Още са живи следите, които оставиха старите моряшки фамилии и за тях трябва да продължава да се говори, за да се съхранява духът на морска Варна. Емблематична за Варна сграда е Домът на моряка, една от малкото запазени стари градски къщи в Гръцката махала, която неслучайно привлича интереса на всеки минувач (тази седмица беше отбелязана 43- годишнината от откриването му). Малцина, обаче знаят, че това е къщата на известния морски капитан Андрей Жеков, която той дарява, за да се превърне по инициатива на тогавашния генерален директор на БМФ, к.д.п. Атанас Йонков-Барбата (друга морска легенда, голям защитник на морската идея) в истински Дом на българското морячество.
Беше преди време (лятото на 2015 година), когато по щастлива случайност се срещнах със сина на кап. Жеков, потомък на този стар варненски род, продължител на моряшката традиция, к.д.п. Александър (Сашо) Андреев. И сега се връщам към моряшката история, която тогава ми разказа:
– Неведнъж съм се питал, на какво сме стъпили в живота си? Имам това основание – започна своя разказ кап. Андреев. Стъпили сме първо на семейството, след това на тези, които са ни учили в училище и после на големите в професията. Събрани, правят здравата основа.
Израснах в Гръцката махала, където живееха предимно моряци, рибари. Между тях имаше личности, което е много важно, защото само това може да впечатли детето. Помня, идва време за обяд и майка ми казва: „Викай баща си!“. Тогава имаше една кръчма „Евксиноград”, там се събираха все известни моряци, като баща ми. Един от най-добрите му приятели беше кап. Любен Давидов – навремето бил офицер на „Дръзки”. До него на масата: бай Васил Кирика, бай Васил Пачика…
Стоя там, слушам ги и всичко попивам. Кап. Давидов, винаги усмихнат и все за нещо ще ме закачи.
Бях на 10 – 12 години, когато се качих на кораба на баща ми, а кап. Давидов пилотираше. Изправят ме да стоя на руля и аз, безкрайно развълнуван, гледам как той прави маневрата в пристанището: спокоен, от време на време подхвърля някоя шега.
При професионалиста никога няма видимо напрежение…
Ами, баща ми – в махалата всички уважаваха и него, и майка ми, която беше образец на моряшка жена. Неслучайно е казано, че до всеки голям капитан има една голяма жена. Той рядко даваше съвети и онова, което разбирах беше повече за отношението му към другите. А то беше само едно – коректност и да не се правиш на голяма работа, защото без екипажа си загубен (иначе корабите щяха да плават само с капитани). Тоест, да умееш да водиш хората без дори да го разбират. Нещо, което стана и мое правило.
Веднъж баща ми с кораб „Родина” попада на много тежка буря в Бискайския залив. Хората му са уплашени, нормално е всеки да го е страх. Когато става най-критично и нищо повече не може да се направи, както казва народът: да издаяниш му е майката, той събира всички в салета и им пуска някакъв занимателен филм. Това намерил за най-разумно в момента, за да им отвлече вниманието и да се отпуснат малко, защото няма какво да направят.
Още нещо помня от него, което е повече смешно, но също много важно. Той е от тъй наречените кара капитани. Малък остава сирак и отива да учи моряшкия занаят на пристанището, 18-годишен заминава като юнга на белгийски кораб, след това има гемия заедно с друг варненец. Идва Девети септември и неколцина по-будни, като него ги пращат на капитански курсове в Морското училище, навърта плавателен стаж, става капитан и плава до 1970 година.
Та идват му на проверка хора, които не го познават и един от тях пита: „А бе, ти кара капитан ли си?“.
Той отвръща: „Не знам, чакай, ще отида да видя.“
Връща се, носи сертификатите си и казва: „Не видях такова нещо“.
Това е! Никога не се изхвърляше, обаче винаги с достойнство! Ето това е първото нещо, на което можах да стъпя.
Такава е моряшката психика, че на кораба не върви да се правиш на много велик. После за пийването заедно с екипажа, който ти говори, че никога не го прави, лъже. Обаче и само с това няма как да овладееш екипажа. Като старши помощник плавах с кап. Арабчев, който казваше: „Корабът, нито е манастир, нито кръчма, трябва да сме реалисти!“.
Крайностите не помагат.
Има случаи, когато корабът тръгва и след два дни в открито море капитанът казва: „Хайде, пийте, да видим, какво ще правите!“. Изпиват всичко, каквото имат на борда. И той вика: „Хайде, готово, сега да ви видя, затваряме!“
И това е по-нормално и без назидателен тон.
В тази връзка ще ти кажа нещо интересно за моряшката психика. Някъде сме към Мексиканския залив, когато чувам шумотевица долу. Пращам третия помощник да види, какво става? Идва той, премигва през очилата си: „Бият се!“
Какво излезе? Един, още съвсем нов за екипажа, напил се яко и ухапал боцмана за гърба. А оня огромен и крещи: „Ще те убия!“
Не бях виждал такова ухапване. Питам, защо се карат?
„Кептън, тоз ми вика, че съм много готин, а бе, аз да не съм гадже, бе!“- вика новият. Човекът друго искал да каже, а оня го приема в някакъв друг смисъл. Боцманът беше готов да го убие. Успокоих го. На другата сутрин той стои пред вратата на кабината ми. Какво става, боцмане? А той: „Хайде, да му простим.“ Накрая скандала се потуши от само себе си, без излишна намеса и скоро беше забравен от всички.
Но да продължава за моряшкия характер.…
Веднъж един от контейнерите, които бяхме натоварили започна да дими, вътре имаше варели с химикали, които се пробили. Събирам екипажа: „Момчета, трябва да отворим контейнера, искам доброволци с апарати, които да дойдат с мен“.
Първи излизат двама, точно от онези, за които често са ме упреквали, че събирам варненските хайти на кораба. Без много приказки облякоха предпазните апарати. Всички “отличници“ побързаха да се скрият.
Защо събирам хайтите ли? На такива нестандартни, смели (в разумните граници) хора винаги може да се разчита. Такъв беше и варненската легенда Бугито (виж Моряшка история: Защо капитан Буги беше любимец на великия Тодор Колев), с който учихме заедно в техникума и после в Морското училище; всъщност той ме подтикна да завърша задочно.
Е, какво като бил голяма хайта, известен с юрмуците си из варненските кръчми и кафенета?
Той и като човек беше добър и справедлив. Мъжко момче! Логично е да искаш да имаш зад себе си някой такъв, на който да се опреш в труден момент. Разбира се, не само на тези хайти съм разчитал, има и други, по-скромни, но кажат ли нещо, то е до край. Просто онези са повече на светлината на прожекторите и правят по-голямо впечатление.
Баща ми имаше такава мисъл за моряшката професия: „Морякът не пътува, за да купува, а купува, защото пътува“. Който иска, да го разбере.
Знаеш ли, защо въпреки всичко не можем без морето?
Главно, заради чувството на свобода. Там, където иначе си затворен в тясно пространство, ти си свободен.
Няма го в никоя друга професия!
Обикаляш света, виждаш с очите си неща, за които другите само са чували, общуваш с най- различни хора. Помня, баща ми до последно постоянно беше на вълнолома. Когато мога и аз го правя.
Просто се съживявам, като видя морето, погледна ли го и ми идва на ума за свободата – пред теб само хоризонт, няма никакви ограничения.
Бодлер, какво казва за морето: „… понякога безкрайно гладко огледало на моето отчаяние”.
