Кап. Светлозар Тенев продължава своята моряшка история. Втората ми среща с двукратния носител на Златния глобус „Кор Кароли“ беше след завръщането му от участие в трансатлантическата регата ARC.
– Вече съм слязъл от активно плаване, като професионален капитан, но никога няма да спра да плавам с яхти в морето, категоричен е Светлозар Тенев. А дали съм се изморил? Ами, че задайте този въпрос на ветроходеца Васил Куртев.
Или пък на англичанина, който не пропуска участие в APK още от нейното създаване, беше и на тазгодишната трансатлантическа регата, а е на 89 години. Както казваме на наш език, веднъж дупето ти, потопило ли се е в морска вода, ставаш като алкохолик. Не можеш повече без нея.
Минаха близо 36 години от рекорда ни с Васил Попов на „Тустар”- тогава нашето участие с „Булкон стар” беше посветено на 10-годишната от околосветското плаване на кап. Георги Георгиев. После, когато станаха 40 години от неговото постижение, говорихме долу в базата с Павлин Надворни и решихме, че не е лошо по този повод да участваме отново в пресичане на Атлантика, този път в регата АРК, която е за повече от двама души екипаж.
Никой, обаче не застана зад гърба ни. Действително не разполагахме с никакъв бюджет. Финансирането бе 99 на сто лично от мен. Нямаше я подготовката, която имахме с „Булкон стар”. Лодката ми „Огинев” (събрани първите три букви от имената на двете ми дъщери) е произведена през 2005 години и платната й не бяха сменяни от тогава. Другите ветроходци тръгват с по 15-20 платна, а ние само с три и то стари. Нито грот, нито генуа. Само един спинакер получихме на заем от Павел Дуков, за което много му благодарим.
Отплавахме на 7 октомври заедно с един мой приятел от Поморие и закарахме лодката до Лас Палмас – регатата бе от там до остров Сен Луша в Карибския басейн. Дойдоха и другите двама от екипажа, Павлин Надворни с брат си.
За участие бяхме записани 218 лодки.
Англичаните избират по принцип много точно времето за старта. Обикновено това е предпоследната неделя на ноември, защото се очаква, че горе – долу тогава свършва лошото време край Карибите, през което ураганите връхлитат един след друг.
Но явно метеорологията нещо взе да не се връзва. Целият сезон се измести и пасатът не можа да се установи. Болно време, както е и днес. И ветровете болни. Първите дни пълно затишие, а през последните десет такъв силен вятър, мощна вълна, че направо ще ни издави.
Не беше това, както в Северния Атлантик. Съвсем друго. Но това пък беше хубав тест за лодката, дали ще издържи. И слава Богу – издържа. Както и на връщане.
На борда имах всички системи, които се изискваха от организаторите, включително сателитен телефон. Но се оказа, че по него мога да пращам само SMS-и и то до 140 знака, което е нищо. Един колега от Варна, следеше времето, всеки ден в 8 часа сутринта му давахме координатите си и той ни връщаше съобщение за вятъра в района. Беше само ориентировъчно. Пасатът духна в началото на декември, а не както е обичайно в началото на октомври и като попаднахме в него, слязохме надолу чак до 15-я градус.
Така стана и на връщане.
В един момент Павката ми вика: „Ламбе (така ме наричат), ти разбираш ли, че азорския максимум го няма! Това са двете максимални атмосферни налягания – над Азорите и над Либия, които определят времето в Атлантика и изобщо Северното полукълбо. Викам: „Не може да го няма, той от векове си стои!“.
А той: „Да, ама високото го няма над Азорите!“. Наистина, много болни времена! Не може да се получи хубава прогноза.
Платната ни и те си казаха думата, стари, всичките се накъсаха в лошото време и почна едно безкрайно шиене. Важното е, че живи и здрави пресякохме Атлантика и се класирахме на 10-о място от финиширали 19 лодки. Можехме да бъдем в челната тройка, ако не се беше наложило да помогнем на една английска лодка „Минерва оф кип”, останала без мачта.
Това се случи някъде към осмия ден след старта. Обаждат се организаторите на всички лодки, които са близо до бедстващия екипаж. Тъкмо съм си легнал рано сутринта и чувам телефона, Павката го вдига.
Викам си, какво ли пак искат организаторите?
След малко той слиза при мен: „Ламбе, има проблем, една лодка останала без мачта! Какво да правим?“.
„Ами, връщаме се веднага, какво друго да правим!“, отговарям.
На 40 мили сме от нея, муфата на мотора ни заминала и можем да караме само на платна. За времето да не говорим, след като свали мачтата на „Минерва”. Не бяхме само ние наблизо. Като се връщахме, засякохме една друга също от регатата, било много по-близо, но си продължи напред.
Организаторите казаха, че ще ни компенсират за загубеното време. Отне ни 18 -19 часа, но ни дадоха само 8 часа, даже нямаше и толкова, което се отрази на крайното ни класиране. Защото до този момент вървяхме четвърти. Но нито тогава, нито сега съжалявам.
Когато си в океана, всякаква помощ е нужна.
И ако поне малко си моряк, би следвало да се притечеш. Как няма да помогнеш! Помогнахме им, колкото да се придвижат, после ги взеха на буксир и ги закараха до Антигуа. На всеки може да се случи в морето.
Както стана и по-късно с Михаил Копанов по време на участието му в регата „Тустар”. Същата, на която поставихме рекорда с „Булкон стар”. Дотогава били водещи с „Фурия” в класирането, но попаднали на силен щорм с тежки вълни. Потънали три лодки. Доколкото разбрах, килболтовете на яхтата не издържали на лошото време, защото тя има модифициран кил. Беше много бърза, хубава лодка, но не издържа на голямо претоварване. Навярно кил болтовете се разбили, почнала да влиза вода, не могли да я изчерпят. Като видели, че потъват се обадили на спасителния координационен център, дошъл буксир и ги прибрал. Важното е че завърнаха живи и здрави у нас. Мишо е един от най-известните ни ветроходци. Случва се. Море.
Впрочем, на връщане и аз щях да остана без мачта, както стана с „Минерва”. След края на регата нямаше смисъл да тръгвам през зимата в Северния Атлантик. Пътят обратно е много тежък и искам не искам трябваше да остана до края на март. На 1 април тръгнах от Антигуа. Останалите от екипажа се прибраха веднага след края на регатата, защото са на работа.
Не можах да намеря други за такова дълго плаване и то стана самотно. Поех директно към Гибралтар с евентуално спиране само в Мадейра за провизии и гориво. Първите десет дни времето само насрещно, а на лодката ми не е от силните страни да се качва много срещу вятъра.
Курсът ми беше на 62 градуса, духаше точно срещу носа ми и за тези десет дни като погледнеш на картата, минавал съм по 140 – 150 мили, обаче само зиг- заг, нагоре и надолу, но не и в посоката, в която трябваше да плавам.
Така ме измъчи!
След това морето даде 2 – 3 дни хубаво време, изчака ме да кажа: “Христос Воскресе” в 24,00 часа на Великден (корабно време), беше някъде по средата, на 1 000 мили от Азорите.
И от там като ме метна, 30 – 36 възела много силен вятър, всичките платна отново се накъсаха.
Отидох на аварийните щормови платна, с тях пък нямах достатъчно ход. И така още десет дни. Прокъсах и основната дясна ванта на мачтата. Тя има 19 жила от хромникелова стомана, неръждавейка, а аз прокъсах половината. Може да съм я натоварил повече без да искам, но ми се струва, че стана от електрокорозия, защото беше сравнително нова.
Това с електрокорозията съм го виждал през 1990 година, когато с един англичанин заедно сменяхме вантите си в Плимут, бяхме се срещнали на Азорите. Той попаднал на много тежки гръмотевични бури и светкавица, статично електричество, отрязала вантата му като с нож. И при мен имаше такава буря. Ако се беше скъсала, можеше и мачтата да падне, както стана с английската яхта. Само се молих да не ми се случи.
Ама, много молби паднаха!
Постарах се, колкото мога да обезопася лодката, свързах цялата мачта долу чрез специални протектори, които да отвеждат цялото статично електричество. Укрепих самата ванта с вериги, жабки. Това, обаче наложи да спра за два дни в Мадейра, за да я оправя и да дам платната за ремонт. След това Гибралтар, остров Гозо над Малта и директно във Варна. Прибрах се на 24 май, точно в 12 часа.
На връщаме изминах около 6 500 мили, по 120 -150 мили на ден и стана за по-малко от 50 дни. От тръгването ми се събраха общо 8 месеца постоянно на яхтата. Стиош буден до към 4 часа сутринта, защото е голяма вероятността в тъмната част на деня някой колега с яхта или кораб да не те види. Дремнеш за половин – един час, събудиш се, направиш огледи по лодката, пак подремнеш в кокпита.
Голямо рибарство направих. Веднъж голяма борба падна с една много силна риба, някъде 25 кг. Макарата направо изпищя и цялата кука, която е от близо 4 мм стомана цялата се изправи. Изпуснах я. Но после морето ми даде така от себе си – много риба хванах. Дето си правиха майтап с мен, викат, както се казваш Светлозар, от този фосфор светиш, като светулка.
За някой отстрани може да изглежда малко мазохизъм това, че вместо от тук нататък „да съм си гледал живота” след толкова призови постижения, продължих и още, и още с изпитанията в регатите.
Животът е постоянно движение. А за мен движението е и участието в регати. А това, че денят бил дъждовен и щяло малко да ме намокри. Хайде! Е, духнало – духнало. Изпочупило- изпочупило.
Преживяното през лошото време бързо се забравя. Остава хубавият спомен от това да усещаш чистотата на морето, тишината при движението под ветрила, при хубаво време легнеш си и гледаш как и на яхтата й се плава.
Вижте първата част от разказа на кап. Тенев:
