Не се случва често един обикновен български рибар да се изправи срещу цяла държава, в случая Румъния и да победи, защото правото е на негова страна. Така че има, за какво да се връщаме сега към моряшката история на Христо Спасов, капитан на риболовен кораб, която ми сподели по времето на дългите му премеждия с румънската държава.
Припомняме, че неговото име нашумя със скандала около незаконното му задържане от румънските гранични власти при риболов в европейски води, последвалото му 45-дневно задържане под арест на борда на неговия кораб в Мангалия и дългите (близо 10 години) съдебни дела, които стигнаха и до Страсбург. Тогава на неговите неволи първи откликна риболовното сдружение „Черноморски изгрев“, което докрая всячески го подкрепяше, а Maritime.bg непрекъснато информираше за развитието на скандала. „Съдът в Страсбург осъжда Румъния, заради решенията на съдилищата й срещу Христо Спасов и признава тезата ни от 2011 г. за равния достъп на българските риболовни кораби до водите на Румъния в Черно море. Поздравления за Христо, но и за всички, които бяха част от тази кауза!“, съобщиха от „Черноморски изгрев“.
И така, кой е Христо Спасов? Завършва мичманското училище във Варна и като отличник на випуска избира Созопол, където служи във Военноморския флот в продължение на 7-8 години. След това работи, като водолаз (през 1981 година е бил състезател по подводно ориентиране). Влиза в риболовния бранш отначало с улов на рапани. Сам си построява лодка и я продава, за да наеме един риболовен кораб и после успява да го купи. След време по същия начин придобива още един кораб.
Ето какво ми сподели тогава Христо Спасов:
– Когато започвахме през 90-е години, корабите ни нямаха добра навигация. Плавахме само с компас и карти – като мухи без глави из морето. Хващаш един курс, тръгваш нанякъде. И ето, както се случи веднъж. Минаваме през румънски води, движим се по компас и търсим акула – тук проба, там проба. Накрая без да знаем се оказваме до Севастопол. Веднага пристига техният флагман, хващат се за главите. Ние сме били в забранена военна зона.
Викат: „Какво правите тук?“
– „Ами, хващаме риба“. „
Абе, луди ли сте, знаете ли, къде се намирате?!“
Говоря много добре руски, защото част от средното си образование, като отличник на випуска в механотехникума изкарах в тогавашния Ленинград (Санкт Петербург). И като почнах да им говоря, в първия момент ме взеха за руснак. Викат: „Я се качи горе при нас!“
Качвам се и както си говорим, какво става? Не знам, дали е хубаво да го разправям сега? Бях взел от кораба ни бутилка коняк, черпим се с командния състав.
Викам: „Да ви дам малко акула?“
Дърпат се отначало, обаче карам моите момчета да им приготвят към 100-ина кила и да ги хвърлят горе. Да си направят един хубав обяд, момчетата.
Гласим се да тръгваме и техният капитан по едно време вика: „България е далеко, искаш ли да ти дам нафта“?
„Може, но нямам пари“.
„Абе, кой ти иска пари“!
Както и да е, накрая ме кандърдисват. Техният кораб грамаден, а моят долу е като рибарска лодка. Капитанът им гледа, че изкарвам четири туби и пак вика: „Ти, горивни танкове нямаш ли“?
Отворът е малък за вашия шланг. Продължаваме да си приказваме горе и по едно време той пак пита: „Имаш ли празен трюм със здрави прегради“? Него ще напълним! Накара ме да склоня и викам на моите: „Изпразвайте трюма“!
Изкарахме всичко от него, спуснаха шланга и почнаха да пълнят с нафта.
Викам: „Спирайте, ще ме потопите“!
На палубата имахме и много акула. Накрая ни пресметнаха и курса, защото плавахме само по компас, и караха с нас 7-8 мили.
Прибрахме се на пристанището във Варна. Тогава границата беше разграден двор. Само един жандарм стоеше на пристанището. Насочихме се към кейчето, където трябваше да застанем, обаче беше отлив, станало плитко, а на кораба имахме 20 т. акула, трюмът пълен с нафта. Заседнахме на 15 м. от кея и жандармът се зачуди: „Ей, много риба имаш, бе“!
Събрахме хора от пристанището и до кръста във вода от ръка на ръка разтоварихме акулата.
Хубаво, но корабът мръдна още 5 метра напред и пак заседна.
Жандармът пак се чуди и му викам: „Събрали сме вода вътре, довечера ще я изпомпим“. Минаха ден, два, три, няма къде да съхраним 10 т. гориво. Дадох на приятели, събрах останало във варели, туби.
Друг случай, пак горе към Севастопол. Хвана ни много здраво време, от запад. А в Черно море западният вятър е кошмар. Тогава вълните са високи и къси. Пътуваме трето денонощие към брега и не можем да го стигнем.
Вълните изпочупиха стъклата на кабината, от там се стичаше вода в машината. Непрекъснато я изпомпваме, пак се събира. Така два дни, на третия – беше 7 декември, още сме в открито море. През нощта край нас мина кораб. Удрям едни сигнални ракети за бедствие, за да ни види.
На 150 м. сме от кораба, а от него никаква реакция. Накрая му удрям още една ракета право в мостика. Не може да не е видял. Замина, заряза ни.
Призори викам: ”Оставаме на дрейф, имаме гориво, колкото да се приближим до някой кораб, ако ни забележи”.
Вече е сутрин и изведнъж виждам на хоризонта фара на нос Емине. Значи няма страшно. И тръгваме. По едно време двигателят започва да прекъсва, защото събира утайките от горивната система и окончателно спира. Повечето гориво държахме в туби и слизам долу, за да се опитам да изцедя от тях още някой литър. Слизам и пред очите ми непокътната цяла 20-литрова туба с нафта. Ако сте намирали в джоба си изпран някой лев, когато нямате и стотинка, знаете, какво е чувството в такъв момент!
Точно, когато влязохме в пристанището на Несебър машината окончателно изгасна и вятърът ни залепи за кея. Вълната беше взела всичко по кораба, само в кабината останала малко риба, но нямаше търговец за нея и тръгнах за Бургас.
Целият бях във вода и 10 денонощия не мигвал. Взех едно автобусче. По едно време шофьорът ме бута: „Хайде, момче, няма ли да слизаш?“
Тръгвам да слизам и гледам – пак съм в Несебър! Викам: „Какво става, кога ще тръгваме за Бургас?“ „Ами, че ние отидохме и се върнахме!“.
Гледам часовника си, заспал съм на задната седалка и през това време автобусът отишъл и се върнал обратно.
А що се отнася до случилото се с мен в Румъния, което после стана и международен скандал, направо си беше възможно най-неприятното, но няма как да го отмина.
Датата беше 13 април 2011 година, оставаха два дни до забраната и бързахме да вдигнем мрежите си, а част от тях бяха нагоре в европейски води. Мина време от тогава и някои подробностите съм ги забравил, но добре помня, че бяхме на 20 – 30 мили от румънския бряг. Видяхме граничния катер отдалеко, но нямаше, от какво да се притесняваме.
Иначе до границата ни имаше 5 – 6 минути и колко беше да бягаме. Бяхме сигурни, че сме в европейски води – имахме вече съвременни навигационни средства. Още повече два дни преди това същият катер пак беше идвал при нас.
Наближава той, като мислим, че пак е на рутинна проверка. В този район само ние обикновено идвахме, като изключвам многобройните турски бракониери (сега, като премислям явно тогава съм объркал някаква корупционна схема за събиране на подкупи от тях).
Та, спира катерът до нас, искат документите ни. Обаче, докато стоим на дрейф до нас се вижда една шамандура (турците ги използват, за да хвърлят нелегалните си мрежи).
Граничният вика: „Вдигай мрежите!“
Ние сме 10 души, а онези 15 въоръжени с автомати.
Как, няма да изпълниш?
Почваме да вдигаме една, две мрежи и гледам от катера снимат с видеокамера.
Викам: А, тази няма да стане! Още повече бях ги предупредил, че това не са наши мрежи. Спрях и отказах да им се подчиня.
„Щом не се подчинявате, тръгвайте с нас!“- наредиха онези.
И щем не щем тръгнахме, като в същото време уведомих всички, че ме арестуват. И Гранична полиция, и Морска администрация, ИАРА, другите наши кораби.
Явно всичко е било предварително подготвено, защото на военното пристанище в Мангалия вече чакаше екип дошъл от телевизията чак от Букурещ. От къде знаеха, за да дойдат веднага?!
Изсипаха се на борда 20 души – цивилни, военни и започнаха да тършуват. По едно време от хората ми забелязаха, как един от цивилните се опитва да подхвърли на кораба прозрачно пакетче с около 100 грама бял прах. И като видя, че го разкрихме, го пъхна обратно в джоба си. Скочихме към него, но граничарите ни натиснаха с оръжието си. Така се разбучах, развиках се, че накрая слязоха.
След това започнаха следствените действия и разбрах, че оня цивилен с пакетчето дрога бил следователят. Цели 45 дни стоях арестуван на кораба си с охрана. Един път седмично ме караха с полицейска кола да си купя някаква суха храна. За вода ме пускаха до една чешма на двора, от която с маркуч си миеха служебните коли.
Независимо от това нечовешко държание, имаше момчета от екипажите на другите гранични кораби, които вечер идваха и ми носеха топла храна. Като видеха, че началниците им ги няма, викаха ме да се изкъпя при тях.
За съжаление през тези 45 дни никой от българските власти не си мръдна и пръста за мен.
Добре, че бяха рибарите от сдружение „Черноморски изгрев”, колегите ми от Балчик, където живея, за да ме осигуряват с пари, храна. Също и – натискът на медиите, за да се вдигне общественото мнение.
На 45-ия ден изтече законовия срок за задържане и трябваше да ме освободят. Независимо от това пак не искаха да ме пуснат. Вдигам панаири, буча. Накрая видяха, че не могат да излязат на глава с мен и някъде към 1 часа през нощта дежурният ми хвърли документите. Тръгнах пеш към границата и по едно време видях едно такси.
Ще ме закараш ли, обаче нямам пари? Беше чул за мен. Излезе разбран човек. Помолих го да ми даде своя телефон, за да се обадя на колега да ме чака на границата и че там ще му платя. Човекът, уплашен завика: „Няма, няма нужда“!
Остави ме на 500 метра от граница и запраши обратно.
Сега пък румънските граничари не искаха да ме пуснат. И отново панаири, караници. Беше 5 часа сутринта, когато ми разрешиха да мина границата.
Корабът ми остана още една година в Мангалия. Добре, че се намесиха чак от Брюксел, за да ми го върнат, което пак стана с много премеждия. И от тогава до сега продължават делата ми. Накрая съм принуден да стигна до Страсбург. Законът трябва да възтържествува.
Риболовът още от дете е голямото ми хоби. И съм много доволен, че от хоби става моята професия.
Не правя, както някои други – улова да го пресмятам само в пари. Моята идея е да надхитря рибата, да я разгадая и накрая да я хвана. Затова непрекъснато мисля за някакви рационализации. А като изляза в морето се успокоявам.
Както ловецът в природата, не ми е да убия животното, а да го надхитря и когато стигна до момента то да е на мушката ми и да кажа: Вече си мое!
Тогава мога и да не натисна спусъка. Важното е, че вече съм го надхитрил и е обречено. Успял съм да бъда по-добър от него. Така е и с рибата. Тънкостта е да я хващаш, когато останалите не могат. Другият може да улови 10 кг., моята цел е да стигна 20 кг.
Да съм по-добрият!
Това ми е стимул в риболова. А в морето има риба.
Има хляб за много риболовци, стига да им се работи и да не ни пречат с некомпетентни ограничения от сушата.
