„Булкон стар” беше и си остава истинска лодка за шампиони! Така започва своята моряшка история известният ветроходец, к.д.п. Светлозар Тенев.
Сега яхтата е вдигната на постамент, като паметник за поколенията, на видно място пред пристанищната зона на Варна. С нея през 1986 г. участва в трансатлантическата регата „Тустар” за двучленни екипажи, заедно с Васил Попов и заемат първо място в своя клас, като поставят нов рекорд. Тогава получава Златния глобус „Кор Кароли”, който отново му се присъжда през 1990 г. за второто участие в „Тустар” пак с яхтата „Булкон стар”.
Много е бърза, с много системи за управление – разказва кап. Светлозар Тенев.
Тя е германска, строена през 1978 година заедно с една друга и още на следващата година двете вземат призови места на световни първенства. В яхтклуба я получихме през 1982 година.
А как се включихме с нея в „Тустар”?
С „Калиакра” сме на ремонт в Риека и там прочитам за трансатлантическата регата „Тустар”. През април следващата година с оформена в мен идея, отивам при кап. Йонков, тогавашният директор на БМФ и му казвам: „Барба, разчели сме, че с тази лодка, в чест на 10-годишнината от първото участие на кап. Георги Георгиев на трансатлантическата регата „Остар”, можем да се включим в другата регата „Тустар”, за да поддържаме лидерските позиции на яхтклуба“.
Кап. Йонков прегърна идеята, разпореди и ако не греша, бяхме записани за участие под номер 606. Вкарахме лодката в хангара на транпорта на БМФ, сменихме целия такелаж, подсилихме го с по- здрави въжета, за да издържат на много тежките натоварвания на състезания. През април 1986 година я натоварихме на „Иван Загубански” за Плимут, Англия, където дадоха старта на регатата.
Маршрутът беше до Нюпорт, САЩ. Имаше записани близо 80 екипажа, от които 20 в пети клас, където бе и нашата „Булкон стар“. Знаехме, че ще е трудно да попаднем в първата шестица. Две трети от всички участници, включително и в нашия клас, имаха зад гърба си по няколко трансатлантически състезания. Бяха с нови, леки яхти, повечето строени специално за гонката, пригодени за двучленен екипаж. В сравнение с тях „Булкон стар” беше тежка, правена за 8-членен екипаж и капризна при баластиране – да мръднеш само с 5 см. и веднага го улавя в скоростта си. Накрая на състезанието, обаче се получи така, че от стартирали 79 лодки, финиширахме само 42. Предварителните ни сметки бяха да направим прехода за 21- 22 дни, тъй като рекордът беше 23 дни и 22 часа, а искахме, ако можем да го бием.
Спомням си, на 12-ия час от старта бяхме на ирландската банка и стана много дълбока депресия. Вятърът беше ураганен, изпочупи всички датчици на яхтата и три дни нямахме връзка. Постоянно вадихме водата, която влизаше отвсякъде вътре и всичко беше мокро. Вече приближавахме американския бряг, бяхме почти до финала, когато срещнахме пак лошо време, този път безветрие, мъгли – най-трудните условия за плаване под ветрила. Най-глупавото беше съвсем накрая. Моята вахта е сутринта, седнал съм на завет и уж гледам. Насреща е Джон банк, където при отлив дълбочината е 1,83 м., а ние газим точно 1,83 м., обаче има пълнолуние, трябва да е прилив, което означава запас от 3 – 4 м. Няма време да заобикаляме, но в един момент лодката като че ли удря в камък, рязко спира и се накланя. Викам си, стана тя, каквато стана! Водата нещо много силно избучава под нас, пък и удара не е толкова рязък, като че ли нещо меко го уби. Обръщам се да видя, в какво сме се удари, защото лодката пак ляга по вятъра и само на 3 – 4 м. отзад се показа опашката на кит.
Както и да е, продължаваме напред и стигаме финала, който е на 8 -10 мили от Нюпорт. Идват да ни посрещнат организаторите, да проверят двигателя, колко души сме на борда и се обаждат в централата, че финалът ни се зачита.
И ние питаме: „Кои сме?“
А те: „Как кои сте? Първи сте!“.
Не можем да повярваме, искаме да проверим в офиса. Наистина сме първи и то с нов рекорд от 22 денонощия, 8 часа и 13 минути. А в генералното класиране -13-и.
Зад нас бяха поне 20-ина по-модерни, по-бързи и по-добре стъкмени яхти. Дойдоха да ни поздравят вече пристигналите екипажи, бяхме аплодирани от най-известните имена в световното ветроходство. Беше разкошно!
Как успяхме ли?
Ами, с постоянно гонене на лодката на максимални обороти, с изчисленията, търсехме, къде са ветровете, къде са депресиите. Често се говори за страха от морето, за мен това е страха за лодката. Да не се счупи нещо, да не се повреди, защото стане ли нещо с лодката, какво ще ме закара до брега?
Морето ще си бушува и накрая ще падне, но допусна ли грешка?!…
Всичко това съм разбрал от службата ми на „Перун”, с който съм участвал в много спасителни операции и имам 8 медала за гражданска доблест. Участвал съм в гасенето на 7 пожара на кораби. Те ме научиха да си казвам: Достатъчно съм ходил да бърша нечии л*йна, та да допусна някой да дойде за същото при мен.
Има и друго. Всяко нещастие и изобщо всичко в живота е една верига, в която всяко звено тегли било към несполука, било счупване, било късане на платна, даже било и смърт. Това е образно казано и означава неподдържане на лодката, вземане на грешно решение, недооценяване на риска в морето. Всичко това са звена, които водят към нещастието.
Значи моята задача е съвсем елементарна- да минимизирам тези звена…. Ако го нямаше страха за лодката и не бяхме подсилили такелажа на лодката с по-здрави въжета, за да издържат на големите натоварвания при гонката, ако не бяхме я стегнали така, че да бъде държелива, мореходна, какво можехме да очакваме?!…
За съжаление за второто ни участие на трансатлантическата регата през 1990 година, този път в екип с Хенрих Кокончев, не можахме да подготвим така „Булкон старт”, както го направихме 4 години по-рано и това пролича в класирането ни. Много бяха причините, няма да ги коментирам, само ще кажа, че имахме време само за най-необходимия ремонт на лодката (едва вечерта преди старта беше монтиран форщагът на мачтата).
През първите 19 денонощия на състезанието водихме в нашия клас. На 20-ия ден, обаче се получи сериозна повреда в руля, която буквално осакати лодката. Падна средната скорост. Дефакто въпросът беше да стигнем до финала.
Взехме прехода за 26 денонощия и се класирахме на трето място. Ако не беше повредата, първото място и новия рекорд ни бяха сигурни. Така или иначе, потвърди се правилото, за което вече споменах – побеждава само онзи, който прави всичко и не чупи нищо.
Тогава нямаше наш кораб наблизо до Нюпорт, за да прибере лодката, а Хенрих пожела да остане в САЩ и се наложи сам да я връщам обратно (до Гибралтар).
Това, което сме правили с Васил за 38 – 40 сек. за смяна на едно платно, сега сам ми отнемаше близо 1 час. После с него се въртяхме на 6 часа – единият спи, другият е горе, а сега се наложи да обърна деня в нощ, в смисъл, че през деня по се забелязват корабите и можеш да починеш малко.
Ти се срастваш с лодката, чувстваш я едва ли не със з*дника си – всяка вибрация, всяко нещо, което се измени то те събужда. Е, от „Берта” не можах да избягам.
Тропическият ураган ме хвана на 5-ия ден с пориви на вятъра от 40 – 50 до 80 възла и объркана висока вълна. Скъса бакщага, събори и барачката (спрей худа), която си бях направил, за да не влиза вътре вода. Ядосах се. Намалих до край платната и оставих лодката да се справя сама. Влязох вътре, а долу каютата, съвсем по спартански – голо пространство, само ребрата и нищо друго, имаше две брезентови койки на въжета. Направих си една хубава салата със зеле, имаше половинка сливенска перлова. Като събудих, навън беше чисто, спокойно. Хубаво се наспах – 8- 9 часа.
През 2012 година пък участвах в спасителна операция в Сомалия. Станах капитан на влекач към чужда фирма, която охранява кораби в Кения. Минахме с него Суецкия канал и наредиха да стоим на котва в очакване на указания.
Точно на връх Коледа дойдоха 8 австралийци и новозеландци, бивши военни от спецчастите. Егати екипа!
Всяка сутрин с едни танци, песни за слънцето, че изгряло, че залязло, че доживели да го видят пак.
От чували с пясък си направиха гнезда на влекача, за да заемат позиции. Тръгнахме надолу, за да стигнем до точката, определена за координати на пленения кораб с 16-членен екипаж, които вече 16 месеца бяха заложници на пиратите. Нещо, обаче се проточили преговорите за откупа и ние трябваше да се въртим на около 15 мили от целта.
Една сутрин пиратите дойдоха с лодка и се опитаха да ни нападнат.
Влекачът бе с ниски бордове, лесна плячка.
Нашите стреляха предупредително във въздуха, онези, обаче продължиха.
Викам на единия, служил в чуждестранния легион: „Стреляй в рулевия!“.
А той: „Абсолютно ми е забранено да стрелям по човек“.
„Добре тогава, в двигателя на лодката“.
Не се наложи, защото след още два предупредителни изстрела пиратите се върнаха обратно.
На другия ден отново ни наредиха да заемат позиция, прелетя самолет и хвърли два пакета с парите за откупа. Накрая закарахме освободените моряци в Кения.
Мене, обаче заедно с новозеландците ни арестуваха и вкараха в затвора. Обвиниха ни, че сме влезли с пълно оръжие, трябвало да го сдадем на 12 мили извън брега. Тъй като са били във война със Сомалия ни изкараха едва ли не трафиканти на оръжие, за което има смъртно наказание. Разхвърчаха се агентите и всичко се оправи. Така приключи последното ми премеждие на море.
Следва продължение…
