Поредицата моряшки истории на наши ветроходци няма да е пълна, ако не прибавя и тази на Хенрих Кокончев.
Освен, че е известен яхтсмен и републикански съдия на регати, ветроходството даде възможност на Хенрих Кокончев да опита какво е да емигрираш в Щатите (нещо особено актуално в наши дни). Той го направи след финала на успешното си участие заедно със Светлозар Тенев в трансатлантическата регата Тустар през 1990 година.
– От малък обичам морето, четях романите на Джек Лондон и в мен се запали детската мечта за морски приключения. Отидох в клуб „Академик”, започнах да се уча да карам лодка „Пират” – как се държи руля, как се поддържа курс срещу вятъра. Ветроходството е много различно от силовите спортове, които не са ме привличали и то ми стана любимият. В него намерих и нещо друго. Това да се качиш в лодката, да гледаш хоризонта и да плаваш към него, за мен се превърна в едно очакване, какво има зад него – разказва Хенрих Кокончев.
Една малка подробност – в моя род назад дядовците ми, баща ми всички са евангелски пастори. Гонели ги, като протестанти и преди Девети септември и след това. Никой от семейството ми не можеше да напуска страната. Затова интуитивно още повече ме привличаше хоризонтът. Какво има зад тази прословута граница? Представях си, как ще се кача в най-лошото време и ще отпраша зад него, надолу без да ме хванат. Но това го мислех в по-късни години, след казармата, като трудовак.
Бях завършил Техникума по корабостроене и корабоплаване (Морската гимназия) и кандидатствах в БМФ за моторист на кораб, обаче ме отхвърлиха. Не можело да излизам зад граница. Това ме амбицира, но бързо оцених, какви ще са последствията за близките ми. В моето семейство има морални норми, които не можех да не спазвам, колкото и да ме напъваше отвътре авантюризма. Пък и авантюризмът не е за всеки – трябва да си такъв до мозъка на костите и то съвсем безотговорен…
Отплеснах се.
Значи почнах в отбора по ветроходство на клуб „Академик”, после в „Черно море”, три години подред станах републикански шампион, майстор на спорта. После се появи Илко Раев, комсомолски секретар на ДАП-а (с персонал над 6000 човека), беше много добър проводник на нови идеи – сега му казват пиар.
Между другото първият пиар в света е Арон, братът на Моисей, който заеквал и не можел да говори пред народа си. За да бъде водач, трябвало някой да казва на народа, какво трябва да слуша. И Арон бил неговият говорител (пиар), задачата му била да убеждава в непопулярната идея, която била правилната.
Та, Илко Раев ме взе на работа в ДАП-а и ме назначи на длъжност капитан на кораб – измислена бройка за мен, защото на Варненското езеро трябваше да построим младежка ветроходна база на предприятието. Сега се води база „Веслец”. Името идва от едноименния стар кораб, който изкарахме на стапел за учебен клуб. Водех се негов капитан, но скоро за мен се появи и съвсем истинска капитанска работа, защото купихме катери, седем – осем яхти…
От там отидох механик на влекачите в Портовия флот, ходех редовно в яхтклуба и така стигаме до деня през 1990 година, когато Светлозар Тенев ме покани двамата да участваме с яхтата „Булкон стар” в трансатлантическата регата Тустар.
Има огромно значение, с кого плаваш. Лодката е 3 – 4 кв.м., на които двама човека трябва да съжителствате дълго време. Впрочем, най-трудното плаване е от двама човека. Когато си сам, не отговаряш за никого, освен за себе си. Това е най-лесното. Тръгнал си сам, сложил си главата в торбата, направил си сметката, каквото може да стане – друго няма.
Както Боян Пенев, тръгнал да покорява Шиша Пангма в Хималаите, както Христо Проданов, поел сам на Еверест. За никой друг няма да има преки последствия, ако се случи нещастие с него.
В морето е същата работа.
А когато сме двама човека екипаж никога не можеш да спиш дълбоко, да почиваш, както трябва. Значи, другият е горе, ти си долу и едното ти ухо непрекъснато слуша. Изтропа нещо, при поворот, при рифоване и веднага се обаждаш: Какво става горе, там ли си?
Имаше случай с бургазлията Валентин Манев, капитан, професионалист, ветроходец, който щеше да обикаля света с яхта „Оренда”. Отиват да я купуват в Полша и на връщане през нощта някъде в гръцки води, Валентин изчезва от лодката. Паднал и не го чули.
Иди разбери, как е станало?
Да не говорим, че станало близо до военна база. Другите от екипажа пишат обяснения. Ами, ако са били двама, този, който се върне, какво ще пише?!
Може да има вина или да няма никаква, но той няма как да го докаже. И после не може вече да живее с чиста съвест. Това е истината. Та, двама на лодка е най-трудно. Пък и атмосферата вътре, ако нямат общи интереси, меко казано става трудна.
Приех веднага поканата на Светльо, без да съм го познавал. Защо ли? Ами, отиваш в Америка! Беше 1990 година. Пък и да си в центъра на такова ветроходно събитие от световен мащаб!
Доста години минаха от това плаване, но два момента се запечатаха в съзнанието ми. Първият беше, когато влязохме в яхт клуба в Плимут, където е старта на гонката. Отивах в държава, втората най-стара демокрация в света! Светльо бе професионален моряк, пътувал доста с корабите по тези места и не му правеше впечатление. Аз бях шокиран, като влязох в офиса на Роял Уестърн Яхт клуб. Пред входа има позлатена плоча с изписани имената на президентите му. От коя, до коя година негов президент е Уинстън Чърчил…
Имаше и друго интересно, което не мога да скрия. На тръгване приятелка на жена ми, чийто мъж е капитан на кораб, ме посъветва да взема два – три пакета хавански пури, много вървели в Англия. Един вид да направя марфа. Добре, че жена ми ме спря: „Я недей да правиш глупости“! И сега, какво стана?
Вързахме яхтата на кея и дойдоха двама митничари, наперена млада жена и младеж, явно неин помощник. Лодката ни натоварена с провизии и пиене за плаването на отиване и връщане през Атлантика. Митничарката влиза и вижда вътре на щурманската масичка полупразна бутилка бренди. Светльо обичаше да си взема аперитив на обяд и вечер. Железен!
Тя пита, дали носим оръжие, наркотици. Ние се смеем. Ами алкохол? Този ли е? А не, имаме отзад.
Там бяха наредени няколко каси с шампанско, бренди. Лицето й стана жълто зелена и замига на парцали. Извадиха касите, за да ги заключат на съхранение, докато тръгнем. Един вид, да не правим контрабанда на пристанището. Питат, друго има ли? Обърнаха наопаки всички торби с платна. Ако бях взел хаванските пури, щях да изуча английската юрисдикция.
Пресичането на Атлантика тръгна добре, бяхме на завет до нос Лизърт, обаче, като се подадохме навън, такъв вятър ни удари от северозапад, че не спря до 20-ия ден. Духаше отвсякъде. След това се появи гъста мъгла и силен попътен вятър, което направи много трудно плаването със спинакер. На места мъглата беше толкова гъста, че не се виждаше носа на яхтата ни, а наоколо гъмжеше от риболовни кораби. Нямахме система за оповестяване – Светльо искаше да я купи в Плимут, но му отказаха, заради ембаргото, което още не беше отпаднало върху страните от соцлагера.
Първите 19 денонощия на състезанието водихме в нашия клас. Точно на 20-ия ден, обаче се разби румпела към руля, получи се голям луфт, авторулят отказа да работи и трябваше да караме само на ръка. Стана много трудно, защото лодката трябваше да плава по вятъра, без отклонение, иначе вятърът щеше да подхване спинакера, да го преметне и заплете в форщага. В един момент през нощта, когато бях на руля, вятърът се усили рязко и платното не издържа (всичките ни бяха стари), нацепи се. Въпреки всичко накрая успяхме да се класираме трети – взехме прехода за 26 денонощия.
Интересни бяха първите ми впечатления от Америка. Там и цвета на небето е различен. Друго е синьото, коренно различно. Като се вързахме, видях яхтени кейове, каквито тук не сме и сънували, целите с такива покрития, с неръждаеми метални обкови. Дойде 20-тонна цистерна камион да зарежда, цялата блести от хром никел. Стълбовете за осветление в клуба също от хром никел. Гледаш, като паднал от небето! Да не говорим за държанието на хората. Те се раждат свободни и се държат по най-свободния начин. Имах много силен културен шок.
Преди да стигнем Щатите, още не бях твърдо решил да остана. Въпреки че там са повечето ми роднини по майчина линия, с които през последните години бях започнал да поддържам контакти. Като тръгвах на регатата баща ми взел, че писал писмо на един от братовчедите. И буквално на другия ден след финала се събуждаме сутринта и той се хили насреща ми. Светльо ме пусна да му погостувам. След седмица дойдох на яхтата, за да кажа, че оставам в Америка.
В морето човек много се променя, особено, когато е сам, в смисъл духовно. Сигурно по същия начин става и когато си високо в планината. Почваш да мислиш за живота си, за отношенията си с хората, какво е трябвало и какво не си свършил, къде си сбъркал? По твоя преценка. Поначало това е в идеологията на ветроходство. Когато тръгваш на далечни плавания, искаш да останеш със себе си, за да видиш, дали си в правилната посока на духовния си живот. Човешкият живот е колкото едно мигване на окото в сравнение с вечността. И трябва да мислиш за постъпките си. А те обикновено не са много правилни. Морето е най-точното място за равносметка.
В Щатите изкарах само 3- 4 години и се върнах. Защо ли? Труден въпрос, на който най-лесно е да отговоря – заради децата, семейството. По-вярното е да кажа, че бях закъснял на моята възраст (42 години), за да се асимилирам с коренно различната обстановка и да започна нов живот. Носталгията е най-лошата болест, тя е страшно нещо! Морето също много ми липсваше. Там не признаха нито един от морските ми сертификати за работа. Предложиха ми само в Аляска на чартърни яхти за риба, което не беше по силите ми и не приех. Щеше да е голям авантюризъм.
Не съжалявам, че се върнах. Още с пристигането приятели ме поканиха да започна морска работа, за каквато бях закопнял. Отново се качих и на яхтите в клуба, доста плавах. В последствие се отдадох на ветроходното съдийство. Станах председател на Националната съдийска колегия за пет години, на ротационен принцип и я обновихме с нови документи, възприехме международните стандарти за съдийство. Вече имаме много добри международни съдии. Едно лято бях отново главен съдия на регатата „Кор Кароли”. И най-важното, като се върнах ми се роди третото дете, момче, което сега прогресира в музиката.
Така, че няма за какво не съжалявам. Но пък съм и много доволен, че успях да стигна отвъд хоризонта, до Америка. Защо? Като бях там три – четири години, видях правилния начин, как трябва да се работи и как не трябва. И че в никакъв случай да не навлизаш в личното пространство на другия човек. Нито по нашенски да надничаш в чинията на другия и само на мърмориш: „Знам го, какъв беше!”.
Затова като се върнах тук ми беше много лесно в променените условия след 90-а година. Вече знаех, как трябва да се гледам работата без пораженско мислене.
Два големи шанса имах в живота си.
Единият, че градското момче отидох трудовак и работих с цигани, турци и разбрах, че светът не е такъв, какъвто изглежда от хотел „Черно море”.
И другият- ветроходството, което ми позволи да видя белия свят.
И да се върна, зареден с нова енергия.