С една случка, която е кръстил „Кап. Георги Георгиев“, предложи да започне своята моряшка история к.д.п. Станислав Стоянов.
Защо така съм кръстил случая? Беше през 1996 година. Правя първия си рейс като трети помощник, отиваме с 25 000-тонния кораб „Кап. Георги Георгиев” в Аржентина. Пред Буенос Айрес има едно място, където се качва пилота и като най-млад от командния състав, ме изпращат да го посрещна, още повече знам испански език.
„Здравей, това кораб „Кап. Георги Георгиев” ли е?“- пита ме пилотът на почти чист български език.
Отговарям – „Да. Това е кораб „Кап. Георги Георгиев”.
Ами – казва той, аз съм пилота кап. Георги Георгиев, да знаеш.
Оказва се, че баща му е от Котел, българин, който емигрирал в Аржентина, където има голяма българска колония.
„Ще ме извиниш, че вмъквам по някоя испанска дума, но много държа да се знае, че съм българин – казва ми пилотът и подчертава – моите дъщери са кръстени с български имена.
Той не спря да говори през цялото време на проводката по река Парана, която продължи около 40 часа и все за България, където още има роднини. На раздяла пожела отново да се видим някой път.
През 2007 година вече съм капитан на „Лиляна Димитрова” и пак отиваме в Аржентина. Основно по тази линия изкарах десет години. Вземаме пилот на същото място. Качва се в 2 часа през нощта, казва ми нещо на испански, отговарям му, обаче гледам нещо не му се говори. Иначе аржентинците са много сърдечни. Пият чай (на испански се казва „те”) в чаши, издълбани от мека дървесина и с нещо средно между сламка и лъжица от метал. Слагат вътре билките, наливат малко гореща вода и ги мачкат с тази метална лъжица, която в горния край има процеп и през него като от сламка пият чая, бавно по 2-3 часа.
Пилотът мълчи и така в тъмното караме по Парана. По едно време го питам: „Имате един пилот, кап. Георги Георгиев, как е той?“
Този човек съвсем млъкна и 20 минути не отвори уста. Само каза: „Да, знам за кого говорите“.
По едно време ме пита: „Вие, българин ли сте?“. Викам: „Българин. И екипажът е български“.
Ами – казва той, пилотът кап. Георги Георгиев трябваше да приведе твоя кораб, обаче получи удар и почина на един друг кораб“. Бавно се движим напред по реката, тъмно е, но усещам, че ме гледа и само добавя: „Той почина на кораб „Кап. Георги Георгиев”.
Представи си, това се случва точно преди „Кап. Георги Георгиев” да направи последните си рейсове!
Питам се понякога, може ли наистина да има нещо, което е извън нас? Човекът е българин само по баща, но много държеше да казва, че е българин. Роден далече, в Аржентина, цял живот го е мъчела носталгията, идвал на гости при роднините си, много му харесвало, но вече се бил установил на друго място, където е семейството му. Такава може е цената на емигрантския живот в стремежа за по-добър живот.
Давам пример и със себе си. Една от причините да искам да завърша Морско училище и да видя свят (вече мога да го споделя след толкова години) беше моят прадядо. Той е американски поданик, емигрирал в Щатите през 30-е години на голяма икономическа криза. Оставя тук млада жена със син, после стават събитията у нас през 1944-а, няма как да се върне и остава там 30 години. Започват кореспонденция с майка ми – неговата внучка и през 1967 година той изведнъж решава да се прибере в България. Финансово е добре, помага на вуйчо ми, на нашите. Две години след като се връща, аз се раждам и в деня на изписването ми от родилното, преди да ме посрещне – нали трябва да е официално облечен, отива да вземе пардесюто си от едно ателие на „Чаталджа”. И умира нелепо – закача бомбето си на един клон, пада и получава сърдечен удар. Така че нямам физически контакт с него, но какво става после? Кандидатствам във ВВМУ и от военното окръжие не ме допускат, заради моя прадядо. А той не е бил фашист, а чист икономически емигрант и всичките си спестени пари ги е докарал в България. Добре, че един военен прокурор, приятел на баща ми, гарантира тогава, че няма да избягам зад граница. Помня, вече бях в новобранския център, когато ВКР-то ме повика и само ми каза: „Знам за дядо ти!“. Така „интересно“ можеше да продължи цялата ми кариера, но дойде 1989 година и нещата се промениха, завърших през 1992-а.
Давам тези примери с емигранти, напуснали дом и Родина, за да търсят другаде по-добър живот, защото искам да кажа и още нещо. Понякога съм се чудил, защо толкова много ме е удрял животът? Няма да забравя една вечер, още млад, бях се прибрал от поредния много тежък рейс (все на стари кораби) и питам баща ми, също бил моряк, домакин на пасажерски кораб: „Татко, успявам винаги да се оправям, ама все става по най-трудния начин? А при други, как леко им вървят работите“. Той помълчава и казва: „Оня горе гледа, той залага препятствията и харесва онези, които ги преодоляват“.
Запомнил съм тези негови думи, много са верни – наистина без болка няма победа. Това е тайната на успеха. Победата над преодоляното предизвикателство. Но за да стигнеш до нея трябва да имаш силите да платиш цената, била време, пари, нерви, а може и нещо повече.
За мен човек е роден, за да преодолява трудностите и така неусетно се обогатява, издига се на друго равнище. Може да прозвучи странно, но по принцип обичам предизвикателствата. Те ме държат нащрек, в кондиция. Така че не сбърках, като избрах морската професия. От една страна ти дава възможност да видиш свят – други култури, народи с други манталитети. Да натрупаш бекграунд, който ти дава друг поглед на нещата в сравнение с онези, предпочели живота им да минава лежерно. От друга страна получаваш психологическа закалка, за да можеш да реагираш спокойно на всяка стресова ситуация. Впрочем затова не всички, които завършват Морско училище след това отиват да пътуват в морето. Това е професия за мъжкари, за алфа хора.
Мисълта ми е, че когато преодолееш предизвикателството, идва страхотното удовлетворение от победата. Пожелавам го на всеки. Не може да се равнява с пари, няма материална стойност, това е страхотно чувство!
Тръгваме от Антверпен, на мостика сме с третия помощник, познавам го добре. Движим се по каналите, шлюзовете, а те са много там. Няма и 20 минути, от както сме тръгнали, пилотът си гледа своята работа. По каналите има много шлепове, баржи, които пренасят навътре стоката от корабите. И както всичко е спокойно, по едно време виждам встрани по каналите се движи една мачта. Пилотът е спокоен, а той е този, който си говори на фламандски език с капитаните на баржи. Обаче стоя нащрек. И изведнъж нещо се показва. От друг канал започва да излиза керван от баржи. Нито пилотът, ни третият помощник го виждат. А и те не ни забелязват. Това става много бързо.
Изведнъж пилотът целия пребледнява – знаел за тях, но не очаквал толкова скорострелно да се покажат. Викам: „Хвърляме котва!“. Забавяме движението на кораба и се разминаваме в Антверпен буквално на косъм да не ги ударим.
Третият помощник само повтаря: „Ами чак сега ги видях!“.
А пилотът изобщо не реагира.
Просто действах по интуиция с някакво шесто чувство, което ми е помагало да не се отпускам дори за миг.
Имал съм и други подобни преживявания в Босфора, Дарданелите.
Значи пилотът си е пилот, обаче ти трябва постоянно да си в 100-процентова форма. Винаги нещата се случват на празник или когато всичко изглежда много спокойно. И като се случи една такава катастрофа, може да сложи край на цялата ти кариера. Тези предизвикателства наистина те карат винаги да си във форма.
Пак се сещам за моя прадядо, емигранта в Щатите. Знаеш ли, само преди няколко години научих името на военния прокурор, който навремето гарантира, че няма да избягам в чужбина и така можах да вляза в Морско училище.
За себе си той сигурно е поел сериозен риск, макар че за мен е можел да бъде напълно спокоен.
Никога, дори за миг не ми е минавала мисълта да не се прибера в България, колкото и да ми е ставало трудно.
Тук ми е мястото, тук искам да успявам. За мен само това, че човек е решил да остане тук го прави успял срещу немалкото предизвикателства.
Без дори да правя намек за сравнение с прославения ни герой кап. Георги Георгиев – опазил ме Господ! – но като син на бивш царски офицер, той дори не е могъл да влезе в Морското и въпреки това, винаги се е прибирал с лодката или кораба си.
Защото пак ще кажа, морската професия е за алфа хора, които се водят от правилото – без болка няма победа.
