1. Значението на проблемите
Повод за настоящата публикация са произнасяния на националните съдилища по въпроса за тяхната компетентност по съществото на спора при подаден пред тях морски иск за собственост и предаване на владението след като е наложен арест на кораба в българско пристанище. В конкретния случай ищецът е с месторегистрация в държава членка на ЕС, както и някои от ответниците (в Република България), а други ответници са с месторегистрация извън ЕС (Либерия и Израел). Сделки относно собствеността се твърди да са извършвани в различни юрисдикции извън ЕС. Следователно искът повдига проблеми, при които спорът за собственост е едновременно, както с трансграничен материален елемент по смисъла на гражданското процесуално право на ЕС, така и с международен частноправен материален елемент
Въпросите, пред които са се изправили националните съдилища по този повод, са странични от гледна точка на всекидневната практика, но макар и редки, те обикновено засягат съществени материални интереси. Подобни произнасяния имат важна роля и в завръщането на морското търговско корабоплаване в България и превръщането на националния корабен регистър в институция, която е предпочитана от корабособствениците. Това няма как да стане без адекватна и бърза работа на съдилищата. Само за пример може да се даде предпочитаната практика на корабоплаването в Черно море да се извършват арести в пристанището на Констанца, Румъния и да се избягват българските пристанища. Тази практика е свързана с различни фактори, но не на последно място и с наличието на специализирани съдебни състави.
Въпросите по формираната практика (коментираните актове се отнасят за добилия известност танкер BADR- б.а.) са също така прекрасен нагледен пример как си взаимодействат на ниво гражданско съдопроизводство Кодексът на международното частно право, Кодексът на търговското корабоплаване, Международната конвенцията за арест на кораби от 1999 г. (Конвенцията) и правото на ЕС относно компетентността по същество на националните съдилища, когато освен международен, спорът съдържа и трансграничен материален елемент. Моделът на разрешаване на тези въпроси може да е от полза в множество хипотези, които са далеч от производствата по частноправни морски спорове. Особено предвид практиката на Върховния касационен съд, че определенията на въззивните съдилища по реда на чл. 28 КМЧП, с които се прекратява делото, подлежат на обжалване само при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК[1]. Затова настоящата статия е насочена главно към практически подход относно проблематиката.
2. Спорът
Танкер е арестуван по реда на Конвенцията от 1999 г. в акваторията на българско пристанище. Арестът е по молба на малтийско дружество като обезпечение на иск за собствеността на кораба, защото дружеството е загубило владението върху кораба от три дружества, регистрирани в България. Впоследствие танкерът е станал обект на поредица от твърдени сделки за покупко-продажба, с които българските дружества считат, че първо продават на либерийско и после на израелско дружество. Съединени са искове за установяване на собствеността и връщане на владението срещу четирите български дружества, либерийското и израелското. Същевременно в Израел има административно производство с въпрос дали е възможно вписването в корабния регистър на Израел при тези обстоятелства.
3. Произнасянията на съдилищата относно компетентността по същество.
Софийският градски съд е приел (с определение № 275845/18.11.2021 г. по гр. д. № 3787/2020 г.), че е компетентен по съществото на делото. Като основание сочи разпоредбата на чл.12 ал. 2 КМЧП, която е приел за приложима спрямо ответниците от трети страни – израелското и либерийското дружества. За ответниците от България СГС е посочил, че съгласно чл. 4 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския съюз и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Регламент 1215/2012), българският съд се явява безспорно компетентен, а от това следва, че съдът има правото да разгледа и исковете срещу останалите ответници от трети страни (чл.20 от КМЧП).
С определение (№ 922 от 01.04.2022 г. по в. гр. д. № 574/2022 г.) Апелативен съд – София като въззивна инстанция е отменил определение на СГС, при условията на оспорване само от ответниците с регистрация в България.
В тази връзка САС приема, че:
а) Конвенцията от 1999 г. не предвижда морските искове да се разглеждат от държавата, където е наложен „запорът“, независимо, че става въпрос за морски арест на кораб. Т.е. изключва компетентност на съдилищата въз основа на forum arresti.
б) прилага разпоредбата на чл. 25 КТК, като приема, че спорът е относно отношения по търговското корабоплаване и следователно е компетентен съдът по седалището на корабопритежателя.
в) въз основа на това, че е възможна приложимост на чуждо материално право, както и че съществувал елемент на вписване в регистър в друга държава, приема, че спорът бил спор относно действителност на вписването и съответно е компетентен съдът по вписването, като прилага разпоредбата на чл. 24, ал. 3 Р 1215/2012[2].
Докато СГС, макар и при неточна преценка на приложимите актове, достига до изводи в унисон с релевантните законодателните разрешения и международните морски стандарти в тази насока, Апелативен съд – София постига точно обратния резултат. Няма да влизаме в детайлите на тези произнасяния, защото това би довело до анализ на правила, свързани с морското търговско право, което би било твърде обширно изложение, а и защото тези правила всъщност нямат никаква връзка с правилното разрешаване на въпроса.
Само накратко, с оглед на избягване на ненужни колебания, ще посочим, на първо място, че исковете са подадени и квалифицирани като искове по чл. 108 от Закона за собствеността. В тази връзка чл. 24, ал. 3 от Р 1215/2012 се прилага между ищец от ЕС и ответник от Израел, без местожителство в държава членка (чл. 63, ал. 1 Р 1215/2012), в противоречие с чл. 6, ал. 1 от самия Регламент, съгласно който относно този ответник следва да действа КМЧП. На второ място, кумулативно съединените искове срещу неоспорилите компетентността ответници са допустими по силата само на факта на неоспорването и предвид, че другарството не е задължително (чл. 24 КМЧП).
На трето място, чл. 3, ал. 1 КТК изрично дава дефиниция на отношенията, свързани с търговското корабоплаване по смисъла на чл. 25, ал. 1-2 КТК и тя не включва спорове относно собственост, а тези относно експлоатацията и търговските операции на кораба. Затова е напълно алогично в общия случай спорът с претендиращите да са собственици да се води по седалището на корабопритежателя, който е наемател, чартьор, или др. лице, което експлоатира търговски кораба, но не е лицето, което е собственик (за фигурите на корабособственика и корабопритежателя: чл. 9, ал.3 КТК и т. 24 от §1а от ДР на КТК).
КТК не урежда компетентността по спорове относно собственост на морски кораби, а това е оставено на ниво национално право на чл. 12, ал. 2 КМЧП. На плоскостта на международното и на правото на ЕС ще видим в следващите параграфи как (на четвърто и решаващо място) Конвенцията от 1999 г. урежда изрично въпроса за компетентността въз основа на forum arresti.
4. Действие на Конвенцията от 1999 г. относно компетентността по същество
Съгласно Международната конвенция за арест на кораби от 1999 г., (ратифицирана със закон, приет от ХХХVIII Народно събрание на 12 януари 2001 г. – ДВ, бр. 7 от 2001 г. В сила за Република България от 14 септември 2011 г.) и по-специално разпоредбата на чл. 8 от нея, нейните правила се прилагат във всички морски пристанища на Р България, без значение дали арестуваният кораб плава, или не под флага на Р България. Тя се прилага само към морски искове, както те са дефинирани от самата Конвенция. Подаденият иск е морски иск за собственост съгласно чл. 1, ал.1, б. „s“ от Конвенцията.
Същата Конвенция в чл. 7, ал. 1, предл. първо изрично постановява, че при арест на кораб юрисдикционната власт на съдилищата на държавата, където е извършен арестът, придобиват правомощията да решат спора по същество (по обезпечения иск/искове), независимо от всички други налични разпоредби.
Тази юрисдикция може да се промени само при първоначално или последващо арбитражно или споразумение за възлагане на разрешаване на спора от друга държавна юрисдикция, при което съдът по forum arresti няма правомощия да вземе решение по същество (чл. 7, ал. 1, предл. второ и трето и чл. 7, ал. 3, б. „а“ от Конвенцията).
В ал. 2 на чл. 7 от Конвенцията наистина е посочено, че националните съдилища на юрисдикцията по ареста могат да откажат да разрешат спора по същество, независимо от разпоредбите на ал. 1, но само ако националното им процесуално право им дава възможност да се откажат от упражняването на това правомощието на разглеждане и решаване на спора по същество.
Националното право не предоставя възможност за отказ от юрисдикционни правомощия (чл. 2 ГПК и чл. 23, ал. 1 и чл. 27 КМЧП). Българските съдилища следва да прилагат релевантните разпоредби относно тяхната международна компетентност по същество и нямат право на дискреция дали да приемат спора за решаване, или не, след като предпоставките в тези разпоредби са изпълнени.
Правилото на ал. 2 от Конвенцията е насочено към държави, които прилагат изцяло или частично доктрината на forum convenience/forum non convenience, т.е. при всяка една конкретна хипотеза да се прави преценка от съда има ли спорът достатъчна връзка с неговата юрисдикция, която да позволява неговото разглеждане по същество. Р България не е от тях. Не на последно място СЕС също се е произнесъл, че разпоредбите относно компетентността на правото на ЕС не подлежат на преценка кой съд е най-подходящ, т.е. неприложими са аргументи присъщи на доктрината forum non conveniens (С-281/02)[3].
Още повече, че в конкретната хипотеза няма чуждестранен съд, който да е изявил готовност да поеме правомощията да разгледа и разреши спора по същество, а това е кумулативно изискване в същата разпоредба на чл. 7, ал. 2 от Конвенцията, за да може да се осъществи отказ от правомощия. Няма механизъм за установяване на това взаимодействие на юрисдикции и в националното право.
Следователно националното законодателство не предоставя възможност на съдилищата да се откажат от компетентността по смисъла на чл. 7 от Конвенцията. Също така не е направена проверка за наличието на съд, готов да приеме спора за решаване и разглеждане по същество. Не е съобщено на страните, че следва да поискат срок за предявяване на иска в чужда юрисдикция с цел запазване на действието на ареста, с което тежко се нарушава правото им на защита.
5. Допустимост на исковете срещу ответниците, които нямат месторегистрация в ЕС
Конвенцията е нормативен акт, който е специален спрямо КТК и се прилага с предимство. Оттук следва, че исковете спрямо всички ответници, които не са в обхвата на правото на ЕС, без значение от тяхната месторегистрация и без значение от това как са съединени, са допустими.
Правото на ЕС постановява, че когато ответниците не са с месторегистрация в държава-членка, то компетентността се определя по съответните национални правила – чл. 6, ал. 1 от Р 1215/2012. Това съответно е редът на Конвенцията.
Препратка в КТК, че арестът се извършва при условията на Конвенцията, без да се уточнява какво се разбира под условия – пълният ред на Конвенцията или само предпоставките и процедурата, не играе роля – самата Конвенция урежда хипотезата, след като Р България не е направила резервата по чл. 10, ал. 1, б. „б“ от Конвенцията.
КМЧП, вкл. и КТК, са неприложими след като имаме международноправен източник, който предоставя специална уредба и същият е ратифициран и обнародван. Евентуално би била приложима само разпоредбата на чл. 20 от КМЧП (компетентност при множество ответници), която не намира обаче практическо действие предвид гореизложеното.
6. Искът срещу дружествата с регистрация в Р България
Спорът е пряко свързан с правото на Европейския съюз – арестът е в пристанище на държава-членка, ищецът е дружество с регистрация в държава-членка, както и част от ответниците (българските дружества). Пряко приложим е съответно Р-1215/2012, който урежда въпросите на компетентността на националните юрисдикции в обхвата на правото на ЕС. КМЧП и КТК са неприложими. (Разпоредбата на чл. 8 от Регламента при множество подсъдности обаче няма да е приложима спрямо другите ответници с регистрация извън ЕС поради действието на чл. 6, ал. 1 Р-1215/2012).
7. Регламентът допуска приложението на Конвенцията от 1999 г.
Съгласно чл. 1, ал. 1. от Р-1215/2012, той се прилага по всички граждански и търговски спорове. В ал. 2 на чл. 1 от Регламента са дадени изключенията от обхвата. Спорове относно движими вещи не са изключени от този обхват. Нещо повече – самият Р-1215/2012 изрично регламентира вещноправните спорове относно недвижимите имоти в своя чл. 24, ал. 1, т. 1. Той регулира като ги предоставя в изключителната компетентност на държавата-членка, където е разположен имотът.
След като се регулира компетентността относно недвижимите имоти, няма съмнение, че се регулира и тази относно споровете с вещноправен характер при движимите вещи, които се включват в общата дефиниция на граждански и търговски спорове и нямо изрично обратно правило.
Следователно приложим е чл. 71, ал. 1 от Р-1215/2012, съгласно която разпоредба Регламентът не засяга действието на многостранни конвенции, страни по които са и държави членки и които уреждат компетентността или признаването и изпълнението на съдебни решения, като при наличието на правила относно международната компетентност в тези конвенции ще се прилагат тези правила. Това са именно главно различните многостранни конвенции от областта на транспорта, като например Конвенцията от 1956 г. за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) – С-148/03[4].
Следователно при действието на Р-1215/2012 и Конвенцията няма съмнение и че искът срещу ответниците с регистрация в Р България и допустим за разглеждане и решаване по същество.
8. Някои бележки
Подобни казуси повдигат поредица от проблеми. Засегнатите не изчерпват всички хипотези на спорни моменти при компетентността по съществото на спора при вещноправните спорове относно кораби (морски и речни). Невъзможно е в един текст с практико приложна насоченост да се анализират подробно всички хипотези. По тази причина се ограничихме само до конкретно възникнали актуални въпроси.
