Броени години след като се завърна от обучение във Военноморския колеж в Нюпорт, САЩ, където беше приет през 2016 г., капитан I ранг Галин Манев вече е флотилен адмирал и от 1 август т. г. с указ на държавния глава заема високата длъжност началник на Щаба на Съвместното командване на силите. Респектиращо израстване от първото му назначение като офицер на борда на ракетния катер „Мълния”. От 2008 г. до 2012 г. е командир на фрегатата „Верни”. След това става началник на щаба, после командир на дивизион Спомагателни кораби. Неговото име се свързва с приемането на две от трите фрегати, които получихме в Белгия по линия на НАТО.
Ето, какво ми разказа, тогава, още кап. I ранг, Галин Манев, малко след завръщането си от Военноморския колеж в Нюпорт:
Първото голямо предизвикателство пред мен беше през 2008 година, когато ме назначиха за приемен командир на „Горди”, втората от серията три фрегати, които получихме по линия на НАТО. Беше сериозно изпитание, въпреки че зад гърба си вече имах четири командирски години на ракетните катери. Тук нещата се оказаха по-сложни, тъй като под мое командване бяха 130 човека екипаж. По време на прехода от Белгия до България всеки ден се сблъсквах със 130 различни характера (преди това на ракетните катери бяхме по 25 души). Знаех, какво ме очаква, но все пак отвътре имах притеснение, дали ще мога да отговоря на очакванията. До мен стояха командирът на дивизиона и командирът на първата фрегата, приета в състава на ВМС. Имах силна подкрепа зад гърба си, но аз се стремях към по-голяма самостоятелност, трябваше да се наложа, да изградя моя тип командване. От специфичен и малък проект, какъвто е ракетният катер, стъпвах на борда на модерен за нашите ВМС кораб, отговарящ на натовските стандарти, с големи възможности на техниката, много по-различни условия за отдих на екипажа. Разликата беше огромна за мен.
Поемайки фрегатата имах доста притеснения и от това, че до този момент всичките ми плавания бяха в района на Черно море. Трябваше да ги преодолявам още, когато се качих на „Горди” при неговото получаване в Белгия. Нашето море е от затворен тип, има своите особености, особено в начина, по който се проявяват приливите и отливите; твърде незначителни в сравнение с водите на Север, където размерът на амплитудите им е доста голям. Сутрин, когато се събуждахме, корабът беше доста ниско във водата и сходнята, която ни свързваше с брега, беше почти вертикална, а след обед тя се издигаше високо над пирса.
Сред предизвикателствата, каквито бяха самата фрегата, огромният на брой личен състав, имаше и още едно – да командвам най-големия дотогава процент дамски състав на борда на кораб във ВМС. Бях подготвен за това, което ме очакваше при срещата с дамския състав, тъй като бях изкарал малко повече от месец на борда на различни типове кораби от Постоянната група на НАТО в Средиземно море. На американския кораб неговият командир ми обясни, че там съотношението между дамския и мъжки състав е 50 на 50. Нещо обичайно на натовските кораби. За американския флот още от началото на 70-те години става традиция да допускат жени на корабите. Там не се интересуват, дали си мъж или жена, за тях е важно да се докажеш в професията, дали притежаваш нужните качества и как ги проявяваш в съответната среда. Опитът, който имат американските моряци, показва, че действително жените стоят наравно с мъжете. Мит е, че лидерските качества са присъщи най-вече на т. нар. силен пол. Както беше мит, че жена на борда носи нещастие.
Такива бяха първите предизвикателства пред мен на „Горди”. Знаех, че тази фрегата няма да е последната, която приемам. Вече бях назначен за командир на „Верни”, която се подготвяше за трансфер. Очаквах само момента да стъпя на борда на моя кораб.
С титулярния екипаж заминахме за Белгия през януари 2009 година и на 9 февруари вдигнахме флага на фрегатата. На връщане преди да спрем за презареждане и малко почивка в базата Суда, Крит преживяхме близо 60 часа щормово време с пет – шест бала вълни, което си беше голямо изпитание за кораба и най-вече за личния състав. Мнозина от екипажа се изпотръшкаха, от всичките 130 останахме не повече от 20 човека, които можехме да изпълняваме на 100 процента задълженията си на кораба.
И така вече имахме опит с усвояването на кораби от този тип. Фрегата „Дръзки“ развяваше Военноморския флаг, както в Черно море, така и в Средиземно море. Нейните успехи поставиха началото на последвалото интензивно плаване на трите ни фрегати. Когато поех командването на „Верни” стремежът ми беше заедно с моя екипаж да бъдем конкурентноспособни. И за кратко време, около две години от приемането на фрегатата, започнахме да берем плодовете от нашата подготовка. През 2010 година корабът ми беше определен като флагмански на Оперативното съединение за Черноморско сътрудничество в Черно море „Блексийфор”. Отново участвах в неговата активацията през април на следващата година, когато се честваше и десетгодишнината от основаването на тази група. По време на националното учение „Бриз” през лятото на 2012 година корабът под мое командване получи сертификат, че е оперативно съвместим по стандартите на НАТО. Тоест, че е годен да изпълнява своите задачи на море съвместно с корабите на Алианса. Благодарение на това през октомври същата година участвах в операция „Актив Индевър” за борба с тероризма и контрол на корабоплаването в Средиземно море, която беше по член 5 от Вашингтонския договор за съвместна отбрана.
И това си беше огромно предизвикателство, тъй като още не бяхме участвали в операция извън Черно море. И желанието ми беше да докажем, че сме напълно равни с колегите от съюзническите кораби. Най-показателното за това, какво свършихме, бяха думите на командира на съединението контраадмирал Келер при разформироването на групата. На сбогуване той се изказа доста ласкаво за това, което е видял от моя екипаж по време на операцията под негово командване. Признание беше за българските ВМС, които макар и недотам технологично съвършени, както са повечето кораби на НАТО, доказваме професионализма си на море.
Такива бяха моите командирски години на борда на фрегата „Верни”. Знам, че винаги се помни първият командир, на който и да е кораб. А като че ли за него най-дълго се помнят лошите моменти. Сегашното поколение офицери и изобщо военнослужащи, гледат по друг начин на своя лидер. Всяка негова грешна стъпка стана повод за коментари, дава повод да не се вярва в командирската институция. Всичко подлагат на някакво съмнение.
Има разлика между преди и сега, въпреки че мразя да се връщам с думите за преди какво е било. Това, че ти е гласувано доверието да станеш командир, не означава и че хората трябва сляпо да ти се подчиняват. Да, трябва да се спазва йерархията, все пак армията е консервативно общество, но демократичните процеси, които стават са неизбежни, и в армията, и във флота. Пред последните 10 години се наблюдава обратната връзка между командир и подчинени – решенията, които той взема не са чисто еднолични, като на диктатор. Вярно, това са заповеди, но всеки добър лидер трябва да има обратна връзка, за да е наясно, какво става под него. Това много ми помага, тъй като умея да балансирам между всичко, което се случва в подчинения ми личен състав. Това беше движещата ми сила, когато успявах да накарам 130-те човека на борда на кораба да мислят и да работят, като едно цяло.
Отначало ми беше сложно с баланса между мъжете и жените от екипажа на „Верни”. Важното бе да не допусна пренебрежително отношение на някои от екипажа към нежния пол, да подходят по- надменно: едва ли не, те бяха господари в тази „мъжка” среда и сега се виждаха леко застрашени от стъпването на женски крак в тяхното царство. Очаквах го и успяхме заедно с останалите офицери на кораба да не го допуснем. Нещо повече. Жените бързо допринесоха да има повече свежест на борда на кораба в положителния смисъл на думата. Дотогава мъжете се доказваха в своята чисто мъжка среда, но имайки жени на борда, вече започнаха да се съобразяват с тях, езикът им се промени, промени се начинът на поведение. Жените дори се оказаха по-старателни, за да се докажат пред мъжкото съсловие. Гледаха всичко да изпипват в детайлите и това, което трябваше да научат, го възприемаха много добре. След първата година някои от тях се представиха дори по-добре от мъжете, които имаха доста години опит зад гърба си.
През юли 2009 г., когато с фрегатата участвахме в първия за нас „Бриз”, в медиите доста се изписа, как първата проведената успешна артилерийска стрелба с основния калибър в международното учение беше извършена под командването на жена, тъй като офицерът ми за противовъздушна отбрана и управление на оръжието беше дама. Под нейно командване стрелбата беше с отлични резултати.
Да се върна пак към промените, които настъпиха през годините. Изказвам само лично мнение. Основната разлика с времето от преди 2004 година , когато станахме член на НАТО, е най-вече в отношението към личния състав на армията. Преди той се възприемаше като някаква даденост. Всеки издаваше заповеди, разпореждания, които стриктно се изпълняваха без много да се мисли за дадения човек, дали е правилно или не. Дали човекът, на когото възлагаш задачата, не изпитва дискомфорт, дали е вследствие на някакви личностни взаимоотношения, когато го караш да я изпълни и т.н. След 2004 година основно започнахме да гледаме на личния състав по подобие на това, което се случва в натовските страни.
През 2000-а година бях на едно обучение в Германия точно по тази проблематика – за войника в демокрацията или гражданина в униформа. Тогава видях, че действително процесите в НАТО са двустранни, тоест не протичат едностранно, както беше преди – от командир към подчинени и всичко надолу. Тук вече и подчинените имат роля за изграждането на командира. И също в дадени ситуации дават оценка на командира си, която натежава везните в неговото изграждане като лидер. Това е съществената разлика от преди. Ако разчиташ само на своите пагони, бързо ще загубиш доверието, което е пагубно.
Просто сегашното време го налага.
Да бъдеш лидер може да бъде трудно, но наистина е възнаграждаващо.
