Не може да си затваряме очите за огромния комплекс от предизвикателства, пред който се изправя родното образование, включително и морското – специално за него мога много да говоря. И ако това критично не го осъзнаем, осмислим и заложим в системата на управление на образованието, утре може да се окажем безнадеждно изостанали от изискванията на времето. Тези тревожни размисли споделя пред Maritime.bg кап. I ранг, проф., д-р Калин Калинов, зам.-началник по учебната и научноизследователската работа на ВВМУ „Никола Й. Вапцаров“ (той вече 11 години e зам.- началник на училището, тоест като зам.-ректор и няма друг в близката ни история, стоял толкова дълго на този пост във ВУЗ).
– Има една популярна шега, че управление и полов акт не се практикуват на публично място, защото всички разбират от тях и дават съвети, продължава проф. Калинов. Обаче към тях добавям и образованието. Защото няма човек, който да не разбира от него, особено при нас, в морския бранш. И всеки сравнява с доброто старо времето, когато той е учил. Много съм изкушен, в интерес на истината, този път и аз да поговоря за това, което всички разбират: за образованието и то за неговото управление. Мога да говоря за него, защото по принцип не страдам от липса на самочувствие.
В случая имам самочувствието и от това, че влязох в системата на морското образование от система, която е негов потребител, тоест от флота. Направих огромна и нехарактерна крачка към нея от командир на кораб (бях последният командир с допуск на подводницата „Слава“), така че влязох в системата като един краен потребител, който дотогава само я критикува.
Второто нещо, което ми дава това самочувствие е, че успях да осъществя двете си мечти. Когато завършват ВВМУ, така се бях вградил в него, че не ми се напускаше. Тогава бяха много размирни години, но обичах нещата, които правех в Морско училище и мечтаех да се върна в него. И стана така, че след около 10 години служба, влязох в Академията и се върнах към академизма, който бях забравил, а там и въздухът е изпълнен с него. И така от командир на подводница буквално избягах в Академията, след което реших, че трябва да се върна към корена, Морско училище. И ето, че имах щастието от страничен наблюдател да се озова в процесите в него; началникът на училището, флот. адм., проф. д-р Боян Медникаров, директно ме покани за негов заместник. И така вече 11 години. Казвам всичко това, защото имам достатъчен опит, който ми дава пълните основания да говоря за образованието и смятам, че имам какво да кажа.
Миналата година ми се наложи да изляза 6 месеца в творчески отпуск и да направя смело крачка встрани. Да видя това, което вече сме постигнали като екип. Още веднъж да видя нещата, които сме усетили като тенденции в средата на образованието, в професията, обаче да видя и това, което ние не сме усетили. Тези 6 месеца крачка встрани ми бяха много полезни, защото видях много неща, преосмислих ги за себе си и промених в отношението си към работата, към образованието. Беше много важно, защото имам чувството, че в динамиката на ежедневието, ние нямаме онова време да поспрем, да преосмислим наблюденията си и да ги артикулираме. Да кажем, какво точно сме видели, да мине то като думи през ума ни, да се замислим върху всяка от тях, както означава и какво трябва да се направи.
Сега да разкажа, какво видях.
Първото, което видях е сериозната промяна на типа обучаеми. Незнайно как, но ето, че повече от едно ново поколения са минали от времето, когато бях обучаем в Морско училище до времето, когато съм в зрелостта си на преподавател, моите професорски години. В организационен план смяната на поколенията не е, както в житейския, на по 25-30 години. Става поне два пъти по- бързо, особено в тези години на силно динамично развитие на технологиите. Сега поколенията са на 10-15 години. Тези младежи, които посрещнах като командир на подводница, в края на 11-ата година служба вече бяха друго поколение. Усещах, че има силна разлика и бях с онези прозаични обяснения: Ами, да, тя системата на образование е рухнала и излизат по-глупави от нея. А те не бяха по-глупави, те бяха по-различни. Но ние, нали обичаме да слагаме етикет, когато откажем да възприемем нещо и го назоваваме, както ни харесва. И сега тук видях поколението на моите деца, което всъщност е третото след моето. Видях хората на новото общество, на мрежовото, на информационното общество. На онези младежи, които тотално не желаят да си водят записки по време на лекциите (едно време учихме от записките си). Те отказват, защото разполагат със звукозаписни средства и вече има софтуери, които да превръщат, макар и с много несъвършенства, записания говор в написан текст. Те не са онези трупащи енциклопедични познания, с по-малко знания в много области. А са онези, които са усвоили прекрасното умение чрез този наш станал неделим придатък, смартфона, в който да получат нещо, да кликнат и го прочетат. И те четат много интелигентно. Не като мен научни статии и публикации, а направо влизат във форумите и виждат, какво се говори за този предмет, явление, процес и от тях получават широко разпространеното практически работещо разбиране на нещата. А не онова тясно разбиране. Защото много често научното разбиране е тясно, споделено между ограничен кръг хора. Вече не е времето, когато имахме продавач, сега имаме продавач – консултант, тоест специализиран само в една сфера.
И това е първото, нещо което видях: смяната на човешкия стил, на ориентация в информационното общество, която демонстрират нашите студенти. А нашето поколение изпитва силен шок от срещата с това, защото отказва да го възприеме. Отказваме да възприемем, че най-вероятно нашите деца няма да бъдат онези с енциклопедичните познания, които ще „разгромят „Стани богат“, защото знаят много неща отвсякъде. Те ще бъдат онези, които са страшни специалисти в областта, в която работят, а за другото просто имат телефона и знаят, на кого да звъннат или ако не знаят, да го намерят с търсачка в интернет. Това е първата голяма разлика, която малко преподаватели осъзнават и отразяват в своята работа.
Ние в Морско училище успяваме да го отразим: заменили сме изпитните форми с есета, с неща, които концентрирано насочват и дават възможност за изява. Лошото е, че сме го нагласили, като ежедневен процес на адаптация, за да стигнем до това решение, а не като осъзнат акт в резултат на наблюдавана и осъзната промяна.
Второто нещо, което видях.
Отново се връщам в областта на специализацията. За мен парадигмите на образованието са счупени, защото специализацията очаквахме, че настъпва едва в магистърската програма. Ние говорихме, че средното образование дава широк фундамент за живот в обществото, а висшето образование профилира човека в дадено направление по някаква специалност, но тя е доста широка, истинският професионализъм започва да идва едва в магистратурата, за да стигне еманацията си в докторската програма – образователната научна степен, която се фокусира в конкретен проблем. Да, ама някак през тези години на ускорена динамика, ранно започване на работата, промени в спецификата на професията, като че ли пренесоха високата специализация още в средното училище. И това е един от сериозните проблеми на образователната ни система. Тя не знае как да подготвя учениците, използва стари модели, хаотични реформи, които се редят много често продиктувани от семпли проблеми: намаляващото или увеличаващото се население в даден град, откриването на нови училища. А учебното съдържание понякога е семпло и излобирано от фирмата доставчик на образование, от личните впечатления, било на министър или на друг, който е понаминал през някаква образователна система и е решил че трябва да изглежда по друг начин. Тази хаотична реформа е в страшен ущърб на нашето средно образование. И това видях.
Видях моите студенти, които идват от училище и не са научени да учат. Те са си изградили модел, в който се знае, че в средното образование има следния порядък: учителят те изпитва веднъж и когато наближи твоя ред, започваш да четеш. Тоест подготвяш се в рамките на десетина урока, след което знаеш, че има пауза, докато се изредят всички останали и отново да дойде твоят ред. Или като студент ти имаш да вземаш още няколко урока в края на семестъра и така с два прозореца на наизустени знания преминаваш успешно дисциплината. Но ти нямаш широк поглед върху нея. Това е моделът, наследен от наше време. Едната система трябва да се адаптира към другата, но те не работят синхронизирано, а като че ли са противници.
Учениците, когато дойдат тук ги поставяме в море от знания, защото страшно много се разшири предметната сфера на това, което преподаваме. Аз, например, преподавам една дисциплина, теория на организацията и трябва да кажа, че имам огромен проблем да събера морето от интересни неща, които имам да предам на студентите в краткия прозорец от 90 учебни часа. В крайна сметка оказвам се нещо, като екскурзовод в Дисниленд и показвам интересните неща. Струпвам една камара книги и казвам: Момчета и момичета това е Дисниленд, влязохте, знаете вече откъде се купуват билети, показвам ви общо взето, какъв е маршрутът, от къде да си вземете карта и вие сами поемате. Това изисква съвсем друг стил на обучение и на оценяване на резултата от него. Защото не на всеки му харесва моя Дисниленд. Някои искат да се разходят в друг, примерно на машинните инженери. И сега се налага нашите ученици да владеят тези така наречени меки умения, останали като клише от соц. стила , измислени от нас, инженерите. Защото ние традиционно казвахме за онези, които се занимават със социални науки, че само философстват, тоест говорят празни приказки и затова ги наричахме малко обидно, че са с меките умения. А твърдите умения, това са да можеш да режеш метал, да стругуваш и т.н. Да, ама сега нашите студенти трябва да могат да четат, както казваме, по диагонал, да обработват за една вечер голяма книга, цял том и да другия ден да са способни да кажат, каква е сентенцията, заслужава ли си да я прочетат. От хилядите страници информация селективно да отсееш, какво ти е нужно. А ние не учим нашите студенти на това нещо. Оставяме ги сами да се оправят. И в резултат много често те търсят лесно разбираемите, приемливите обяснения и попадат в графата, на която слагаме етикета фейк нюз (фалшиви новини), фейк издания, псевдо публикации, псевдо наука и т.н. Оставяме ги сами да се ориентират и няма защо да се учудваме, че са привлечени от тези неща.
И това видях, че не го правим.
Много е спорно, дали изобщо възпитаваме комуникативните им умения, да могат да артикулират онова, което знаят. Когато по моята дисциплина започнах да изпитвам под формата на есета, тост по леки въпроси, получих някои родителски обвинения по интернет, че това е прекалено лесно и че те очакват нещо сериозно. Убеден съм, че ако започна с нещо сериозно от позицията на това, което знам, студентите ще получат комплекси и ще последват други обвинения. Когато те започват да изказват мисълта си, виждам че нямат уменията да я презентират, да подредят аргументите си. Нещо, което наричаме да имат критично мислене. Но не онова критично мислене, което превърнахме в клише. Има един парадокс на универсалността, формулиран от проф. Тюхтин: „Колкото повече един термин е в употреба, толкова повече се изпразва от съдържание“. За критичното мислене сме се задоволили да казваме, че това е умението да подбереш аргументите си за тезата. Но то не е върха. Има следваща стъпка. За да формулираш правилно тезата вече ти трябва най-висшия познат към момента начин на мислене, известен до момента – системното мислене. Преди да тръгнеш да я защитаваш с железни аргументи, първо да видиш вярна ли е тя, да допуснеш, че съществуват паралелни разбирания за истината.
За пример ще дам нашите политици, особено в този момент, при които много ясно виждаме, как това липсва. Въпреки че голяма част от тях са безспорно с много добро образование, но за огромно съжаление те не са овладели системното мислене, а само критичното. Те защитават безапелационно и по прекрасен начин тезите, които изказват. Проблемът, обаче е базов. Всяка теза може да бъде защитена, а дали е вярна? Често виждаме двама паралелни политици с разминаващи се тези. Слушаш единия – перфектно, слушаш другия и на него – браво. Ама те говорят съвършено различни неща. Липсва им системното мислене. Ако го имаха, щяха да формулират близки тези. Това в нашите студенти също го няма.
Защо казвам всичко това? Защото смятам, че една от ролята на висшето образование е да компенсира това, което средното образование е пропуснало да даде. Ние го правим. Но ние обикновено компенсираме онези класически грамотности като математиката. Налагаме си нашата математика да слезе на такова ниво, че след влизане в Морско училище да започнем с преговор едва ли не на това, което ще им трябва, за да разбират каква са символни еквиваленти, уравнения, с които се описват механични информационни процеси, за да могат да навлязат в инженерната наука. Ние компенсираме само тези неща, които са строго насочени към професионализма, а не и нещата, които оформят индивида, като начин на мислене. Помня моята учителка по математика навремето казваше: „Висшето образование е това, което остава, когато забравите всичко“. Истината е, че висшето образование дава манталитет, дава стил. И седейки отстрани през тези 6 месеца се замислих, че всъщност ние и това не го правим.
Очевидно се налага да компенсираме липсата на умения от средното образование: да можеш да обработваш информацията, да формираш тезата, да подбираш от алтернативите аргументи и т.н. Всичко това определено трябва да намери място и то в самото начало на висшето образование. Защото бизнесът се е ориентирал към тези неща. Нека да вземем нашите студенти: бъдещи инженери, капитани, електронници, електротехници. Когато завършат и отидат в компаниите на тях успеха им е като необходимо условия. Но много трудно може да се каже, че някой ще ги класира според него. Не, там ги проверяват с интервюта, от които виждат точно онези социални умения, които популярно наричаме с поредното клише- лидерски умения и умения за работа в екип. Те проверяват точно това, кандидатите дали са комуникативни, могат ли да живеят в колектив, да общуват в социума? Фирмите ги класират по онова, което ние не им преподаваме. В компанията никой не ги изпитва да решават астрономическа задача, да могат да разглобят двигател. Така че очевидно това е огромен недостатък, който трябва да компенсираме.
(Следва продължение)
