше разказал веднъж кап. II ранг Гриша Георгиев (о.р.). За нея ме подсети приключилото тези дни провлачване на кораб „Вера Су“ до Варна, което наблюдавахме със затаен дъх (слава Богу! – с хепи енд). В недалечното минало имаме не един или два драматични случаи с подобни операции, някои като тoзи със „Суперга“ завършил с фиаско, след  като корабът потъна по най-безславния начин точно на фарватера пред входа на варненското пристанище през 1962 година и дълго време пречеше на корабоплаването.

– Имам един случай, беше преди доста години, вече бях командир на буксира „Юпитер”, за който не мога да не разкажа – започна кап. II ранг Гриша Георгиев (о.р.). Става дума за един метеор (комета се наричаше у нас, един и същ пасажерски кораб). Трябваше да го вземем с „Юпитер” на буксир от румънското пристанище Сулина. Намира се на около 10 мили навътре в Сулинския канал – един от трите ръкава на делтата на Дунав.  С мен дойде командирът на нашия дивизион. 

Беше края на втората седмица на август (помня този ден и после ще кажа, защо). В събота влизаме в канала и заставаме на един кей в пристанището. Веднъж вече бях ходил в Сулина и ги знам добре – много са интересни там. Вацманът, който е на кея и трябва да поеме въжето при подхождане на кораба, почва да се цигани, когато подадеш хвъргалото и ти вика: „БеТе, „Стюардеса“?. Ако не му дадеш цигари, няма да го хване. Предупреждавам помощника си и му казвам: „Отиваш на носа, подготвяш въжето, в този момент подхождам, скачаш на кея, задържаш и обратно на кораба“. Подхождаме, връзваме го. Вацманът бяга насам и вика да се махаме, защото не сме му дали цигари. Обаче корабът вече е опънал въжето, то се натегнало и не може да се свали.  

Стоим там и чакаме. Нямам никаква информация. Цялата е в старшия на прехода. По едно време командирът на дивизиона ми вика: „Георгиев, по реката ще дойде буксир от Русе и ще докара метеора, трябва да го вземем на борд“. Добре. Идва той след час – два, връзваме го и тръгвам да го огледам.

Бракувана комета – много от илюминаторите ги няма, липсва и котва. Просто няма къде да го хванеш. Качваме се двамата с боцмана, за да правим план за буксирането му до Варна.

Командирът на дивизиона припряно вика: „Приготвяйте се, тръгваме!“

Как ще тръгваме?! Това нещо не можем да го буксироваме. Имаме разрешение да стоим две денонощия, достатъчно време да измислим, как да стане. То, като го погледнеш от едната му страна, през него виждаш другия бряг.

Настръхна ми косата.

Първо трябва да измислим, къде да го хванем, как да запушим дупките по него.

Командирът, обаче непреклонен: „Тръгваме веднага!“

Бърза.

Каналът е с еднопосочно движение и след два часа го затварят за проводката в насрещна посока.

В това време радистът ми носи прогнозата. Тя е отвратителна – през следващия ден много силен западен вятър, след което ще утихне. Значи трябва да изчакаме и през това време да се подготвим за буксирането.

Обяснявам на командира. „Не, тръгваме тази вечер!”

От Сулина до Варна са към 250 мили и той си прави сметка да се приберем до сутринта. Чак тогава се усещам – на следващия ден е неделя, празникът на флота. Началството бърза да участва в него. Пак му показвам прогнозата.

„Не, тръгваме!“

При това положение отказвам и става голям панаир.

Пиша в корабния дневник – поради състоянието на „Метеор-2” и лошата прогноза за времето, смятам, че не е възможно да започнем прехода и че командирът на дивизиона поема отговорността. Той отказа да го подпише.

Тръшка, вика ми – ти такъв, ти онакъв!

Аз слязох от мостика и си легнах в каютата.

Помощникът ми нямаше допуск, а командирът никога не е карал кораба. Въпреки това той почна.

Боцманът успял да опаше с въже рубката на метеора, защото няма къде да го хване. Почват маневрата. Аз вече умирам от яд, но стоя в койката. В един момент така силно се удряме в кея, че падам от койката. Каютата ми има илюминатори напред и встрани. Гледам отиваме към един кей, където са наредени рибарски лодки, гемии, ще ги смачкаме. Течението влачи, не е като да дадеш стоп и да спреш на едно място. Там снемането става точно по обратен начин на маневрата в пристанище. Пак се удряме, вече не издържам, качвам се горе и няма как, поемам управлението. 

Един час излизахме от канала. Метеорът е вързан странично за нашия борд. Отстрани той има издадени площадки за пасажерите, които опират за борда ни, но не плътно, а само в една точка отпред и още една отзад. Не може да се сложи гума за уплътняване и непрекъснато се блъска. 

Тръгнахме за Варна.  Отдадохме страничните въжета и метеорът остана на буксир зад нас. Почнах да си мисля – стане ли нещо с буксирното въже, не можем да го вържем отново, ако нямаме хора на него. Реших да оставя двама – старшината на групата водолази и един матрос. Избрах ги, защото и двамата са добри плувци и ако стане нещо, няма да се удавят, докато ги приберем. Оборудвахме ги със спасителни жилетки, радио, храна, вода, сигнални ракети. Уточнихме се: при червена ракета, значи опасно за живота, бяла – въжето се е скъсало, зелена- вътре влиза вода. 

Към 23 часа през нощта наближихме нос Калиакра. Както беше в прогнозата вятърът взе да се засилва. Казах на началството, че покажем ли се от Калиакра, ще ни метне с всички сили и по-добре да изчакаме или поне да минем покрай брега, където е на завет.

„Не, карай пряко!”. Той бърза.

И като ни мята една вълна от запад, 5 бала.

На всичко отгоре почна силно да вали.

Държим един прожектор отзад, обаче от дъжда нищо не се вижда, гледаме само въжето, дали е натегнато, което значи, че са отзад.

От време на време блясва светкавица и виждам как корпуса на метеора се заравя във вълната. Отпред, където е рубката му, има само един голям плексиглас. В един момент от там пуснаха червена ракета. Блесна силна светкавица и видяхме метеорът, забил нос във водата, само кърмовата му част стърчи 4-5 метра над водата.  Веднага дадох стоп.

Нямахме време да обираме въжето, казах на боцмана да го реже. Конструкцията на метеора е много крехка и подхождането към него е много опасна работа. Ударим ли се, ще потъне, а на борда му имаме хора. Вече така жестоко съжалявах, че съм ги оставил там! Цялата ми мисъл бе заета само с това, как да ги спася. В същия момент на началника нещо му прилошало, направо като труп. 

Значи, да си командир на кораб е много самотно занимание. Сам трябва да вземаш всичките важни решения, а те се отнасят за живота на екипажа ти. Подходихме с кърмата срещу вълната и вятъра, защото „Юпитер” се държи така най-добре.

Отвсякъде залива вода, всички излезли и стоят готови с куки, спасителни жилетки, пояси, за да можем да вземем хората си.

Метеорът продължава да стои така забит с предната си част. Оказа се, че една вълна направо смачкала плексигласа, нахлула вътре и го напълнила с вода. Само кърмата останала да стърчи, защото там имало херметически затворена празна цистерна за гориво, която го държи, като балон над водата.

Нашите хора – там, едва се държат. Подаваме едно въже, успяват да хванат и да го закачат. Обаче сме на 4-5 метра разстояние, опасно е повече да се доближим.

Първи тръгва по въжето старшината водолаз. То се опъва и в следващия се отпусна от клатенето. Успява да го премине на ръце. Тръгва матросът и когато е по средата на въжето, рязко се опъва и той пада във водата. Хвърляме спасителни кръгове, измъкваме го.

Когато го вдигнахме, изведнъж се почувствах като отново роден и си казах: Вече майната му на метеора!

Отидох при началника да го питам, какво ще правим? Той командва. Оня, обаче нито приема, нито предава. Тръгнахме съвсем бавно и някъде към 7 часа сутринта стигнахме пред Каварна. Вятърът изведнъж утихна, вълната изчезна, грейна едно слънце и морето стана гладко, като огледало. Да се чудиш, защо беше това бързане и всички тези блъсканици!

И там, като почна една друга епопея, не е за разправяне! Приближаваме брега, меря дълбочината – 7 метра, а ние газим 5 метра. Повече не мърдам и заставам на котва. Кърмата на метеора стърчи 4 метра над водата, носът му опрян в дъното  и той започва да се върти около тази ос, ту в едната, ту другата посока.

Това става в неделя, празника на флота.

Предлагам на началника, той вече е дошъл на себе си, да извика малкият буксир „Хр. Ботев”, който може да гази по на плитко. Оказва се, че той вече е вдигнат по тревога и идва.

В това време нашите водолази правят оглед, как е опрял носът на метеора. Корпусът му може да се вдигне само като се сапанира. Казвам на началството, че съм виждал 100-тонен кран да вдига комети с широки сапани на кея в пристанище Варна. Значи трябва такъв и то непременно с широки сапани, трябват и дъски, които да се подложат под тях, иначе крехкият корпус няма да издържи. Пристига „Ботев”, началникът  отива с него. На мен ми е широко около врата, защото хората ми са налице. 

Някъде към обяд идва „Перун” на БМФ (малко по-мощен от нашия „Юпитер”) и влачи един кран. Началникът явно бърза да избива чивията, дето се вика и почва да им се меси. А те, хората сами виждат, че работата е много опасна и само чакат някой да вземе да им дава акъл. Той сам се набучва. Идва един от нашите офицери, водолази, които са на борда на крана и ми казва: „Тук ще стане голяма беля!“

Водолази подвеждат сапаните отдолу, но не са взели от широките, а каквито имало под ръка. Няма и дъски. И като почват да вдигат, срязват корпуса. Пускат го обратно, обаче цистерната, която държи кърмата над водата и тя срязана. И метеорът целия ляга на дъното. 

После научих, че трябвало да закараме метеора до Созопол и от там в Китен, където ЦСКА има спортна база и са решили да го сложат на фундамент, за да стане сладкарница. 

Хайде пак сапаниране, отново го вдигат и този път корпусът се пречупва,  става на две парчета. 

Мина неделята, дойде понеделник. Отново сапаниране, двете парчета вдигнати на кръст върху борда на крана и ние го хващаме на буксир до Варна. Освободихме го пред вълнолома, за да продължи на собствен ход. Тъкмо слизам на кея и насреща ми един дребничък полковник. Така ми е причерняло пред очите, че изобщо не го виждам и без малко да се сгазя.

Той ме пита: „Абе момче, слезе от този кораб, трябваше една комета да докара, няма я?“

Викам му: „Ето, къде е, на два етажа!“

Той ме гледа изумен.

След това бях наказан. Началникът въобще не знаел, виновен съм аз. Той не се беше разписал на дневника и не носеше отговорност. Сигурно ме очакваше много строго наказание, ако не се беше намесил командирът на отряда, кап. Петър Кючуков. Страхотен човек! Чрез някакви познати успял да намери друга бракувана комета, която закарали вместо тази в Созопол и всичко се оправило. А аз, ей така, можех да затрия двама човека!…

Такава ни е работата. И винаги съм бил нащрек за хората си.

Буксираме 800-тонен кран от Одеса, за да вадим потъналата дълбачка „Тракия” срещу Камчия и още с тръгването се скъсва буксирната проволка. В същия момент инстинктивно хващам моряка до мен и лягаме долу. Можеше да му отреже главата, като нищо.

Знаеш ли, най-голямото ми удовлетворение е, че при всичките рискови неща, които съм вършил, нито веднъж не съм ставал причина да пострада някой от екипажа или който и да е друг. Няма нито един пострадал заради мен.

Затова и сега, мога спокойно да разправям тези истории. А те са много!

Последни новини

Последни новини

Намалял е броят на инцидентите в морската индустрия за последното десетилетие

Новите дигитални системи и подобрените технологии при строителството на плавателни съдове, строгият регулаторен надзор и подобрената култура на безопасност са допринесли за

Най-четени през месеца

Имейл абонамент
Имейл абонамент
Получавайте новините на Maritime.bg директно и във Вашата електронна поща!
Винаги може да спрете Вашия имейл абонамент