На книжния хоризонт наскоро се появи издание с енигматично заглавие. „Четвъртият адмирал“ е 18-ата поредна книга на капитан I ранг от запаса Валентин Димитров. Ако няколко от предишните му книги бяха посветени на сатирата в различните ù жанрове, последната на 300 страници е приютила 38 разказа, групирани в три части от различен тип.

Книгата носи заглавието на първия разказ, посветен на поета капитан I ранг Чони Чонев (1948 – 2011), и крие в себе си метафора, защото той е „адмиралът на военноморската поезия“. Без да „инвентаризира“ адмирали, разказът разкрива произхода на дефиницията.
Нататък в първата част са 20 „класически“, преобладаващо военноморски разказа с обобщени герои и събития, в които зад художествената измислица в тази книга не стои уточнението „всяка прилика с действителни личности и събития е случайна“.
Прозорливите читателите от ВМС биха разбрали коя разлика не е случайна.
Читателите от „цивилизацията“, преодолели морската терминология и жаргон, ще се срещнат с една специфична среда с присъщото ù чувство за хумор и достойна самоирония. Няколкото неморски четива, освен че са отморяващо разнообразие от сюжетите за марината, намекват, че животът на сушата е също тъй богат на изненади, емоции и поуки.
Във втората част са включени 11 документални разказа, героите на които са реални личности от гражданската морска сфера. Героите им са хора с достойна житейска реализация, известни и уважавани в своите професионални среди. По своя фарватер са имали интересни преживявания, преодолявали са трудности и горчивини, защитавали са името и каузата си на български моряци и в предишния, и в новия век.
В третата част седем пътеписа разчитат предимно на екзотиката, на изненадата, на богатата културно-информационна палитра и обхващат дестинации в три континента.
С разрешение на автора публикуваме един от разказите.
СЪР СТАЙКО
Бях го виждал по различни морски събития – кръгли маси, чествания, регати, коктейли… Бях чувал достолепния му прякор, знаех за ветроходната му „академия”. И добре направи наш общ приятел по време на поредното връчване на наградите на Фондация „Кор Кароли”, когато реши да ни запознае лично. С главен механик Стайко Стайков си обещахме да се срещнем скоро. Докато го потърся, бе отплавал в поредния рейс. По това време не познавах по-възрастен механик, които има над половин век стаж на море. Когато се върна след половин година от плаване, настоя да се видим в дома му. Сигурно защото това всъщност бе „кораб” с елементи на музей, художествена галерия и библиотека…
На входната врата ме посреща фамилният „тотем” – преплетени стилизирани котва и ветроход в окръжност от корабно въже. В горната половина е надписът: EAST WEST HOME IS BEST, а в долната – СТАЙКОВИ. Не е трудно да се сетя, че изписаната по средата цифра 1965 е годината, от която вече на семейството му е по-добре у дома, въпреки че единият близо половин век плава по света. В три поредни разговора любезният домакин, допуснал ме доверчиво в личния си космос, сякаш отново съживяваше спомените по житейския си фарватер със снимки, документи, карти, макети, сувенири…
В началото е ветроходството – на 13 години Стайко се записва в курс по този красив спорт към Морския клуб на ДОСО във Варна. Първата му лодка – „Войн”, е с гафелно стъкмяване. През ваканциите на пасажерските корабчета „Емона” и „Калиакра” той е сред двамата, избрани за юнги – задълженията са от зори до късно вечерта, от вахта на руля до чистене на повръщаното в галюните. Всяко лято клубът организира и гребно-ветроходни походи от Балчик до Мичурин с лодки „Ял 6”, а в Бургас е ветроходната надпревара, която дава половината точки за класирането между над 25 лодки от цялата страна. На 15 години и с 40-те си килограма, въпреки че не може да вдигне греблото, Стайко е най-добрата „резерва” на по-големите от екипажа на варненски техникум, спечелил състезанието, защото във ветроходната част най-малкият сяда на мястото на шкипера. Вече е на 17 години, когато е шкипер и на лодката, спечелила купата на регата „Трети март” през 1957 г.
На следващата година морските умения и ветроходното самочувствие предопределят безалтернативната амбиция – постъпване в Морското училище като крачка към морската професия. Но пликът с документите е върнат от военното окръжие. Без обяснение. Ще мине четвърт век и Морското училище ще се окаже недостъпно и за сина, завършил Техникума по корабостроене и корабоплаване (ТКК). Отново без обяснение. Семейството обаче има предположения – след една екскурзия лелята остава в Германия.
„Утешителната печалба”, свързана с морето, се оказва твърда дълга. Матрос Стайков служи във военния флот 39 месеца като моторист и старши моторист на рейдов тралчик в Бургас. Поради поредната военно-политическа криза последните и наднормени три месеца корабът почти непрекъснато е в „Бойна готовност 1”, повече в морето, отколкото в базата. Завършеният междувременно курс за мотористи на „Пясъка” във Варна, който дава и правоспособност пред ДИК, заместването за повече от година на отсъстващия старшина на бойна част 5, са основания началниците да предложат на „Отличника по бойната и политическата подготовка” да остане на служба във военния флот. Има обаче толкова много граждански кораби… „Уво!” чак на 31 декември 1961 г.
На 16 май следващата година Параходство БМФ удовлетворява молбата на практически завършения моряк – назначен е за „машинен чистач” на танкер „Белослав” с 63 лева заплата. „Тубата” плава през седмица край брега. След няколко месеца на 300-тонните „Ропотамо” и „Дунав”, получава назначение на станалия му любим м/к „София” – току-що излязъл от завода във Варна, на който вече е моторист, после и машинен боцман. Когато узнава, че ТКК разкрива задочно обучение, боцманът веднага си подава документите, но паралелка така и не се сформира – другият кандидат се отказва, нови не се появяват. Директорът Кирил Халачев – бивш командващ на флота, решава проблема на бившия матрос – записва го за частен ученик. За две години между плаванията „ученикът” завършва курса за обучение и придобива диплома, която, подплатена с опит, стаж в морето и нов сертификат, му позволява следващата важна крачка – четвърти механик на „София” през 1968 г.
В спомените на Стайко Стайков за годините на море се преплитат кораби, длъжности, хора и събития – толкова много и толкова различни, че повествователният им екстракт е почти непосилна задача. И все пак… На м/к „Аметист” третият механик в качеството на каубой (товарът е говеда, за които се грижи целият екипаж) пипва една пневмония, която го сваля за две седмици в Ливорно. На големия „японец” – м/к „Бузлуджа”, недостигът на кадри е докарал странен руски команден тандем – капитан пияница и абсолютен трезвеник главен механик. Помполитът обаче е категоричен, че третият механик „действа пагубно на младите” – просто говори каквото си иска… На м/к „Любен Каравелов”, също трети механик, среща едни от най-достойните морски люде – капитан Димитър Радулов и главен механик Добри Байчев. За две години се случват два далекоизточни рейса и 6-месечен ремонт в Риека. На м/к „Бургас”, който поддържа „английската” линия, Стайков е втори, а след година – главен механик. Едва по това време, след разговор със сътрудничката от Партийния комитет на БМФ, той разбира, че капитаните и главните механици са „номенклатура” на ОК на БКП и не може да си един от тях, ако не си член на Партията…
Благородническият прякор „сър” спохожда механика съвсем закономерно и с натрупване през годините. Като всички моряци и той има късмета да почувства нещата отвъд Желязната завеса, но стъпил за пръв път на Острова през есента на 1963 г., преживява истински шок от сравнението между „тук” и „там”. Там го впечатлява качеството на живота, отношенията между хората, традициите на короната, историята на великата морска нация. Многократно посещава Морския музей, десетина пъти – морската емблема „Къти Сарк”. От плаванията се връща със спомени, сувенири, фотографии, книги, анекдоти. Всичко споделя с близки и приятели – предимно ветроходци. Той е сред съмишлениците за създаването на варненския яхтклуб. Всяко свободно време (и досега) прекарва там. В началото на 70-те години „бащата” на идеята – Иван Георгиев-Зъбата, и треньорът Пенко Жеков на шега го произвеждат в „сър”. Прякорът напълно пасва на интелигентността, финеса и обноските на механика (по това време пуши и лула), на благородството му да помага на всеки. Понеже познава стотици моряци, все него търсят да препоръча човек за поредния екипаж. Някои дори му благодарят. А и сам запълва механическите „дупки”. Неусетно сред моряци и ветроходци, дори за по-младите, се превръща в Сър Стайко – вече не на шега, а с уважение…
През 1975 г. прозаична причина по собствено желание го връща в последния момент (качва се с контролата) втори механик отново на „неговия” м/к „София” с капитан Любомир Петранов и шеф механик Христо Сотиров, с когото се знаят от яхтклуба. За четири години е събрал парите, купил си е един Фиат 124 – бивш рента-кар, но в България няма гуми, за да подмени „галошите” на придобивката. Гумите се намират в Хамбург…
След дни фиатът ще закара семейството на главния механик на мечтаната почивка в базата на БМФ в „Цигов чарк”. Техническият директор на Параходството Петър Чернев обаче има „лична молба”. М/к „Иван Вазов” е натоварен, но чака само втори механик … а като се върне за благодарност сам ще си избере кораб. След рейса Чернев вече е представител в Италия, а приемникът му Георги Павлов, осведомен за уговорката, току пред Коледа има друга по-важна задача – този път няма механик за м/к „Батак”, който трябва да закара оръжие някъде по Западна Африка. Слязъл от поредния кораб преди дни, Стайков предпочита да си остане малко „на брега”. Механик на „Комета 12” е осем сезона, като през зимата прави по някой рейс по широкия свят. Минал и през „Поморие”, на „Златоград” е механик четири години. Чрез „Трансимпекс” плава три контракта на кувейтски танкер и един – на кораб на ОАЕ.
В новия период от все още държавното Параходство Стайков е освободен за своеволието междувременно да плава и под чужд флаг. За първи път на кораб „Кастор” (малтийски флаг, турско-български корабособственик) като главен механик го „качва” капитан Иван Антонов – Изата. След това се изреждат още десетина частни кораби, на които главният механик е канен от морски хора, които го познават – опитен, отговорен, точен, услужлив и добронамерен, той е богатство за всеки екипаж, понякога в буквалния смисъл.
…Корабът, закарал оръжието до един залив на латиноамериканската държава, вече не интересува собственика – печалбата е огромна. От старата тайфа, получила своите пари, на борда е само един. Новият екипаж получава заплатите си късно, после – рядко. На главния механик Стайков му писва и в Хайфа открива агентите на Международната транспортна федерация ITF. Корабът е арестуван и обявен за продажба, екипажът набързо става член на ITF и срещу 14% от доходите все пак си получава заплатите. На закупения от евреите кораб идва украински екипаж, българите си отиват, но след месец Стайков е открит с предложение да се върне на кораба – нещо като суперинтендант, защото не могат да го подкарат от Ашдот, а и му предстои класов ремонт.
Следващият речно-морски кораб – немска постройка и собственик, полски екипаж, купен от български собственик, е приет в Лиеж от новия 6-членен екипаж с капитан Борислав Якимов, в който Стайков е единствен механик. Навигацията по белгийските канали, товаренето в скандинавско пристанище чак над 69-ия паралел, щормът в априлското Норвежко море, обикалянето на цяла Европа са бели ядове в сравнение с това, което се случва в албанското пристанище Вльора. На първия си рейс 19-годишният украински моряк-моторист се заплеснал на бака и приеманият газьол прелял в морето – криминално престъпление, което се наказва и със затвор. Изпитаната рецепта – пускане на шланговете, плюс препарат „Веро”, който абсорбира мазното петно, изпреварва албанската бдителност, но емоциите докарват инфаркт на механика. Седмица в чуждата болница, репатриране, операция от д-р Чирков включва „ремонтът” на механика, който по това време е подгонил 70-те.
След инцидента той плава на още два кораба и тъкмо решил, че е време да се раздели с морето, идва ново предложение. Няма как да откаже „наднормения” рейс на капитан, с който е плавал и преди. След ремонт максималният ход на кораба е „Среден”, заради повредените танкове бункерова на десетина дни, в силно време става неуправляем. И уж плаването е от Малта до Испания, а изведнъж се появява товар в Бристол. Няколко дни на котва осигуряват влизане в пристанището в петък късно след обяд, когато заядливата администрация мисли само за уикенда. Сигурно си струва овертаймът за товаренето в почивните дни. Плаването обратно към Гибралтар е неописуемо и рисково приключение.
…Корабите имат различен живот, но с изключение на потъналите, за всички други той завършва на режището. Преминаването обаче на корабни прибори, устройства, символи и аксесоари в музеи и колекции е важно, защото увековечава морската история и традиции. Колекционерството, възникнало у сър Стайко като хоби покрай посещенията в десетки морски музеи по света, неусетно преминава в страст, канализирана през годините в обществено значима цел – да дари всичко (а то е много по количество и характерно като същност) на бъдещия музей на корабоплаването. Корабните часовници са към 30, лично обработени с лак и безир са 26 макари, фенерите са над 60, сериозни са сериите компаси, камбани, секстанти, редки механични лагове, креномери. „Експонатите” са подарявани от приятели, разменяни за картон цигари или бутилка уиски, сваляни са от изоставените съдове, купувани оттук-оттам по пристанищата. Капитанският стол е купен от Анверс, 250 долара са отишли за стар корабен хронометър в неотваряна дървена кутия и със златни стрелки. Сред уникатите е английски щамбайн, газови фенери от корабите „България” и „Плиска”, нактоуз (изпуснат и изваден от дъното от водолаз) от танкера „Антон Иванов”, корабната камбана на кувейтския танкер „Рехаб”, част от немската оптика на фара на Маслен нос от 1872 г., копие на камбаната на танкера „Хан Аспарух”, креномер от м/к „Шипка”, макет на м/к „София”, може би единственият съхранен дървен курсоуказател. Брокерска карта показва всички значими пристанища по света. Собственоръчно изработеният щормтрап е превърнат в етажерка, на която са подредени морски атрибути.
Радетел на съхраняването на морско-историческата култура, механикът има идеи, сам работи за реализацията им и въпреки че впоследствие му носят предимно разочарования, не мисли да се отказва от тях. Той „има пръст” в създаването през 1993 г. на експозицията „Граждански морски дейности” към Военноморския музей. В единомислие с ръководствата на Параходство БМФ и директора на музея прави планове и списъци, обикаля складовете, предприятията и корабите на компанията, съдейства бъдещите експонати да намерят място в експозицията. След 10 години тя престава да съществува.
През 2000 г. сър Стайко издига идеята корабна котва да се постави пред морския храм „Свети Николай Чудотворец” на главната варненска улица. Съгласува нещата с Параходството и Църковното настоятелство, с Общината и с КАТ, организира пренасянето на близо 6-тонната котва с кран, осигурен от пристанището, сам я боядисва и накрая се фотографира пред нея с внуците. След поредния рейс отива, както винаги, да се наслади на делото си. Като лична обида приема това, което вижда – боядисана в неподходящите червено-черни цветове, котвата е преместена зад църквата. Културтрегерите решили, че щом много хора се снимат с морския атрибут, значи прекалено много фокусира вниманието към себе си…
Ветроходците знаят какво се крие зад „Академията на сър Стайко”. Тя е свързана с първата получена в Яхтклуб „Капитан Георги Георгиев – Порт Варна” през 1974 г. яхта „Вега”. От 1976 г. неин шкипер във времето между плаванията е Стайко Стайков. Членовете на екипажа са променливи, в него е и съпругата на механика. Много млади хора са добивали ветроходни умения на легендата „Вега”. Шкиперът решава по остроумно-шеговит начин да „узакони” това. И измисля „онзи” диплом на специална бланка, чийто № 1 получава Емил Кайкамджозов, след него – още 20-ина ветроходци. Текстът гласи: „Шкиперът на яхтата има удоволствието да връчи на… диплом за завършен „Vega Colege”. Същият важи за Острова, Обединеното кралство и Балканския полуостров.” С печат е скрепен добилият вече популярност подпис – „Сър Стайко”…
Преди години той се захваща с идеята да съхрани за поколенията морските истории, разказани от хора от професията. Среща се със 17 капитани и главни механици, записва разказите им, напечатва ги на пишеща машина, свързва се с „морски” журналист, който обещава да ги издаде. Годините минават, човекът се премества в София, начинанието се бави… докато се оказва, че текстовете са се „загубили”…
През последните години сър Стайко полага доста усилия, потрошава много време и нерви за проект, от който никога не би се отказал – някогашният киносалон на бившия Дом на транспортните работници да се преустрои в морски музей. Собствената колекция (ще бъде дарена до последния болт) би била основата му, за другото е разговарял със собствениците на сградата, с шефове на морски фирми, историци, музейни специалисти, с евентуални спонсори. Всички са „за”, опре ли обаче работата до конкретни действия, започва отлагането, увъртането, вместо да се търсят начини нещата да тръгнат, хората си намират причини те да бъдат изоставени… Времето минава, а механикът се пита дали не води битки с „вятърните мелници”.
След последния разговор с него се сещам за една много уместна в случая сентенция: „Добре че има донкихотовци, иначе всички ще бъдат санчопансовци”…
Валентин Димитров
v_dimitrov@abv.bg

