Винаги ми е било много интересно да правя сравнение с представите, които битуват за нас, моряците. Не толкова с онази, създадени в книгите, изкуството, колкото от самите хора на брега. Никога не е съвпадало онова, които съм чел и чувал за моряшкия живот с преживяното от мен. Винаги се пропуска главното – ако си моряк и нямаш невероятното чувство на любопитство, всичко останало се губи. Tака започна своята моряшка история Славчо Пешков, вече бивш главен механик и до неотдавна дългогодишен председател на Клуба на корабните механици. Беше ми я споделил преди време.
След Морско училище се качвам като млад механик на „Родопи” – черен, стар кораб, истинска бракма. С парна машина, долу не се диша, хората отчаяни, голи до кръста, потънали в пот. Капитан беше Веселин Георгиев, известен в морските среди с прякора Фоса, голям колорит, за който и до днес се носят легенди (виж: Легендата Фоса -сам да прочетеш некролога си). Навремето по чудо е оцелял на първия български океански кораб ”Княгиня Мария Луиза”, станал известен със саможертвената гибел на неговия капитан и още неколцина от екипажа, за да бъде спасен град Пирея. За него се смятало, че е загинал с останалите на борда и когато се прибрал и видял цяла Варна облепена с некролозите му.
Та, извършваме рейса с „Родопи” в Черно море и изведнъж ни спира някакъв съветски военен катер. Оказва се, че провеждали учебни стрелби и трябвало да заобиколим района. Оня от катера продължава да ръкомаха и в този момент от долу излиза единият от огнярите, Кольо Змея, дребен, сух човечец, доближава се, поглежда надолу към военния и вика: „Пушти го, „Родопите”, бе старши!“… Кольо Змея умира за този олющен, ръждив, много стар кораб и иска той да бъде освободен от наложеното задържане. Моряците обичат кораба си, но когато седнат да говорят сигурно забравят да го кажат.
Вярно, механикът за разлика от другите на мостика е долу в кораба и по време на вахта не вижда морето, но и той винаги е любопитен. Едно време имаше огняри, тежка черна работа, като седнат целите черни и аз ги питам: „Как е момчета?“. Те отвръщат: „Шефе, огняро е интелигент, както е казал колегата Вапцаров“.
Вярно е че моряците тръгват да плават заради парите, това е първопричината, но тя се забравя на борда. Един от най-важните сертификати, които имаме, това е за сървайвър (оцеляването). Всеки ден се учим, как да оцеляваме в морето. 42 години на море съм оцелявал поне десет пъти, като най-често е бивало при пожари.
Още с качването ми на „Родопи” стана пожар в машинното. Всички стоим безпомощни горе и гледаме как палубата се издува от топлината. Капитанът се опитва да ни успокои и вика: „Спокойно, знам кога ще гръмне кораба“. Какво като знаеш, по дяволите, нас ни е страх! Разбира се, корабът не гръмна. Потушихме огъня като затворихме отвсякъде и спряхме достъпа на въздух. След това пък се запали машината на „Богдан”. Във Варненското езеро сме, но няма на кого да се обадим, после дойде един пожарен катер. Затворихме отвсякъде и пак така загасихме огъня. Помня, не беше много отдавна, когато горя „Добруджа” и отново пожарът беше в машинното – спуква се една тръбичка вечерта по време на безвахтеното и долу няма човек. Задейства се сигнализацията, пускаме всички възможни средства за гасене. Беше страшно. Докато сляза долу чувствам, че започвам да се задушавам и ще умра.
Купуваме от Франция малък, 2 500-тонен кораб за едни италианци и пътуваме с него за южна Италия. По едно време се събуждам и усещам, че нещо не е наред. Капитанът, доста семпъл италианец, свива рамене: „Нищо няма“. Слизам долу и виждам цялата машина потънала във вода. Сърцето ми спира, чудя се какво да правя. Пускам помпата, започвам да изхвърлям водата. Оказва се, че има пробойна. Хидравличната система за спускане на мостика се откачила и един от винкелите пробил дъното. Иначе корабът беше добър, нарича се „Сара”. Как сме стигнали до Сицилия не знам, три дни пътувахме така и гледах как водата извира от долу. За щастие дупката не беше голяма, пък и двигателят беше високо.
Питали са ме за чувството, когато си на ръба на оцеляването? Точно тогава започваш да мислиш за простичките неща, които си пропуснал да направиш. Когато свърши рейса със „Сара” веднага отидох и ги свърших всичките: да кажа, извинявай, на когото трябва, да се видя със стар приятел. Макар че на някои от тях вече е много късно да се обадя….
Старите варненци помнят, как един съветски кораб събори стария мост на канала до „Родопа”. По него време още не беше прокопан сегашният плавателен канал и този беше единствен. Влизаме с „Мусала” и минаваме между двете стърчащи останки на моста. Каква стана в този момент не знам, но изведнъж корабът ни се завърта и както си седя долу и давам ход, стърчащата греда на моста влиза през корпуса, стига на косъм от ел. таблото с 480 волта напрежение. Още малко да влезеше и няма да казвам, какво щеше да се случи – направо щяхме да се изпепелим. Виждам всичко това, държа ръчките, за да задавам ходовете, само четвъртият механик е до мен, но той лежи по гръб. Корабът започва да скърца, виждам през образувалата се голяма пробойна отвън канала. Викам на моториста, подръж само да изтичам до рулевата машина, защото се е изключила, а без нея корабът не може да се управлява. Той не реагира. Рулевата е на 30 метра, тичам, включвам я бързо, връщам се, давах ход и продължаваме напред към Варна -Запад, а дупката стои и през нея се вижда морето. Мотористът продължава да лежи и само ме гледа. Това момче почина след една година, не можа да надживее стреса. Вече го няма. А и той беше обучен за сървайвър.
